Mr. Robot

Mr. Robot е моето събитие на годината по отношение на телевизионните продукции и се надявам със следващите няколкостотин думи да ви убедя в това, ако все още не сте чували за творението на Сам Есмаил, или изпитвате колебания дали да му дадете шанс.

Ще започна с достоверността на сериала, който ни разказва за Елиът Олдерсън (Рами Малек) и неговите две лица – експерт по информационна сигурност през деня и хакер-отмъстител през нощта. В течение на епизодите ще осъзнаете, че лицата на Елиът всъщност са много повече, но нека засега ограничим обхвата си. Преди да се изтеглите оттук с мисълта „компютърни простотии“, нека уточня няколко неща – сериалът забележително умело се разхожда по линията, която свързва добрата драма с умелото втъкаване на технически детайли от света на киберсигурността, което означава, че човек може (и почти ви гарантирам, че ще) се забавлява с него, дори ИТ познанията му да се ограничават до умелото ползване на Гугъл и Фейсбук.

Възхитен съм как Mr. Robot поднася своите късчета информация, така че да почеше правилно хората с интерес в сферата, но не забравя, че е правен за масовата публика и не я третира като второстепенна. Няма да станете свидетели на злокобни инфодъмпове, в които героите обясняват всеки използван от тях термин, но по-мислещите зрители почти винаги ще могат да си създадат адекватна представа за какво си говорят човечетата на екрана. Темпото на основните линии не е удавено в компютърни специфики, но точно въпросните специфики, разпръснати с хирургическа точност из скелето на сериала, му позволяват да се издигне далеч над всички уж „хакерски“ помии (последно, бозата Black Hat с Крис Хемсуърт), които ни показват света на информационната сигурност като територия на магия и шаманизъм, където след няколко бесни екрана с „компютърен код“ всички пароли са разбити, всички системи – пенетрирани, и всяка тайна – разкрита.

Mr. Robot прави нагледна демонстрация на често пренебрегвана заплаха за информационната сигурност, а именно – социалното инженерство. Пренебрегвана, защото е тривиална, а тривиална, защото въпреки името си, социалното инженерство в общия случай е обикновена измама, не по-различна от тази, която телефонните шмекери практикуват с прословутите „баби по селата“. Както почти всички измами в почти всички сфери на съществуването ни, тя също е насочена към най-слабата брънка във веригата, хората. Тоест, изисква се жертвата – пряко или косвено – да помогне за своето прецакване. Или, тъй като си говорим за дигиталния свят, за своето „хакване“. С многобройни примери Mr. Robot онагледява, че лошите не се озовават някак магически на даден компютър, а собственикът му почти винаги сам ги пуска вътре. Разходка из съмнителни сайтове, инсталиране на подозрителни програми, използване на стар и/или неактуализиран софтуер, нехайство по отношение на това какви дискове, USB-устройства и всякакъв друг вид преносители на информация се поставят в компютъра, и може би най-важното – жестокото пренебрегване на опасностите от споделянето на лична информация и житейски детайли в глобалната мрежа.

Бих стигнал дотам, че да нарека сериала образователен, защото той може би ще постресне някои хора и ще ги накара да преосмислят навиците си в Мрежата. Интернет е неописуемо богатство, но едновременно с това в никакъв случай не е безобиден пясъчник, в който всички са дечица с добри намерения. И докато ние щастливо пускаме снимки на любимата си храна, любимите си барове и любимите си хора, публикуваме каква ли не нужна и (основно) ненужна информация за битието си, споделяме лични подробности за щяло и нещяло, някъде трябва да светва сигнална лампичка „наистина ли искам светът да знае за това?“ Както гласи лафът – веднъж в Интернет, завинаги в Интернет.

Разбира се, не всичко в Mr. Robot трябва да бъде приемано за чиста монета и често сериалът използва художествена хипербола, но огромна част от „хаковете“ на системи (и хората зад тях) са базирани на реални вектори на атака, които в една или друга степен са били използвани в истински сценарии и са нанесли истински щети. Това ще рече, че въпреки преувеличенията и пропускането на определени елементи, принципите на атака и защита са удивително правдоподобни.

Оставяме настрана техническата част и продължаваме с качествата на Mr. Robot. Една от най-силните страни на сериала е изумително подбраният актьорски състав. Изумително е точната дума, защото въпреки сериозното количество актьори в главни и второстепенни роли, буквално всички те са написани и изиграни феноменално.

