Режисьор: Ари Астър

Сценарий: Ари Астър

В ролите: Тони Колет, Гейбриъл Бърн, Алекс Улф, Мили Шапиро, Ан Доуд и др.

Психологическият ужас се радва на истински ренесанс през последните няколко години. The Conjuring, The Babadook, The Witch, Get Out и немалко други ленти демонстрират нагледно, че жанрът е много повече от трудни за убиване маскирани психопати или оргии от кръв и черва. В последните година-две дори започнахме да виждаме плахи опити за признание от страна на Академията. Разбира се, ужасът винаги е имал какво да даде на света, но е хубаво, когато и мейнстриймът го забелязва.

Hereditary е може би най-силният представител на жанра от доста време насам, и определено в личния ми топ 3 филми на годината. Историята за трагичния разпад на едно изтормозено семейство съумя да предизвика бурни овации у де що критици я видяха, и като цяло не постигна съществен успех с публиката, отчасти заради подвеждащите реклами, отчасти заради трудно смилаемата си концепция. Но това не значи, че не си заслужава гледането, напротив.

Историята ни запознава с Ани (Тони Колет), в деня на погребението на майка ѝ. Връзката между двете е била проблемна и изпълнена със студенина, обвинения, и манипулация, които са оставили дълбоки и трайни белези върху Ани. Но със смъртта на тази мистериозна жена, странни събития започват да се случват в дома на дъщеря ѝ. Тя трябва да се изправи срещу миналото на майка си, за която всъщност не знае почти нищо, докато собственото ѝ семейство се мъчи да поддържа илюзия за нормалност.

От самото начало виждаме колко проблемни са отношенията между героите в Hereditary. Първата реплика на Ани, когато сяда в терапевтичен кръг за травма от загубата на близък човек, е „Обвинена съм“. Тя не знае от кого, или за какво, но въпреки това няма съмнение, че цял живот е била обвинявана за нещо. Само с няколко изречения, тя обрисува картина на напълно увредено семейство, където майка ѝ е страдала от дисасоциативен синдром, тежко шизофреничният ѝ брат се е обесил, баща ѝ се е самоубил чрез гладуване в пристъп на психопатична депресия… В очите на Ани, какъв шанс има тя?

Отчуждението и страхът от наследствен багаж са пренесени и върху собственото ѝ семейство. Синът ѝ Питър (Алекс Улф) е дистанциран и некомуникативен. Малката ѝ дъщеря Чарли (Мили Шапиро) страда от видими физически недъзи и вероятно психически отклонения. А съпругът ѝ Стийв (Гейбриъл Бърн) е напълно неспособен да достави стабилността, от която тези хора се нуждаят.

Hereditary прекарва съществена част от времето си в изграждането на тези персонажи и тяхната динамика. По уникално интелигентен начин, филмът използва тематичната рамка на наследствените психични заболявания, за да изгради… свръхестествен ужас. Докато The Babadook в голяма степен може да бъде интерпретиран като хорър, използван като символ за психологическа травма, лентата на Ари Астър е обратното – откровено ужасяваща история, конструирана като семейна драма.

Свръхествествен ужас, или психологически разпад?

Защо считам, че Hereditary е реална история на ужасите, а не символизъм като The Babadook? Причините са две. На първо място, фактът, че немалко сцени демонстрират обективна реалност, която никой от героите не вижда: ритуалът в дома на Джоун, култисткия символ върху стълбът, който няколко сцени по-късно ще обезглави Чарли…

На второ, и доста по-важно място е камерата. Филмът демонстрира изключително високо ниво на операторско майсторство, и кинематографията е използвана многократно както за артистични, така и чисто сюжетни ефекти. Самото начало – бавното влизане в макета на къщата, който прелива в реалната стая, постига няколко неща едновременно. Първо, демонстрира ни, че Питър ще бъде фокусът на историята. Второ, допринася за символизма на древното божество, което си играе със съдбите на това семейство . И най-вече – подсъзнателно създава у зрителя усещането, че той има всезнаещ поглед върху тази история, а не се намира в ничия глава.

Едно от най-силните качества на филма е, че той дава отговори. Hereditary е семейна история, минаваща през няколко поколения, но всичко, което се е случило на тези хора, идва от едно и също място, и лентата дава на зрителя достатъчно информация, за да си изгради сам картина. Разбира се, част от събитията остават отворени за интерпретация, но в немалка степен това е един от най-добре „обяснените“ хоръри за последните години, като същевременно е напълно невъзможно да събереш парченцата от пъзела, докато не дойдат финалните надписи.

