Отворени рани

Vivian

С Отворени рани (Sharp Objects) HBO прави пореден опит да разкаже история, фокусирана около няколко интересни женски персонажи, и подобно на най-нашумелия такъв сериал, Големи малки лъжи, се справя задоволително в тази насока. Двете продукции имат и още нещо общо, което е особено съществено – един режисьор, Жан-Марк Вале, стои зад абсолютно всички епизоди. За разлика от Лъжите обаче, Раните са чувствително по-неубедителна амалгама от жанровете психологическа драма и криминален трилър.

Сериалът е адаптация на едноименния роман на Джилиан Флин, също написана от самата писателка. Флин стана суперзвезда в литературния свят благодарение на изключителния успех на бестселъра Не казвай сбогом (Gone Girl). Уви, и тук прави същата грешка – разказва история, която се лашка в различни посоки, в случая не е напълно убедена дали иска да бъде трилър, дискусия върху психологическите проблеми на няколко поколения жени, критика към обществото или средностатистическа южняшка готика. Ето защо в някои епизоди сериалът осезаемо буксува на едно място, несигурен в собствената си цел и послание. Отворени рани е голяма, скъпа продукция, която попада в трапа, изкопан от създателката си, и макар това да не личи толкова в началото, става особено осезаемо към средата на сериала.

Сериалът е рекламиран преди всичко като кримка, чието действие се развива в Мисури, и първи епизод стартира ударно с две убийства на момичета в малкото затънтено (и измислено) градче Уинд Гап. В традициите на класическата южняшка готика, в дъното и на тази история стои семейство с причудливи взаимоотношения и безкрайна яма от тайни. В случая това е семейството на главната героиня, Камил, която има нелеката задача да разплете загадката зад убийствата на момичетата, едновременно с това изправяйки се срещу психологически травми, нанесени ѝ в миналото.

Веднага правят положително впечатление няколко неща – силното изпълнение на Ейми Адамс в ролята на репортер и (донякъде) функциониращ алкохолик, превъзходният саундтрак и приличните изпълнения на поддържащия каст. Адамс изгражда впечатляващ образ и очаквам, че това изпълнение ще ѝ осигури няколко номинации и награди. Нейната Камил е персонаж, мъчен за обичане, но това е характерно за почти всеки един женски образ в Отворени рани. В ерата на засилените феминистични движения и кампанията #MeToo сериалът изглежда като произведение, което се старае адски много да убеди зрителите, че съдържа комплексни и интересни женски образи, но обрича актрисите от превъзходния каст да боравят основно с клишета. Адора е класическата майка-кукувица (Патриша Кларксън), Ама е поредната криворазбрана тийнейджърка (Илайза Сканлън), а Камил е стандартната млада жена, която трябва да разгроми демоните си. В ръцете на по-лоши актриси тези образи щяха да са съвсем скучни, но Адамс, Кларксън и Сканлън постигат много повече дълбочина и съвместните им сцени са един от светлите лъчи в продукцията.

Друг слаб аспект се явява и не особено богатият на ситуации и дълбочина сюжет, който неведнъж ще се стори на зрителя по-подходящ за пълнометражен филм, отколкото за сериал от 8 епизода, което всъщност е било и първоначалното намерение. Жан-Марк Вале е превъзходен режисьор, но тук нелинейният маниер на разказване, вместо да допълва историята, цели да прикрие липсата на такава, изпъстряйки екрана със звуци на щурци, безкрайни монтажи на придвижване сред гори и фрагменти от алкохолното ежедневие на Камил.

Дори и да звуча неодобрително, Отворени рани съдържа своите зарибяващи моменти и веднъж щом свикнете с причудливия му ритъм и се примирите, че в крайна сметка няма да ви предложи нищо кой знае колко вълнуващо, ще можете да се насладите на неговите достойнства – лекотата, с която трите актриси пресъздават много по-интересни и пълнокръвни героини, отколкото сценарият предполага, саундтрака, снабден с доволно количество Цепелин, и приятно атмосферичния първи епизод.

Оценка: 6.5/10

Killua

Отворени рани VS Отворени рани

Ще си позволя да не се съглася с част от наблюденията на Vivian. За мен образите на Адора, Камил и Ама са всичко друго, но не и стандартните клишета, с които ни заливат навред. Всъщност тези героини ме заинтригуваха дотолкова, че веднага щом приключих осми епизод, се зачетох в романа на Джилиан Флин. От една страна исках да попълня празнините и неяснотите, които ми бяха останали след гледането, но също така и да се запозная от първа ръка с книжните първообрази и доколко се различават от героите, представени в сериала.

