Създател: Ноа Хюли

Сезони: 1

Формат: 8 епизода, 40-60 минути

В ролите: Дан Стивънс, Рейчъл Келър, Обри Плаза, Бил Ървин, Джереми Харис, Амбър Мидтъндър, Кейти Аселтън, Джийн Смарт, Макензи Грей и др.

Мутантите на Marvel от години страдат от сериозна шизофрения – раздавани на тоя и оня режисьор, напред-назад във времето, едни и същи персонажи, играни от различни актьори, и т.н. Благодарение на липсата на кораб майка, който да контролира всички връзки на тези герои с по-голямата вселена на компанията, X-men филмите висят в някакво странно лимбо, където едновременно имат своя собствена изолирана реалност, но и си противоречат с нея постоянно, пренаписват я и като цяло не съумяват да създадат каквото и да е било усещане за консистентност.

Легион не само не се обръща срещу тази тенденция, ами я прегръща с мазохистична наслада. Сериалът е базиран на историята на Дейвид Хелър – шизофреничен мутант с чудовищно количество различни способности, всяка от които е закачена към отделна личност, която го обладава, когато силата е нужна. В телевизионната си версия, Дейвид (Дан Стивънс) е затворен в психиатрична клиника след опит за самоубийство и диагностициран с шизофрения. Бавната смърт от скука внезапно е заменена от възторг, когато той среща новата пациентка Сид (Рейчъл Калер), която не понася да бъде докосвана. Това не спира двамата веднага да станат двойка, резултатът от което е хаос, конспирации и оргия от смесени самоличности, насред която Дейвид научава, че той е един от най-могъщите мутанти на планетата, но това не значи, че не е и психично болен в добавка.

Легион е силно експериментална история, изградена около невъзможността да бъде описана, така че няма и да се опитвам. Тя прегръща похвата на ненадеждния разказвач със самодоволен устрем и в нито един момент човек не може да е 100% сигурен дали се намираме в реалния свят, в главата на Дейвид или в някаква смесица от двете. Действието е разчупено от ретроспекции и халюцинации и дори когато сме сигурни, че се намираме в настоящето, това не ни дава особено силна опора, защото сериалът е агресивно анахронистичен и географски несигурен. Действието привидно се развива някъде през 60-те, ако съдим по архитектура, дизайн, облекла и прически. Същевременно обаче имаме таблети, споменават се имейли, а на моменти дори виждаме футуристични технологии или някаква ретро-фантастична представа за тях. На теория героите се намират в Америка, но кормилото на колите е отдясно. Въобще, Легион си поставя за цел тотална несигурност и я постига брилянтно.

Героите са не по-малко подвеждащи. Силите на всички мутанти в сериала са свързани с ума или идентичността. Много от тях са телепати. Двама буквално споделят тяло – жена-воин, която оставя мъжа да живее нормалния стандартен живот и излиза от него, когато е време за „приключения“. Друг герой никога не забравя нищо, способен е да се разхожда из хорските спомени и да води притежалите им сред тях. На този фон силите на Дейвид – смесица от телепатия, телекинеза, телепортация и кой знае какво друго – са напълно на място и се вписват в палитра от гъвкави умове с хлабава връзка с реалността. Когато към тази смесица се добавят странните му халюцинации, несигурни спомени и неясна мотивация, ефектът е оргазмичен.

Актьорската игра е на изключително ниво. Дан Стивънс е брилянтен в ролята на ироничен шизофреник и е способен да изрази както героична невинност, така и демонична психопатия, често в рамките на една и съща сцена. Може би най-голямото попадение в Легион обаче е Обри Плаза, чиято роля не подлежи на описание, но преминава през множество пермутации и докато в началото изглежда, че за пореден път ще видим саркастичния ѝ сайдкик с безизразно лице, на когото сме свикнали, то с развитието на сюжета става ясно, че това е много по-комплексен и впечатляващ персонаж. В един идеален свят девойката ще получи някакво солидно количество награди за това изпълнение, но предвид жанра, ме съмнява…

Визията и звукът са сред по-експерименталните елементи в сериала. Създателят му, Ноа Хюли, е отговорен за неща като Fargo и тук напълно е отпуснал края. Легион е пълен с кинематографични похвати от различни епохи и жанрове. На моменти дори самият формат на картината се променя. Музиката е убийствена, от подборa на песни от поне пет различни десетилетия (и един-два века) до звуковите ефекти, които в едни моменти бият на седемдесетарска фантастика, а в други – на съвременен хорър.

Което, впрочем, е друг аспект от сериала, който си заслужава споменаване. Жанрът на Легион е същата амалгама, каквато и всичко друго в него. Началото изглежда като британска комедия (при все американския акцент на героите, включително Стивънс, усещането за британска телевизия е много силно през цялото време) с елементи на супергеройски екшън. Колкото повече време прекарваме в главата на Дейвид обаче, толкова по-ясно става, че истинският жанр тук е хорърът. Но дори в най-злокобните си моменти, Легион съумява да килне глава на една страна, да се оцъкли като психопат и да се изплези на очакванията ти, често с веселяшки музикален номер или неадекватно комично поведение на персонажите си.

Знам, че не дадох много ясно описание на историята на сериала, но мисля, че трябва да ви е ясно какъв тип е той. Истината е, че не очаквах от Fox да създадат нещо наистина стойностно в X-men вселената, но Legion на практика не е в нея (създателите му потвърдиха, че това е алтернативна реалност спрямо филмите). При все това, използвайки имена и способности от Marvel вселената, Хюли е постигнал експериментален шедьовър, който покрива не всичките си амбиции, но толкова голяма част от тях, че микро-провалите му са лесни за прощаване. Първият сезон е отворен за продължение и сериалът вече е подновен за 2018-а. Лично за мен това е ТВ-явлението на годината и го препоръчвам горещо.

Оценка: 9/10