Актьорската игра е това, което издига Hereditary няколко нива над повечето истории тази година. Тони Колет изгражда многопластов, пълнокръвен, и ужасяващо травмиран персонаж, който – ако има каквато и да е справедливост и интегритет на тоя свят – ще й донесе минимум номинация за Оскар. Алекс Улф и Мили Шапиро са абсолютно феноменални в различните си роли на безпомощни деца, чийто живот се разпада пред очите им. Дори Гейбриъл Бърн, чиято роля е може би най-малко изискващата, е достоен партньор в тази история, където персонажът му е напълно неспособен да се справи с проблемите, пред които е изправен. Специално споменаване заслужава и Ан Доуд, чиято героиня Джоун е великолепен персонаж с важна роля в сюжета, която уви не мога да оспойля.

Не мога да пропусна техническата страна. Кинематографията на Павел Погорзелски, и особено употребата на светлина, е изключителна. Някои от най-смразяващите кръвта моменти идват именно от тънки промени на светлинните източници. Едитингът (Лушън Джонстън и Дженифър Лейм) също е убийствен, като някои сцени се влачат в безкрайността, повдигайки напрежението бавно и неумолимо, докато други спират толкова внезапно, че зрителят е оставен с усещането, че някой го е бутнал от прозореца на пети етаж.

След финала на това ревю ще включа някои разсъждения за филма, които ще се давят в спойлери. Ако не сте гледали Hereditary, те не само ще ви развалят кефа, но и няма да връзват смисъл, така че препоръчвам да си ги спестите, докато не го видите. А ако която и да е част от жанровата му смесица ви допада дори малко, гледането му е абсолютно задължително. При все сравнително слабото си представяне в световния бокс офис, Hereditary е произведение, което тепърва ще влияе на поколения творци. И също така – това е свръхестествена история, в която най-ужасяващата сцена е разговор по време на семейна вечеря.

Психическото заболяване като призма

Толкова много елементи в Hereditary са тематично базирани на психически заболявания или страха от тях (самото заглавие на филма е ехо от този страх – „наследственост“). Тук искам да обърна внимание на няколко:

– Манипулациите на майката на Ани. По-голямата част от тази история не би могла да се случи, ако Ани просто беше казала „Стой далеч от мен и децата ми“. Но също както при реалната манипулативна социопатия, майка ѝ е съумяла да я изпълни с толкова много вина, че тя я е допуснала в живота си до напълно нездравословна степен за който и да е човек, а какво остава за лидер на демоничен култ, който иска децата ти за носители на древен бог.

– Ани до такава степен не вярва в собствените си решения, че позволява на майка си да я принуди да има деца…

– Неспособността на Ани да види очевидни проблеми както около себе си, така и в миналото си, като опита на майка ѝ да кърми внучката си вместо нея. Подобни изстъпления са очевидни за зрителя, но за Ани, която е израснала със съзнанието, че нещо вътре в нея не е наред, това да не вярва на собствените си очи и интелект, е по-силен инстинкт от всеки друг.

– Обезглавяването като символ на освобождаване. Чарли е обезглавена от електрическия стълб, което я освобождава от влиянието на Пеймон. Ани се самообезглавява, когато демонът поема контрола над нея. Трупът на майка ѝ е изровен и също обезглавен. Символизмът с премахването на психическо заболяване чрез премахването на източника му е очевиден.

– Страхът от наследяване на психическото заболяване. Това е реален страх, от който много хора страдат, често не без основание. Hereditary е изграден върху него, но същевременно е и история за напълно буквално наследяване на демонично обладаване – само по себе си символ за психическа болест.

Алергия или …?

Това вероятно е интересно само за мен, но реших да го включа. Неколкократно ни е казано, че Чарли е алергична към фъстъци. Смъртта ѝ във втората половина на филма е директен резултат от алергична реакция. Но истина ли е това? Като всяко зловещо хорър момиченце, тя има свой лайтмотив – противния цъкащ звук, който издава. В ретроспекция, ние знаем, че този звук се проявява в моментите, в които демонът Пеймон е на повърхността, защото те често са сцените, в които тя върши нещо гнусно или работи върху странните си фигурки. Но знаем също така, че Чарли е несъвършен носител за Пеймон, че Питър винаги е бил иделът и единствено заради настойчивостта на баща им, майката на Ани не е имала достъп до него. И в момента, в който Чарли умира и семейството освобождава Пеймон с ритуала на Джоун, една от първите реакции на Питър е да започне да се дави. Сцената, в която виждаме това, ни кара да мислим, че е от мъка, но е напълно възможно обладаването на демона да е свързано със задушаване… особено предвид факта, че виждаме как Чарли яде M&Ms с фъстъци, без да ѝ става каквото и да е, докато Пеймон работи чрез нея.

Оценка: 10/10