Установих, че продукцията на HBO всъщност следва доста плътно сюжета на романа, по всяка вероятност повлияно от участието на самата авторка като сценарист. Свикнала съм романите да ми дават достъп до един по-различен свят от екранизациите си и да ме вкарват в много по-голяма дълбочина, но в този конкретен случай видяното в сериала ми допадна повече.

Разликите между двете произведения, макар и на пръв поглед дребни, се оказват съществени. Сериалът се справи по-добре в изграждането на противоречиви образи най-вече заради страхотните режисьорски решения и актьорска игра (Камил на Флин например е доста по-различна от Камил на Адамс, в игралната версия усетих малко повече ранимост и като цяло по-смекчени ръбове). Повечето герои в романа ми бяха изцяло антипатични – особено Ама, чийто първообраз ми се стори много по-плосък от живата и пълнокръвна екранна версия. Джилиан Флин умишлено овластява женските си образи, като им позволява да са неприятни, колкото им душа иска (и с право, героините не са длъжни на никого да следват стереотипа „симпатична и добра девойка“ или „опасна секси мацка“), но на мен това ми се стори малко крайно и ми липсваше по-меката страна на нещата, загатната в сериала.

Докато четях Отворени рани, се замислих и колко добре се е справила екранизацията при представянето на контрастите – колкото и в книгата да се опитваха да ми опишат „послушната“ Ама, момиченцето на Адора, което си играе с кукли, и „дивата“ Ама, тартор на цялото училище, вторият образ се оказа много по-силен от първия и тотално го измести в съзнанието ми. Докато в сериала актрисата сякаш наистина се преобразяваше и ми беше много интересно да я наблюдавам в двете ѝ противоположни амплоа. Друга интересна разлика е образът на детектива от Тексас, дошъл да разследва случая, чиито емпатия и загриженост към Камил почти не присъстват в книгата.

В романа очаквано отсъстват и смущаващите и призрачни спомени от миналото на Камил. Те за мен са един от интересните акценти в сериала, защото правят загадката за миналото на Камил много по-вълнуваща от главната мистерия за това „кой е убиецът“, а освен това добавят щипка хорър в цялата амалгама. Vivian ги смята за пълнеж, но за мен именно този пълнеж придаде нужната плътност на историята на Камил – отношенията с мъртвата сестра, сексуалните травми, влиянието на мъртвата ѝ съквартирантката, съвсем мимолетно спомената в романа. За разлика от оригинала, екранизацията успява също така и да е по-амбивалентна и отворена към различни интерпретации на това какво всъщност се случва – финалът ме остави с някакви съмнения, на които книгата отговори съвсем ясно.

Отворени рани е история, която за мен заживява съвсем пълнокръвен и самостоятелен живот на малкия екран и препоръчвам горещо сериала на феновете на психологическата драма, на криминалните истории, а също и на почитателите на творчеството на Флин.

Оценка: 8/10

Random

В контраст с интерпретацията на Vivian, за мен Отворени рани също сработи, и то по много ефективен начин. При все че минисериалът е до голяма степен типична комбинация от южняшка готика и кримка, целият ансамбъл от решения, оформящ тъканта му – в сюжета, режисурата, монтажа, саундтрака, актьорската игра, – трепти на по-особена честота. Вибрациите на добре познатия жанров апарат му позволяват да улови тези енергии и да достигне очаквано кресчендо. Но през цялото време под тези по-лесно уловими за зрителя трептения се наслагва нещо сравнително ново, по-безформено и плашещо заради невъзможността да бъде хванато в ясни сюжетни рамки, заради психологически обезпокоителната му (uncanny) прилика с полу-артикулирани проблеми на съвремието.

