Телма

Често, когато един филм се опитва да комбинира няколко жанра, по-скоро всъщност ги наблъсква един в друг, като на места спойката е гладка, а на други – отделни части стърчат неестетично. Телма е изключението, и e един от най-добрите филми за 2017-a. Яд ме е, че го гледах чак сега, но си струваше чакането за големия екран. Четвъртият филм на Йоаким Триер без особени затруднения преплита психологически хорър, лесбийска любовна история, мистерия и разказ за израстването, като чрез стил и невероятна актьорска игра представя различен поглед върху познати тропи.

Главната героиня (Ейли Харбое), чието име носи филмът, е току-що пристигнала първокурсничка в университета в Осло, без приятели или познати. Освен че е просто самотна, сравнително бързо научаваме и че има властни и параноични родители християни, Тронд (Хенрик Рафаелсен) и Унни (Елън Дорит Петерсен), нещо необичайно за Норвегия. Настоятелността им да звънят непрестанно и да разпитват Телма какво прави и дори какво яде на пръв поглед изглежда като злободневие, познато и на много българи, но в отношението и тона им има нещо странно. Един ден, докато тя чете в библиотеката, вижда колежка на име Аня (Кая Уилкинс) и получава припадък, докато ято гарвани се блъскат в прозорците. А от филма дори не са изминали петнадесет минути.

Това, което следва, е по скандинавски бавно, мрачно и некомфортно разкриване на сексуалността на Телма, и първите ѝ стъпки в колежанския свят, заедно с мистерията зад припадъците и странните явления, които ги съпътстват. Постройката на филма е безупречна – реалистично представената университетска среда влияе на Телма, което от своя страна влияе на отношенията ѝ с Аня, а те пък задвижват привидно несвързания по-голям сюжет с припадъците и свръхестествените случки. Темпото на лентата е методично бавно, напрежението се нагнетява непоносимо, докато не бъде освободено в емоционално изтощителни и обезпокояващи сцени. В сюжетната структура освен това има три естествено вместени сцени от детството на Телма, съдържащи голяма част от драматичния и хорър заряд на историята.

Филмът функционира чудесно през всички тези събития и жанрови застъпвания, благодарение до голяма степен на тоналното си и кинематографично единство. Абсолютно всичко във филма е представено реалистично – от Фейсбук чатовете (без летящите по екрана чат балони от Шерлок) до инцидентите, плод на неясното влияние на Телма върху света. Именно този поглед през лещите на баналното, в комбинация с пестеливата употреба на специални ефекти прави мистериозните прояви на фантастичното наистина ударни и страшни. Което не значи че странното не намира визуален израз. Донякъде като в The Witch, през една част от времето зрителят не знае кое е сън или видение и кое – истина. Черни змии, плъзващи отникъде, левитация, гмуркане през ледено езеро в затоплен спортен басейн… Лесно е да се предположи че всичко това се случва в ума на Телма, а лесно може и да е резултат от тектонично приплъзване на реалности, при което се появяват разломи, светове на съня.

Този реалистичен нереализъм е подплатен от страхотната кинематография на Якоб Ире, наред с цветовата гама на филма – сиви сгради, хора и улици, понякога оранжеви на улична светлина. Вечерните сцени в стаята на главната героиня са без включени лампи, което в някаква степен, мисля, отразява изолацията ѝ от другите по още един малък начин, в контраст със сцените в барове, апартамента на Аня и други социални ситуации, които са осветени. Встрани от стереотипната асоциация на северните страни със самота и самоубийства, светът на Телма изглежда особено студен и монотонен. В един момент широкомащабните приближаващи и отдалечаващи се кадри внушават за малки хора сред големи сгради или природа, докато в друг наблюдаваме в емпатичен близък план лицето на главната героиня или гледаме над рамото ѝ.

Лицето e една от силните актьорски страни на Ейли Харбое, невероятно изразително и променящо се. Играта на всички актьори е превъзходна и белязана от подходяща леко нервна сдържаност в случаите на Телма и Тронд, но филмът наистина е на Харбое. Всичко се крепи на способността ѝ да предизвика емпатия и състрадание и тя се справя блестящо. В един момент изглежда като обикновена млада жена, в следващия плаче с излъчването на уязвимо дете, две крайности, които иначе трудно се съчетават убедително. Кая Уилкинс е на висота като Аня, която очевидно харесва Телма, но не знае как да разбира това, че последната бяга от нея, след като се целуват за пръв път. Освен това, повлияна от връстници, тя се държи неприятно с нея, откъдето и произлиза завръзката.

При все изкушението Тронд и Унни да бъдат четени като репресивни християнски родители, а конкретно Тронд да е отворен за тълкуване като представител на патриархата, реално никой от персонажите не е лесно осъдим. Всички образи са в отсенките на сивото, откъдето моралната преценка за случващото се в третото действие става много по-трудна и придава на филма споменатото усещане за неудобство и безпокойство.

Музикалното оформление на Ола Фльотум – злокобни басови тонове и пиано насред другите инструменти – само доизгражда атмосферата и опъва нервите, макар и да има една-две по-динамични поп песни за фон, както и парчета на Сузан Сунфьор и Агнес Обел.

Безпокойството е част от филма и на тематично ниво, обвързано със срама от собствената сексуалност, от себе си, както и с повтарящите се образи на задушаване и удавяне. Символите, особено змиите и птиците, не са особено трудни за разгадаване, но пък животинските мотиви внасят едно усещане за близост с вещиците в европейската фолклорна традиция. Този метафоричен образ на вещицата се обвързва и с мотива за разцъфващата с пълна сила зряла женственост, потискана от обществото, което за мен е една възможна и валидна интерпретация. Бих казал обаче, че финалът не ми беше съвсем задоволителен, именно защото гледах към него от две различни перспективи, едната от които е ужасяваща, другата – жизнеутвърждаваща. Подозирам обаче, че както и с персонажите, истината е по средата, което прави развръзката още по-дезориентираща, и безспорно по-вълнуваща.

Телма е от типа бавно независимо кино, където всеки момент е премислен и изчистен от ненужна украса. Може да е нишов, но ако ви се гледа нещо тревожно, красиво и различно, обезателно го гледайте. А ако сте фенове на скандинавското кино и на необичайния хорър, съвсем нямате извинение да не хвърлите око на един от най-добрите филми на 2017-а.