Outlaw King

Спомняте си Смело сърце, нали? Няма как, този филм и Гладиатор са нещо като Титаник на епичните исторически драми и съм сигурен, че моментът, в който намазаният със синя боя Мел Гибсън крещи Фрийдъм пред армията шотландци, е мокрият сън на всеки режисьор и сценарист, които предвиждат да включат кърваво джасане на големи войски в своята продукция.

Не мога и не искам да отнемам нищо на двете ленти, бях изключително превъзбуден след прожекциите им, докато още бях невръстен тийнейджър, ала ако теглим чертата, те несъмнено са епични, несъмнено са драми, ала историческата им част куца сериозно.

Разбира се, форматът изисква компромиси и често налага да скриеш някои детайли и да си измислиш нови, така че зрителят непрекъснато да ахка и да охка. Изразът „като на кино“ не е случаен. С напредването на годините обаче започнах да ценя повече продукции, които се стремят да бъдат максимално близки до „истинската“ история. Имаме си предостатъчно филми с добавена захар в останалите жанрове, така че винаги оценявам, когато създателите на дадена продукция с корени в миналото наистина опитват да пресъздадат относително точно въпросното минало, а не са извадили някой герой или героично дело, около които да натворят цял куп фантасмагории.

Outlaw King е сред най-приятните изненади в това отношение през тази година и мога само да поздравя Дейвид Макензи – режисьор, продуцент и сценарист – за усилието, с което е пресъздал част от бурните години на войните за независимост на Шотландия.

На практика, можете да гледате на Outlaw King като продължение на Смело сърце, защото филмът се занимава с Робърт I Брус, благородникът, който продължава делото на Уилям Уолъс, устоява срещу англичаните и се превръща в крал на независима Шотландия. Всъщност, прякорът „смело сърце“ принадлежи именно на Брус, а не на Уолъс.

Самият той е личност, житейският път на която определено си заслужава филмирането, а пътят му до короната е, меко казано, постлан с убийства, интриги, предателства и какво ли още не. Преди години ми попадна интригуващата трилогия Бунт на Робин Йънг (издадена на български от Сиела), която се занимава именно с Робърт, а макар че и там попадаме на доста фактологически неточности, романите определено събудиха интереса ми към този период от историята на Острова.

Имайте предвид, че Outlaw King си е направо исторически извор в сравнение със Смело сърце, но в никакъв случай няма да мине за документален филм. Дейвид Макензи също си е позволявал да смесва няколко персонажи в един или пък да събира две битки (финалното сражение, например, е представено като битката при Лоудън Хил, макар да присъстват елементи от по-късния сблъсък при Банъкбърн), но измененията ми се сториха напълно оправдани и лентата дава относително точна представа за живота на Брус.

Всъщност, най-голяма забележка можем да направим в посока „характери“, където, за съжаление, източниците обикновено са и най-оскъдни и преиначени. Все пак, предвид фактите относно Брус и Едуард II, те едва ли са били черно-белите персонажи, които виждаме на екрана. Outlaw King рисува Робърт като добрия владетел, който иска свобода за Шотландия, а Едуард II като завършен маниак с тежък бащински комплекс и безумна жажда за власт. Актьорите, Крис Пайн и Били Хоул съответно, се справят компетентно със ролите си, по начина по който са написани, ала поставянето на ореол върху единия и рога върху другия ми остави малко горчив вкус. Предвид политическите маневри на Брус около дългото противопоставянето между Англия и Шотландия, той почти сигурно е бил доста студен, пресметлив и хитър човек, копнеещ за короната не по-малко от останалите благородници, а макар повечето историци да се обединяват около мнението, че Едуард II не успява да запълни обувките на баща си, то образът му в Outlaw King изглежда хиперболизиран в негативна посока.

Визуално Outlaw King е впечатляващ и крещи Средновековие по правилен начин. Първата сцена си е направо театрална постановка, непрекъсната в продължение на минути, а когато в края ѝ Едуард I (Стивън Дилейн, познат на всички като Станис Баратеон от Игра на Тронове) замахва с меча и освобождава огромния катапулт, направо си казах „УАУ!“. Битките са страхотно заснети и натуралистични. Няма го онзи стерилен вид, в който хиляди човеци се избиват един друг, но ние виждаме само по някое червено петънце тук-там. В Outlaw King сраженията са мръсни и интимни, можете да подушите вонята на кал, пот, кръв и изпражнения, характерни за бойните полета. Особено Лоудън Хил се превърна в личния ми еталон как се снимат такива сражения, а дори задължителната реч на Брус преди битката беше страшно подбрана – уж лишена от холивудски патос, а изправяща всяко косъмче по тялото.

Нямам никакви и забележки към актьорския състав. Както вече споменах, където има проблеми с персонаж, те са по-скоро свързани със сценария, отколкото с играта. Всъщност, имам една забележка, Флоренс Пу като Елизабет де Бур трябваше да получи повече екранно време, защото се влюбих в нея и безупречното ѝ изпълнение. Внимание заслужава и Арън Тейлър-Джонсън като психопата Джеймс Дъглас, който с очевидно желание е влязъл в ролята на своего рода берсеркер.

Outlaw King съвсем сериозно имаше възможността да се превърне в любимия ми исторически епос. Точно две неща предотвратиха това – липсата на нюансиране при образите на Брус и Едуард II и неравното на моменти темпо, което обаче би могло да се дължи на сериозното рязане на лентата – цели двадесет минути са премахнати при финалния кът (а аз ужасно бих искал да видя евентуална режисьорска версия). Въпреки това, Outlaw King е повече от стабилно заглавие и една от изненадите за сезон 2018. Ако си падате по жанра, нямате извинения да го пропуснете. Заслужава си всяка минутка.