Рами Малек просто живее в кожата на интелигентен, зависим от морфина, побъркан и антисоциален ИТ професионалист. Вътрешните му монолози и разговори (със себе си? с мен? с вас?) показват плашещо разбиране за процесите в човешкия мозък и причинно-следствените връзки около думите, чувствата и действията на околните. Анджела Мос (Порша Дабълдей) e най-добрият (и горе-долу единствен) приятел на Елиът и работи в същата фирма за сигурност, където трябва да се справя със собствената си неувереност и подводните течения на сексизма. Тайрел и Джоана Уелик (Мартин Уолстрьом и Стефани Корнелиусен) са зловеща северняшка двойка, обсебена от издигането на Тайрел по корпоративната стълбица, на всяка цена и с всякакви средства. Доста ми напомниха за Франсис и Клеър Ъндърууд (Кевин Спейси и Робин Райт) в също прекрасния сериал Къща от карти. Дарлийн (Карли Чайкин) e изчанчена и чаровна хакерка с провокативно поведение, от която можете да очаквате всичко, а самият господин Робот (Крисчън Слейтър) е дори по-изкуфелият лидер на цялата хакерска група. Не знам къде да спра, наистина, защото ако трябва да изброявам колко истински и човешки персонажи са психиатърката Криста (Глория Рубен), шефът на Allsafe Гидиън (Майкъл Гил), съседката на Елиът и негова снабдителка на наркотици Шейла (Франки Шоу), бандитът философ Фернандо Вера (Eлиът Виляр), или пък подобието на мъж Оли Паркър (Бен Рапапорт), няма да остане място за нищо друго.

Заснемането на сериала също заслужава адмирации, а твърденията на Есмаил, че се е вдъхновявал от Скорсезе, Финчър и Кубрик определено не кънтят на кухо. Намиганията към Шофьор на такси, Портокал с часовник механизъм и Боен клуб дори не са само на визуално ниво, ами вплетени в сюжетните елементи и цялостния тон на сериала. Когато същата тази визия е съчетана със смазващата музика, дело на Мак Куейл, няма как да не изтръпнете. Напълно електронно звучене, извадено сякаш от някоя стара аркада, но мрачно, напрегнато, понякога избухващо в пилещ нервите моно-писък. А черешката на тортата е, че отново има страхотно усещане за мярка и определени сцени са съпроводени от абсолютна тишина, което допълнително натяга атмосферата.

Няколко думи за сценария и духа на самия филм. Предполагам няма да сгреша, ако кажа, че това е най-противоречивата черта на Mr. Robot. Накратко, историята е простичка – група хакери, подвизаващи се под името Fsociety (директна препратка към Anonymous обществото), се нагърбват да пречупят гръбнака на корпоративно чудовище, което според тях задушава човечеството в алчната си, нехуманна прегръдка. E Corp – или Evil Corp, както е наричана през цялото време – е нещо като дете на Уол Стрийт и Епъл, финансов и технологичен гигант с практически неограничени възможности, който не се свени да ползва целия властови и паричен потенциал на свое разположение, за да разширява влиянието си и да замита под килима мръсните тайни. Темите, без съмнение, са актуални – извращенията на консуматорското общество, разпределението на световното богатство, съсредоточаването на власт в наддържавни образувания, превръщането на малкия човек в доживотен роб и други подобни, които може би смятате за конспиративни теории, а може би не.

Идеята за шепата бели мъже, които контролират съдбата на света, не е нова, идеята за своего рода революция срещу тях и установения от тях ред – също. Този път обаче вместо вили или пушки, революционерите използват мощни компютри и фиброоптични влакна. Целта им е глобален колапс на финансовата система, който ще доведе до освобождаването на обикновените хора от безкрайния низ дългове и ще изравни възможностите. Разсъжденията дали тази идея е красива и справедлива или висша форма на наивитет и глупост оставям на вас, но основните критики към сериала биват отправяни именно по тази ос. Крайно ляв, твърде либерален (или „толерастки“, както е модерно е по нашите ширини), популистки – все определения за Mr. Robot от обратната страна на барикадата. Истина е, че сериалът засяга някои отворени рани в съвременните общества и идва в момент, когато социалното напрежение в тях категорично расте. На видимия хоризонт обаче няма решения, а нашият протагонист Елиът Олдерсън е пленник именно на тази социална фрустрация, невъзможност за откриване на собствен път и усещане за апатия и безсмисленост, граничещо с нихилизъм.

Mr. Robot е прекрасно заснета гледна точка. Може би няма да бъде вярната за вас гледна точка, както не беше за мен, но е несъмнено интересна такава и десетте епизода на задъхана информационна и корпоративна война едва ли ще ви оставят безразлични. Дори само това оправдава гледането на сериала, но отвъд завесата на социалния коментар, отвъд „голямата картина“ и „ултимативния хак“, ви очакват плеяда интимни, човешки моменти, поднесени от счупени и залепени с различна степен на успех персонажи. Трогателно… и малко плашещо.