Stranger Things, сезон 2

Аз бях един от тримата души на планетата, които не харесаха първи сезон на Stranger Things. Под фасадата на страхотна осемдесетарска атмосфера, масивна носталгия и прекрасна актьорска игра на децата се криеше история, съшита с бели конци, препъваща се на патерицата на твърде нисък бюджет, който доведе до финална конфронтация, давеща се в мигащи светлини (по-евтино е да правиш ефекти само през кадър) и антиклимактичност. И при все последната сцена с Уил (Ноа Шнап), която загатваше продължение, надеждата ми бе, че това е традиционният за хорър жанра псевдо-„отворен“ финал (в крайна сметка братята Дъфър базират всичко на осемдесетарската носталгия) и втори сезон ще бъде напълно самостоятелна нова история с нови герои, в стил American Horror Story.

Втори сезон, както всеки на този етап знае, не е напълно самостоятелна нова история с нови герои в стил American Horror Story, а директно продължение на приключенията на децата от Хокинс, Индиана. В тази светлина, Stranger Things 2 е категорична крачка напред спрямо предишната история. Действието се развива година след събитията от първи сезон. Всички се опитват да се върнат към нормалното ежедневие, но Майк (Фин Улфхард) не може да преодолее загубата на Ел (Мили Боби Браун), а Уил продължава спонтанно да получава видения от The Upside Down, където все повече и повече изглежда, че някаква нова опасност се приближава към него. И което е по-лошо, новата партида учени в лабораторията – по-добронамерени от предишната група, но все така съмнителни типове – не са в състояние да му помогнат. Сестрата на Майк, Нанси (Наталия Дайър) се чувства отговорна за смъртта на приятелката си Барб, от което връзката ѝ със Стийв (Джо Кийри) страда все повече. Насред тази битова драма, Ел се крие от преследвачите си с помощта на шериф Джим Хопър (Дейвид Харбър), но се чувства като затворник.

Уинона Райдър е все така емоционално нестабилна и неадекватно истерична, но това май не е по сценарий.

Първата видима разлика спрямо предходния сезон е много по-голямото количество сюжетни линии. Почти всички герои имат някаква собствена история извън основния сюжет, и за разлика от предишния път, деветте епизода всъщност движат темпото сравнително бързо. Това не значи, че пак няма ненужни клифхенгъри по средата на епизоди, където сценарият би могъл да се развие напред, но вместо това цикли с цел евтин съспенс, ала тоталната инертност на първи сезон, слава богу, липсва. Единственият реален недостатък на пейсинга е в традиционното за Netlix бавно начало, където множество сюжетни линии са разточени в два-три епизода, само за да достигнат момент, с който всеки зрител е наясно още от самото начало. Дъфърите за пореден път демонстрират най-голямата си сила, а именно – чисто човешките моменти между персонажите извън сюжетните им линии. Тези кратки сцени, в които герои просто споделят спомени или уютна тишина помежду си, са категорична десетка, и дават заявка за сериозни постижения в бъдещето на двамата режисьори. Младите актьори отново са най-доброто нещо в сериала. Този път голямата звезда е Дъстин (Гейтън Матарацо), който има много повече екранно време и го оправдава с присъствие и хумор.

На ниво атмосфера Stranger Things 2 е абсолютно непроменен. Осемдесетте не са кой знае колко застъпени пред камерата, тъй като много малко сцени всъщност се случват в типични за периода места или домашна среда, но всички момчета имат прически от Ада, дрехите са ужасни и разбира се – великолепният саундтрак те удря в лицето, ако визията не ти е била достатъчна. Осемдесетте работят много по-добре като период в голям град и този сезон ни дава възможността да се уверим сами в това… само за да ни се присмее с една от най-ужасните репрезентации на чикагската пънк естетика от този период, която толкова интензивно бие на фалш, че целият епизод, в който действието се развива в Чикаго, губи и малкото автентичност на бездруго слабата линия там.

Което ме води до лошите страни на сезона. На първо място, от чисто драматургична гледна точка, Stranger Things е написан зле. Сюжетните линии на отделните герои не си пасват, много от тях свършват в нищото или прекарват неоправдано дълго време в търсене на ефект, който изисква не повече от една-две сцени. Има ситуации, където огромно драматично натрупване води до момент, който го обезсмисля (избягвам конкретика, за да не спойля, но примери има и са лесни за посочване). В резултат, немалка част от историите в ST2 създават впечатлението, че са написани, за да губят време. Което, за съжаление, е ъпгрейд спрямо повече или по-малко едничката история в първи сезон, влачеща се като безмензурна песен в продължение на осем епизода. Тук имаме девет, но един от тях е стенд-алоун кулминацията на тотално излишната линия на Ел, която в този сезон през повечето време е изцяло отделена от приятелите си в собствена история. Уви, не е нито развита качествено, нито обещава подобно развитие в бъдеще, тъй като новите герои са толкова стереотипни и с толкова елементарна мотивация, че просто не работят. Въпросният епизод е и линията в Чикаго, за която споменах, чийто резултат е единствено рестартиране на мотивацията на Ел, но без да се мине през реална драматургична арка, която да доведе до въпросното.

Слабото писане се пренася и в новите герои. Макс (Сейди Синк) и брат ѝ Били (Дейкър Монтгомъри) са ужасяващо недоразвити образи, чието присъствие в Stranger Things 2 така и не се оправдава. Макс е едновременно всички „tomboy“ клишета във вселената, но и тотално пасивна, като в половината сцени буквално подтичва след момчетата, при все никаквата си мотивация и нулевата причина, която те ѝ дават да ги харесва. Били започва като бунтовник без кауза, минава през странен хомоеротичен момент със Стийв и завършва като тотален психопат, но нито една от тези фази не е подплатена от каквито и да е мотиви, личностни характеристики или сюжетна необходимост. Добродушният скучняр Боб (Шон Остин) има най-кошмарно дразнещата история в може би целия сериал, което е тотална грехота, предвид колко добре написан и изигран иначе е образът (представете си Самуайз със семейни отговорности). Отделно, част от основните герои, познати ни от предишния сезон, са оставени да витаят в нищото, а любимци като Майк буквално нямат участие в историята и се губят в миманса. Извън чисто сюжетните слабости, Stranger Things 2 може да се похвали и с бая посредствен едитинг, като почнем от сцена, в която героите трябва да не издават звук, но която бива прекъсната по средата от музикален мотив, звучащ като човек, който се спъва в стол (сериозно?), минем през спонтанно появяващ се и изчезващ грим и други подобни нескопосаности.

При все множеството негативи, които изсипах тук, сезонът всъщност ми допадна повече от предходния, основно заради по-добрия пейсинг на действието. Братята Дъфър определено имат талант в изграждане на атмосфера и както вече споменах, чисто човешките моменти между героите им са прекрасни. Но на сюжетно ниво и в изграждането на персонажи и мотивация, Stranger Things е посредствен в най-добрия случай, и откровено слаб, ако решим да бъдем искрени. Изграждането на качествен сюжет и герои не могат да бъдат второстепенен приоритет, особено във втори сезон със същите герои, където елементът на изненада и нови разкрития е силно притъпен. Въпреки всичко бих казал, че сезонът си струва и ако сте сред мнозинството, което се радва на първата част, тази няма как да не ви хареса. Лично аз се надявам братята да прекарат времето между този и следващия сезон в обогатяване на репертоара и повишаване на уменията си. Или в наемане на по-добър сценарист…