Dear White People

През 2014-а година, инди филмът Dear White People, разработван от Джъстин Симиън в продължение на години и финансиран през платформата Indiegogo, обира овациите на фестивала Сънданс, а освен това прави бокс офис, който надвишава около стотина пъти 40-те хиляди долара първоначално финансиране. През 2017-а, Симиън получава шанса отново да пресъздаде същия свят и история, само че този път на малкия екран и с помощта на Netflix.

DWP е сериал за расизма срещу чернокожите в САЩ и това е първото, което трябва да се каже за него, най-малкото за да не се създават грешни очаквания. Свикнали сме да гледаме филми, съсредоточени върху тази неизчерпаема тема, но те в повечето случаи са тежки, може би малко претенциозни, ярко маркирани. DWP е колежанска комедия-драма, прекрасно заснет, забавен, политически актуален и носещ усещане за автентичност, при все че действието му се развива в измислен колеж от Бръшляновата лига – така майсторски уловен от енергичната и експресивна камера, че от време на време очаквах иззад ъгъла да се покаже пораснал Хари Потър, отишъл да дири висше образование отвъд океана.

Още с трейлъра си сериалът предизвика микро-буря от протести, които го обвиняват в расизъм срещу белите хора. Може би именно защото е смешен, или пък защото изследва расизма не на улицата на големия град, а в либерален бастион на западната цивилизация като колежа Уинчестър. Едно от най-хубавите му качества обаче е, че сам не се взима твърде сериозно, или по-скоро не претендира, че може да обхване цялостно такъв огромен проблем, без от време на време да изпада в лек абсурд. Този малко крив поглед към себе си го прави далеч по-смилаем за белия зрител, а вероятно и по-честен, отколкото ако се беше опитал да бъде някаква точна репрезентация на чернокожото население и трагичната му борба.

Първи епизод хвърля зрителя директно между шамарите. Саманта Уайт е радиоводещ на едноименното предаване “Dear White People”, чиято цел е да събуди колежанското население на Уинчестър и да му отвори очите за ежедневната микроагресия срещу цветнокожото малцинство в кампуса. Последният повод за възмущение е организираното от сатиричния вестник „Пастиш“ blackface парти, на което се изсипват шокиращо голям брой студенти. Всичко това се е случило преди началото на пилотния епизод, а той толкова скоростно започва да ни запознава с множеството герои, различните организации на чернокожи колежани, млади борци за справедливост, техните опоненти и съюзници, че поне в първата половина на зрителя му е трудно даже да осмисли дали гледа художествен сериал или изключително странна документалка. Ефектът е подсилен от гласа на разказвача – максимално неутрален, даже малко напомнящ на Дейвид Атънбъро, и присъстващ чисто и просто защото „сценаристите са твърде мързеливи да въведат сюжета по обичайния начин“.

Бързо обаче конфликтите биват очертани, а на основните герои им стигат по няколко сцени, за да останат в съзнанието – хем защото са добре написани и изиграни, хем защото са и малко клиширани. Само че като че ли това не са герои клишета с каквито сме свикнали от повечето филми с главни герои бели, а клишета, които по някакъв начин съответстват на начините на живот, които чернокожите в САЩ действително водят. Героите в DWP ту се опитват да избягат от тях, ту ги прегръщат с гордост. Една голяма сила на сериала е това богатство от образи, което пресъздава многомерната координатна система, в която се случва животът на чернокожото население, огромният набор от различни преживявания, които го характеризират.

Богатството на гледните точки е превърнато в носещ елемент чрез решението всеки епизод да бъде представен през погледа на конкретен герой. Така всеки от тях добавя по още един ракурс към събитията. Освен Сам, на фокус попадат още: Лайънъл – срамежлив журналист в друг студентски вестник, който така и не е признал пред себе си, че е гей; Трой – перфектният на външен вид син на декана на колежа, кандидат за студентски президент, но всъщност депресиран и в тайна връзка с по-възрастна професорка; Коко – амбициозното гадже на Трой, която се срамува от по-тъмната си кожа; Реджи – гениален студент и войнствено настроен активист, влюбен в Сам; Гейб – единственият бял „главен“ герой, тайното гадже на Сам. Всеки един от тях е измъчван от собствени проблеми, които винаги се намират на пресечната точка на множество различни, но свързани фактори. Живостта на характерите им и умелото писане и работа с камерата позволяват на сериала да създаде динамична мрежа от ситуации и реакции, която с плътността си наподобява живия живот.

Точно това придава на политически натоварената критика срещу ежедневния расизъм усещане за правдоподобност и навременност. Не вреди и това, че действието се развива в ултра-скъп колеж – проблемите са почти болезнено оголени, а в същото време сериозността в активизма на Сам, Реджи и сие понякога е дотолкова абсурдна и, кхъм, черно-бяла, че в непохватността си някак става дори по-убедителна. Героите на DWP се държат почти като нормални хора, понякога правят глупости и се превръщат в пародия на самите себе си, но пък и точно затова звучат поне умерено автентично – в крайна сметка са както борци за равни права в едно изключително неравноправно общество, така и двадесетгодишни привилегировани студенти, жертва на хормони.

Вероятно през погледа на много чернокожи зрители DWP далеч не ги репрезентира толкова вярно, колкото заслужават, нито пък борбите и проблемите им. За белия зрител обаче, особено такъв, който живее толкова далеч от този контекст, поставянето на тези ежедневни борби в драматизиран контекст, който едновременно с това е човешки и забавен по разпознаваемо американски начин, е силно освежаващо преживяване. Да, сериалът е доста сапунен и преувеличен на моменти, но от това го спасяват самоиронията и безкомпромисната аудио-визуална презентация. По хумора си не отстъпва на най-добрите комедии, защото го намира в нормални човешки ситуации (Netflix май се очертават като властелини на половинчасовия комедиен формат; не съм гледал GLOW и Master of None, но препоръчвам Lovesick с всички ръце). Дали ще промени представата ви за проблемите на малцинствата в САЩ? Ако имате силно изразено обратно мнение по въпроса, надали изобщо ще захванете сериала, но ако нямате формирано такова и му дадете шанс – има един конкретен момент към средата, който определено има потенциала да ви раздруса извън зоната на комфорт и сериозно да ви замисли.

Докъде ще стигне Dear White People и ще остане ли верен на героите, на които се опитва да даде глас – ще разберем във втори сезон. За мен едно е сигурно: това е типът умна и човечна, но също така актуална комедия, каквато искам да гледам и за каквато си струва да се пише.