Samurai Jack Сезон 5

„Long ago in a distant land, I, Aku, the shapeshifting master of darkness, unleashed an unspeakable evil. But, a foolish samurai warrior wielding a magic sword stepped forth to oppose me. Before the final blow was struck, I tore open a portal in time and flung him into the future where my evil is law. Now, the fool seeks to return to the past and undo the future that is Aku.“ – интрото на сериала от първи до четвърти сезон

„Fifty years have passed, but… I do not age. Time has lost its effect on me. Yet, the suffering continues. Aku’s grasp chokes the past, present… and future. Hope is lost. Gotta get back… back to the past… Samurai Jack.“ – интрото на сериала от пети сезон

Спомням си как бях дребосък в трети клас с развинтено въображение, никакви приятели, живеещи близо до нас, и множество пластмасови пистолети. Най-любимата играчка тогава обаче ми беше една стара счупена летва от вратата на хола, която изглеждаше в детските ми очи като сабя, а малко по-късно бе заместена от по-убедителен дървен меч с предпазител. Най-любимото ми забавление пък естествено беше да скачам и да го размахвам лудешки, преструвайки се, че се бия с безчетни чудовищни и човешки противници.

Някъде тогава за пръв път проимахме кабелна телевизия и редом с другите анимации по „Картона“ загледах Samurai Jack. Бях напълно очарован и погълнат от сериала, дори преди уроците по английски да се отплатят и да започна да разбирам това, което гледах, главно заради майсторският визуален разказ на сериала. За мен това „детско“ беше откровение – толкова шарено, разнообразно и приключенско. Към края на гимназията, години по-късно, пак го бях загледал и този път ми направи впечатление колко консистентно добре са анимирани, замислени и написани епизодите, особено самостоятелните такива, като например ноар историята с роботи-гангстери. Съответно, когато научих, че ще има завършек на историята под шапката на Adult Swim, бях едновременно приятно изненадан и доста скептичен. Оправда ли петият сезон надеждите и съмненията ми? И да, и не.

Новият сезон започва 50 години след края на четвърти. Джак е на ръба на отчаянието, изгубил меча си и ги-то си, каращ мотоциклет и апатично избиващ всички слуги на Аку, които му се изпречват на пътя. Аку е унищожил всички възможно портали към миналото, а Джак не старее. Появява се обаче заплаха, която да го извади от ступора му – Дъщерите на Аку, отряд млади момичета убийци с ускорен растеж, родени и отгледани от култ, който боготвори Аку. Тук се вижда и ползата от избора на Генди Тартаковски да направи последния сезон една цяла, продължителна история, вместо серия от самостоятелни епизоди – първите три серии са напрегната игра на котка и мишка между Джак и Дъщерите, с разкошни затишия и екшън сцени. По-стандартният повествователен формат е оползотворен и позволява на сериала да се задълбае по-надълбоко в психиката на Джак и тегобата на съществуването му, без да е изпълнил мисията, за която е обучаван от дете – да победи Аку. При все това, този последен сезон е силно разтроен – може грубо да се раздели на три части, които имат сравнително различен тон и темпо. Лично за мен последните два-три епизода губят пара – ако искате да разберете защо, прочетете спойлера в бележката*. Разбира се, оказва се, че всичко това е за да се намери заобиколен подход към проблема с липсата на каквито и да е оцелели портали към миналото (включително от Jack And The Travelling Creatures). Извън това, сюжетът на пети сезон е лишен от други мързеливи писателски изпълнения и макар развитието да е неравно като темпо, по-скоро е задоволително през по-голямата част от сезона.

Както си личи от сюжетната постройка, тонът е доста по-драматичен и мрачен, особено в началото на сезона, но не го усетих като „grimdark“ трактовка на историята, а като логично развитие на персонажа, предвид случилото му се през четирите оригинални сезона и непознатия ни период между тях и последния. Самият Тартаковски е казвал, че сериалът е силно повлиян от класическите ленти на Акира Куросава и култовата манга Lone Wolf And Cub, към която има директна алюзия във втори сезон. Имах опасения, че сезонът ще бъде излишно напълнен с просташки шеги и кофи кръв, когато разбрах че ще бъде излъчван по Adult Swim, но тези ми опасения не се оправдаха. Тартаковски знае къде да сложи по-кървави моменти, визуално доста по-елегантни от роботите, кървящи гейзери машинно масло в старите епизоди, но все така запазващи японското усещане в битките с мълниеносни удари и хореография. Разбира се, Samurai Jack беше и остава доста смешен по свой си начин сериал, и сухото чувство за хумор на Тартаковски допринася за тоналното разнообразие на този последен сезон. Има много моменти, на които съм се подхилквал или поне гледал с усмивка – от появата на наемния убиец и скат-певец Скарамуш до някои от сцените с Аку и други персонажи. Има ги и онези дзен моменти на съзерцание, спокойствие и, да, самота, които отличават сериала от всичко друго по телевизията както в началото на века, така и сега.

