Режисьор: Валтер Салис

Сценарий: Хосе Ривера; по романа на Джак Керуак

В ролите: Сам Райли, Гарет Хедлънд, Кристен Стюарт, Кирстен Дънст, Виго Мортенсън, Том Стъридж, Ейми Адамс, Стив Бушеми, Елизабет Мос, Терънс Хауърд и др.

По пътя е книга за горенето. Героите ѝ горят и изгарят от желание за живот, текстът гори с онази запечатала се в американската история битническа енергия, на читателя му се иска да изгори заедно с романа и завинаги да остане по пътя. Керуак не е нито най-големият стилист, нито най-добрият познавач на човешкия характер, нито най-проникновеният мислител. По пътя обаче улавя в себе си енергия каквато не съм черпил от никоя друга книга. Разбира се, романът не е за всеки, даже не е за повечето читатели, съдейки по впечатленията ми. За да се оставиш на Сал Парадайс и на пътя е нужно едно сравнително нетипично състояние на духа, но пътешествието си струва.

Дали филмовата адапция на Валтер Салис (Мотоциклетните дневници) е успешна, е трудно да се каже. Ако разбирах от кино, можех да предложа начин, по който неутолимият глад за живот, уловен в езика на книгата, да бъде пренесен на екрана. Уви, не разбирам, но си мисля, че подобна задача е почти непосилна. За целта е нужен цял нов идиом, какъвто романът на Керуак въвежда не само в литературата, ами и в културната история на Съединените щати.

За сметка на това, филмът По пътя предава чудесно духа на книгата по един някак отдалечен и приглушен начин. В нито един момент в кино-салона не успях да се почувствам едно със Сал, Дийн и останалите герои, но през цялото време ги усещах достатъчно близки, за да ме изпълни меланхолия и тъжна радост. Филмът определено е по-здраво прикован към реалността, което като че ли е правилен ход. Дивите и неспирни махове от еуфория към отчаяние и почти анималистичната енергия в романа са до голяма степен функция на разказваческия глас, който не спира нито за миг да си поеме дъх, също както Керуак бил натракал ръкописа върху легендарната тридесет и шест метрова ролка хартия. Ако Салис се беше опитал да преведе това звучене, може би щеше да произведе по-скоро некохерентен монолог.

По пътя е по-скоро тих филм, въпреки шумните купони, джаз-концертите и множеството секс-сцени. Погледът е повече отвън-навътре, отколкото през очите на Сал/Джак, а Сам Райли се е справил добре, струва ми се, със задачата да покаже героя си такъв какъвто е не през текста на Керуак, а през хрониката на пътуванията му. Умислен, жаден за живот, тъжен, щастлив, любопитен, лоялен, свенлив, похотлив и някак сдържан, като самата адаптация. Гарет Хедлънд е чудесен Дийн Мориарти, от него блика сексуалност и първична енергия, непресята през филтъра на социалните задръжки. Както романът, така и филмът е преди всичко любовна история, която неизбежно се върти около Дийн и всички безнадеждно влюбени в него, които знаят, че никога няма да го имат само за себе си. А самият Дийн е вечно в търсене на нещо неизразимо и всеобхватно, независимо дали го вижда в поредната си любовница или в желанието да открие отдавна изчезналия си баща. Като че ли от всички само Сал осъзнава, че това е естественото състояние на нещата и гладът вътре в него никога няма да бъде заситен, но още по-лошо би било да изчезне.

Останалите актьори също са прекрасно избрани. Кристен Стюарт балансира чудесно освободеността на Мерилу и желанието й за нормалност. Тук, за разлика от последните й изяви във вампирското кино (които така и не съм гледал, но трейлърите ми стигат), ми припомни защо я харесвах преди – и като актриса, и като красива жена. Кирстен Дънст, Ейми Адамс, Елизабет Мос – все добри избори за останалите женски персонажи. Мъжките поддържащи актьори са още по-силни като присъствие: Терънс Хауърд, Стив Бушеми и Виго Мортенсън с превъплъщението си в Стария Бул Лий, един от по-запомнящите се моменти във филма.

Музиката е друг елемент, който работи отлично и в тон с общата приглушеност. Можеше да е много по-шумна и задъхваща, но като че ли и това щеше да се получи трудно. Вместо това моментите, които те карат да искаш да се изправиш на крака и да танцуваш до пълно изтощение, са пестеливо разпределени и ефективно обвързани с цялостното темпо на разказа.

По пътя е обяснение в любов и към Америка, към странстването. Повече от това има в книгата, отколкото във филма, но чувството го има и тук, най-малкото благодарение на красивите кадри, обрамчващи действието. Разбира се, това няма как да компенсира неподражаемата поетичност на Керуак, но прави филма запомнящ се и заслужаващ гледането на кино.

В крайна сметка По пътя на Салис не е По пътя на Керуак. Дори на сюжетно ниво разликите са немалко. Сцени от книгата липсват за сметка на други, които са взети от писмата на Керуак, Касиди, Гинсбърг, мемоарите и интервютата, чрез които говорят мъжете и жените, които някога са изживели тези множество истории по пътя. Фокусът върху определени моменти също е различен в двата медиума. Въпреки разликите обаче филмовата адапция се вписва в света на книгата, дори го допълва с малко повече земност. И въпреки че необятните размери на романа – пространствени, поетични, емоционални, дори митологични – не се побират съвсем на кино-екрана, нещо от тях тях е уловено както трябва и двата часа по пътя със Сал Парадайс водят през множество интересни спирки.

Оценка: 7.5/10