Големи малки лъжи на Вале работи по сходни начини, но при него огладеността на привидната реалност, измамната мекота на повърхностното ежедневие – резултат от превъзходна режисура и операторство – са в твърде ярък контраст с развръзката на историята (лично за мен единственият ѝ голям минус, но затова пък твърде разочароващ). В Отворени рани виждаме същото техническо майсторство, продукцията също така ни позволява почти без никакво съпротивление да се потопим в една чужда, но въпреки това естествено усетена реалност. Тук обаче е прокаран фин прорез по дължината на сериала, в неговата формална цялост – история, теми, аудио-визуална образност, камера, спойка между художествен образ и актьорско изпълнение. Хармонизиращият мотив е този от заглавието – острите предмети (от оригиналното име Sharp Objects), както и имплицитно заложените отворени рани от българския превод. В най-явния слой на интерпретация те присъстват по всякакви начини: зъби, остриета, белези върху плът, кръв, бодили на рози, ролър-блейдове. От тези очевидни образи обаче израства плътна мрежа от знаци: отражателни повърхности (и двойници), пукнатини – физически и психологически, монтажи на сцени от различни времена – сякаш върху самата лента (и паметта на Камил) е извършвано систематично насилие с хладно острие. Лед Цепелин, в тон с тихата агресия на екрана, изпълват почти целия саундтрак – но включванията им напомнят по-скоро репетитивните прорезни и прободни рани, толкова важни за историята; като игла, която постоянно те боде и те поддържа жив, връщайки те към източника на болката.

И всъщност бих посочил точно тази повтаряемост на мотивите на всички нива като най-големия успех на сериала. В края му изплетената мрежа от знаци – снаждащи образи и смисъл метафорично, или заради близостта им в структурата на разказа – събира в едно толкова много, без да  подценява зрителя и да пъха всичко под носа му. Отворени рани, също като Големи малки лъжи, е от онзи тип истории, които от самото си начало ти показват няколко много очевидни отговора на централните си загадки – и те оставят да се чудиш кой от въпросните би бил хем най-смислен, хем най-малко банален. Въпреки че благодарение на цялостната си композиция сериалът не разочарова в това отношение, развръзката му само фокусира и същевременно отвлича вниманието от още по-мрачните дълбини на художествения свят. Краят оставя много повече въпроси, отколкото отговорите, които дава.

Как е възможно цял град да бъде безмълвен и полусъзнателен, даже автоматичен съучастник в ужасяващи престъпления? Ако сме склонни да осъдим цялата общност, то не би ли следвало да прехвърлим същата отговорност към бруталната история на това място, маскирана под формата на някакъв криворазбран героизъм? Не би ли следвало да продължим същата критика все по-навън по мрежата от знаци, по цялата структура на съвременното (американско, но и не само) общество? Повтаряемостта на образите и смислите на всички нива води до радикална отвореност на разказа и неговата интерпретация. Неслучайно финалът е това, което е, неслучайно се врязва през финалните надписи с бруталната неочакваност на внезапно пробождане, на скрито острие. Отвореността не просто остава; пукнатините се разтварят до размера на бездни и продължават да зеят в съзнанието – психологическите рани не зарастват с края на една история и може би това трябва да ни поучи като зрители и да модулира зрителските ни предпочитания и жанрови очаквания. Пред Камил в края на сериала зее именно тази липса на затвореност, а благодарение на имплицитните смислови връзки, за зрителя остава натрапчивото неспокойствие, че от избора ѝ зависи нещо далеч по-голямо и трудно различимо от очевидния залог.

Няколко думи за женските персонажи и значението им в контекста на #MeToo, споменат в по-горния текст. Относителната липса на силни отрицателни героини в литературата, киното и телевизията е добре обговорен проблем. Героините на Отворени рани се вместват уверено в тази празнина. Злото в жените от Уинд Гап е зло, което не е фундаментално обвързано с присъствието или отсъствието на мъже, но и такова, което не отхвърля мъжката роля в производството му. Тези жени живеят в свят, създаден най-вече от мъже, това се вижда в ключови моменти. Мъжете също нанасят своя дял рани по женската плът и психика, но като индивидуалности те рядко са активният извършител и източник на зло. Даже напротив, мъжете се явяват в разнообразни и противоположни по смисъл роли: на жертва, глупак, некадърник, спасител, баща. На женските персонажи им е позволено от сценария да попият безформеното зло, утаено под повърхността на обществото и историята, и да го направят разпознаваемо свое през огънатите огледала на собствената им психика (важен елемент и в Не казвай сбогом). Струва ми се, че подход като този има къде-къде по-голям еманципаторен потенциал. Отворени рани ни показва една малка част от всеобхватна паяжина от мрак, и ни оставя да наплетем във въображението си нейния остатък. В крайна сметка движението към смърт и (само)разрушение се оказва без ясно начало и край – по-скоро бясно движение от знак към знак в само привидно стабилен свят. Да, жените в него са подложени на по-различни видове зло, и практикуват техни изкривени отражения. За да ги разбере, изкуството трябва да им позволи да заемат такива роли – едновременно хищници и жертви, съществуващи в сложна и всепроникваща екосистема.

Оценка: 8.5/10