Въпросните моменти често са съпътствани от разгръщащи се пейзажи и природни гледки, независимо дали опустошени или девствени и чисти. Рисунъкът и анимацията определено оползотворяват напредъка на технологиите от 2004-та насам, като конкретно битките са доста по-плавни и гъвкави, отколкото в старите епизоди – колкото заради новостите в рисуването с дигитални устройства, толкова и заради липсата на цензура и прескачащи кадри с проблясващия меч на Джак. Най-похвалното за мен е как отличителният мек рисунък без черни очертания не само е запазен, но и усъвършенстван. Да, в по-широкомащабните сцени донякъде се усеща липсата на акварелните тонове от старите епизоди, но пък цветовете са доста по-ярки, а детайлите по-изпипани. Samurai Jack винаги е разказвал историята си предимно визуално, така че запазването на този елемент и специфичния стил означават, че последният сезон е успешен на едно много важно базово ниво, дори останалите му аспекти да бяха зле.

А те не са. Джак и Аку, както и шепата други персонажи са много добре написани и мотивирани, а озвучаването им е безапелационно. Конкретно психологическата борба и бавната загуба на разсъдъка на Джак в лицето на провала на мисията му са изследвани по неочаквано зрял начин. Много харесах и реакцията на Джак, когато след сблъсък с Дъщерите осъзнава, че за пръв път е убил човешко същество. Макар и да има мегдан за критика заради употребата на диалози между Джак и илюзорните му двойници, както и със семейството му, за мен това е добро решение и поглед към самовъзприемането на Джак, предвид липсата на съмишленици и събеседници пред повечето време. Фил ЛаМар прави страхотно изпълнение в тези моменти и показва Джак по-отчаян и ядосан, отколкото сме го виждали когато и да е. Аку е обрисуван като също толкова апатичен и обзет от екзистенциална скука поради факта, че Джак не умира по естествен път. Но и самият злодей не може да го убие заради меча му, нито пък си има представа, че последният е загубен. Грег Болдуин очевидно не може напълно да замести покойния Мако Ивамацу в ролята, но изпълнява добра имитация, като донякъде внася и собствено присъствие. Изпълненията на Тара Стронг като Дъщерята на Аку, Аши, и това на Грей ДеЛайл като Върховната Жрица, дала ѝ живот, са аудио-шоколад. Аши претърпява интересни промени в хода на сезона заедно с Джак, което прави крайното развитие на персонажа ѝ силно разочароващо. Разбира се, старият познайник на Джак, Шотландеца, се появява отново, този път на преклонна възраст, и Джон ДиМаджио е великолепен за пореден път.

Този сезон е и много по-директно ангажиран с миналото на сериала, което представлява подходяща за финала саморефлексия. Виждаме всички общества и социални групи, на които Джак е помогнал в хода на пътешествията си, и разбира се те се притичат на помощ в най-подходящия момент. В много други сериали това би било лигаво, но в случая ме върна в трети клас и ме зарадва неимоверно. Пети сезон действително е историята на Джак като възрастен; дори след като си възвръща надеждата и желанието да изпълни мисията, не е същият идеалистичен принц както преди. Истинският финал и среща с Аку са тематично подходящи и добре замислени в общ сюжетен план. Лично на мен ми се искаше да видя нещо по-различно, но не мога да напипам точно какво. Последният кадър обаче е класически Samurai Jack – интроспективен, но най-вече символизиращ мир със себе си.

В крайна сметка, дългоочакваният край на една история с толкова много фенове няма как да задоволи всички. Не е и нужно. Макар и да не съм толкова щастлив на финала, колкото очаквах, пети сезон беше повече от достойно сбогуване с една от най-любимите ми истории в детството и сега. Леките проблеми с охарактеризацията на Аши и неравното темпо са си кусури, но не свалят много цялостното впечатление. А ако по някаква причина не сте гледали Samurai Jack и харесвате анимация – марш веднага да се образовате в един от шедьоврите на медията на 21-ви век.