Зимна приказка в Ню Йорк

Това можеше да е толкова мой филм. Смятах, че ще бъде. Имаше всички предпоставки – трогваща любовна история, необикновени герои, пищна атмосфера от началото на 20-ти век, Джесика Браун Финдли, която е толкова красива по един рядко антикифленски начин… Но не успя да се получи съвсем.

Но всъщност филмът е доста различен от това.  Вместо нещо, което да прилича на Титаник с мистични елементи, филмът се оказва по-скоро Константин, в който сме сипали роматика с големия черпак. Нека вкараме малко сюжет, за да мога да обясня. Ако някой е гледал трейлъра, знае че става дума за обречена любовна история между младия крадец Питър Лейк (Колин Фарел) и Бевърли (Джесика Браун Финдли) – смъртоносно болна млада жена от висшето общество. Освен всичко по петите на Лейк е бившият му работодател Пърли Соумс (Ръсел Кроу), който много иска да го види убит, по възможност от самия него. И уж успява, докато Питър Лейк не се оказва жив и не особено променен 100 години по-късно. Засега звучи обещаващо. Гангстерът Пърли Соумс всъщност е демон, който се стреми да вреди възможно най-много на хората и е разочарован от нежеланието на Питър да проявява излишна жестокост. Питър Лейк намира вълшебен бял кон (не, не се шегувам), който всъщност е дух-пазител. Бевърли има туберкулоза и треска, която незнайно защо се изразява в това, че явно е станала студенокръвна и може да регулира температурата си единствено като седи навън през зимата боса и леко облечена. И не, това не е недогледан второстепенен елемент, това е цяла сюжетна линия във филма. Въобще симптомите на болестите в Зимна приказка в Ню Йорк могат да изненадат всеки поне пипвал учебник по биология зрител.

Проблемът на магическия реализъм в този филм е, че реалистичните части са твърде езотерични, а магическите – твърде делнични. В някои части магията е обяснена надълго и нашироко като за първокласници, а в следващия момент неща просто се случват, без каквато и да е логика. Действието е разпокъсано във времето и в развитието си и до края на прожекцията имах чувството, че просто са навързали няколко истории с общ главен герой. А когато все пак историите се обединиха, финалният сюжетен обрат беше доста предвидим.  Самите герои също създават чувство за недоразвитост – Бевърли като че ли е единственият по-завършен образ. Пърли Соумс е някакъв почти комиксов злодей, който така и не показва друга мотивация, освен че е

зъл, Питър Лейк има сложна история, която остава да си виси катонегръмнала пушка над камината от първо действие, а Вирджиния (Дженифър Конъли) само отчита присъствие.

Като актьорска игра ситуацията е подобна – Джесика Браун Финдли е убедителна като отчаяно желаеща да изживее живота си най-пълно млада жена, Ръсел Кроу прави каквото може за едноплановия злодей, който играе, но то няма много какво да се направи, все пак, а Колин Фарел просто не е подходящият типаж да бъде идеалистичен и (най-вече) много млад авантюрист, какъвто трябва да е по сценарий. И на кой всъщност му трябваше Уил Смит в ролята на нелеп Луцифер?

Визуално Зимна приказка в Ню Йорк е много красив и вероятно някой върл естет би могъл да го гледа само заради това. Общо взето това, с което лентата не е успяла да се справи сюжетно, е предадено изключително успешно визуално. Тоест

може историята да е нелогична и насилена, но ако не мислиш за нея, а само гледаш отстрани, е красиво и почти достоверно.

Филмът има и стандартния приятен, но незапомнящ се саундтрак (с изключение може би на финалната песен), стандартните специални ефекти, стандартните диалози… Зимна приказка в Ню Йорк като цяло няма някакви огромни недостатъци, но като че ли всичко е леко сбъркано в него. Като фотография с леко изместен фокус е – ясно е какво трябва да предаде, но просто не се получава както трябва. Е, и свръхестественото е главно неестествено…

Като цяло не мога да кажа, че съжалявам, че гледах филма, но съм напълно наясно че това е донякъде заради отчаяно романтичната ми природа, зажадняла за нещо различно от екшъни, тийнейджърски хитове и супергеройски филми. Повечето хора вероятно не биха го оценявали по това. И главното, с което ще запомня Зимна приказка в Ню Йорк (освен напълно не нужната добавка „в Ню Йорк“ към оригиналното заглавие), е пропуснатият потенциал да бъде много добра романтична драма вместо объркана полусвръхестевена, полуимпресионистична приказка.