Kingsman: Златният кръг

С Матю Вон винаги сме били в странни отношения. Звезден прах, например, за мен е шедьовър, но Kick-Ass е пълен блудкаж, а X-Мен: Първа вълна е някаква странна смесица от ненужен кич и пренаписване на вселената по толкова неадекватен начин, че Браян Сингър трябваше да направи филм за пътуване във времето, за да я оправи… С Kingsman: Тайните служби обаче се разбрахме чудесно. Филмът удари перфектния баланс между неадекватната бруталност на Kick-Ass и епиката на X-Мен, и съумя да ни даде версия на полу-комичния шпионски екшън, която при все милионите произведения в жанра,  беше свежа и имаше собствена идентичност.

Още от трейлърите на Златния кръг беше очевидно, че втората част от приключенията на Егси (Тейрън Егъртън) ще ни даде „още от същото, но повече“ – формула, която неуморно доставя посредствени продължения, в които известни актьори са наблъскани като сардини в консерва и си мрънкат репликите с досада, докато по-слабо известните им партньори гледат зрителя с маниакална надежда, че номерът ще мине пак, защото всичко е по-шумно. Новият Kingsman обаче е сред редките случаи, в които добре отработената схема не само работи, но и доставя лента, чиито над два часа са наблъскани с толкова много качествено приключенстване и епика, че филмът е не просто достойно продължение, а неколкократно по-добър от предшественика си.

Както знаем от трейлърите, още в самото начало тайната шпионска организация Kingsman е атакувана от мистериозен противник, който почти успява да избие агентите до крак. Единствено Егси/Галахад и Мерлин (Марк Стронг) оцеляват, само за да научат от doomsday протокола на Мерлин, че агенцията им има близнак в Америка – също толкова независимата организация Statesman. След като двамата правят контакт – и след още няколко кофи разкрития – настава време да се изправят срещу жената, отговорна за почти пълното им изтребление. Попи (Джулиан Муур) е чаровен социопат с афинитет към американската петдесетарска естетика, и скромен собственик на цялата световна търговия с наркотици (защото Матю Вон е виждал умереност веднъж, на сафари, и отдалече). Но при все тези немалки успехи, тя иска нещо повече – легалност. И е готова да жертва стотици хиляди човешки животи, за да постигне целта си.

Златният кръг e шеметен филм. Действието се движи устремно напред без отпускане, екшънът е на познатото ни от първия филм ударно ниво, но повече и по-впечатляващ, а историята, при цялото си агресивно безумие (Елтън Джон, в ролята на Елтън Джон, с реално екранно време и участие в сюжета, за бога!), всъщност е много интелигентно композирана и с перфектен ритъм. Актьорите видимо се забавляват с ролите си, като Стейтсмъните са някакъв тотално бутафорен микс от всички възможни клишета за тексаския каубой-селяндур (при все че организацията им е базирана в Кентъки, но това са подробности) и свръхтехнологични тайни агенти. Особено внимание заслужават Чанинг Тейтъм и Педро Паскал, чиито агенти Текила и Уиски са някаква тотална наслада за сетивата във всяка сцена с тяхно участие (които, уви, са твърде малко за Тейтъм, ролята му е по-скоро камео). Джулиан Муур също прави поредна епична роля и е едновременно смразяваща кръвта и очарователна с облика си на петдесетарска секретарка, която контролира не само световната търговия с наркотици и армия от наемници, но и – по неясна причина – няколко напълно сай-фай роботи… Тейрън Егъртън продължава да бълва нескопосан уличен чар и неправдоподобна компетентност, и всъщност е един от най-солидните стълбове, на които се крепи този абсурден проект.

Разбира се, емблематичните екшън сцени от първия Kingsman отново са тук, като стилът на камшичната CGI камера, която едновременно следва движенията на героите, но и постоянно хвърчи около тях на високи обороти, е полиран до съвършенство и за разлика от предишната част, тук няма и секунда, в която да се чудиш какво се случва на екрана. Екшънът в Златния кръг е може би най-важният аспект на франчайза и се радвам, че формулата все още работи. Саундтракът също кърти с комбинацията си от ретро хитове и епична Джеймс Бонд музика (няма да спра да се оплаквам, че последното десетилетие запомнящите се музикални теми от филми са между 0 и 5).

Филмът дори не се преструва, че не ни готви продължение (не, че въпросното не е и официално потвърдено, разбира се), като ни обещава по-солидни роли на най-интересните нови герои, поразтърсване, но същевременно и заздравяване на статуквото, и минимум едно завръщане на предполагаемо мъртъв герой. И честно казано единствената ми реакция е развяване на пари с цел да ми бъде продаден билет. Златният кръг е перфектно забавление, което ми даде абсолютно всичко, което исках от него, в двойно по-голямо количество, отколкото очаквах да получа. Нямам търпение да го повторя на кино, и ако продължението му е толкова по-добро, колкото той е по-добър от предшественика си, мога само да треперя от очакване на високи честоти.