Домът на мис Перигрин за чудати деца
Режисьор: Тим Бъртън
Сценарий: Джейн Голдмън
В ролите: Ева Грийн, Ейса Бъртъфийлд, Самюъл Л. Джаксън, Рупърт Евърет, Джуди Денч
Когато човек седне да помисли за пример за изконно деветдесетарски режисьор, няма начин да не стигне до Тим Бъртън. Наистина, една завидна част от бокс-офис хитовете му са създадени след въпросното десетилетие, но някак самата същност на Бъртъновото творчество е залегнала в 90-те: с Джони Деп (преди да се гипсира перманентно в Джак Спароу), с Уинона Райдър, с приказно-готическата леко наивистична приказност… Тим Бъртън е един от режисьорите, които свързвам с детството си, и за добро или зло винаги ще има кътче в сърцето ми, сантиментално посветено на филмите му с красивата им сценография. (Слийпи Холоу е уникален!)
Но да, да поговорим за Мис Перигрин и нейния дом за чудати деца. Ако базовото ви усещане е, че Бъртън снима един и същ филм непрекъснато, то Мис Перигрин няма да промени мнението ви. Филмът предлага на зрителя всички компоненти, застъпени в творчеството му – чудатост (не се сдържах), готическо фентъзи, наивитет, леко заиграване със страшни елементи (но без те да плашат в действителност, тъй като изпълняват по-скоро естетическа роля).
Това, което отличава Домът на Мис Перигрин за чудати деца от последните няколко филма на Бъртън обаче, е доста по-категоричното съсредоточаване върху самата история и приличното ѝ разказване, вместо върху търсенето на чудатост заради самата чудатост (пак не се стърпях). Ако трябва да говорим откровено, от един момент нататък творчеството на Бъртън заприлича на себепародиране, което понякога граничи и с безвкусица. Добрата новина е, че това отсъства в най-новата му продукция и именно тази липса за мен превръща Мис Перигрин в най-приятния му филм от доста време насам.
За незапознатите с изходния материал – дебютният роман на Рамсън Ригс, Домът на Мис Перигрин за чудати деца, е история за група тийнейджъри с разностранни и често гротексни особености, събрани в общ пансион под ръководството на мис Перегрин (Ева Грийн). На приятните чудаци с чудновати таланти се противопоставя група злосторници, ръководена от много злия мистър Барън (Самюъл Джаксън).
С две думи – средностатистическа история за доброто срещу злото. За мен едно от маркираните достойнства на филмовата адаптация е лекотата, с която и Ева Грийн, и Самюъл Л. Джаксън интерпретират недотам интересните образи, които играят. Не, те не правят някакви грандиозни роли, но по своеобразен начин успяват да запълнят известните празноти на литературните първоизточници и да паснат перфектно на самия филм. Друго нещо, което заслужава внимание, е последният половин час, чиито темпо, визуална обогатеност и екшън го превръщат в изключително приятно кино-забавление.
За съжаление, това не важи и за останалата част от Мис Перигрин, но ако Бъртън и стилът му ви допадат, то няма да останете разочаровани. Дори той да не е черешката на тортата за вас и да ви е доскучало до болка от познатите полу-злокобни, полу-закачливи готически моменти, то все пак ще се порадвате на една много приятна Ева Грийн, на изпипано операторско майсторство (дело на Бруно Делбонел), както и на изящна сценография. В най-лошия случай, ще възприемете Мис Перигрин за едуардиански вариант на X-Мен със секси пушеща Грийн на мястото на Професор Х.
Оценка: 7/10
Прекрасен много мой филм се оказа – моята оценка би била 8,5/10.
Нямаше досаден Бъртън с втръсналите ни до болка Хелена и Джони (алелуя), визията беше достатъчно изчистена – дори на места по-страшничко и зловещо, отколкото очаквах, да си призная 🙂
Не успях да хвана никакви нелогични моменти с пътуванията във времето и лууповете, всичко беше стегнато и добре обяснено (за което сигурно трябва да благодарим на първоизточника). Да, историята сама по себе си класическата борба на доброто срещу злото, но страхотно поднесена и изиграна. Харесаха ми много децата с различните чудатости, но най-вече близнаците!! Те бяха най-сладко-зловещото нещо в целия филм. Разбира се, и самата Ева Грийн – действително наслада за сетивата! И като визия с този птичи грим и гнездова коса; и като присъствие и игра. Сам Джаксън определено бледнееш в нейно присъствие.
Много ми харесаха дори разните не толкова централни неща – отношенията на Джейк с дядото, с баща му (този татко се оказа култов трагикомичен образ), както и атмосферата и култовите хорица в затънтения йейлски остров накрай света.
Шоудаунът накрая, в който Оснежени сенки се борят с Манипулирани скелети в лунапарк с въртележка с кончета на фона на модерен инструментал беше повече от епичен. Финалът успя да ме изненада приятно всъщност, не очаквах такъв хепи ендинг по всички параграфи.