Режисьор: Дейвид Лийч

Сценарий: Рет Рийз и Пол Верник

В ролите: Раян Рейнолдс, Джош Бролин, Морена Бакарин, Зази Бийтз, Бриана Хилдебранд, Джулиан Денисън и др.

Първият Дедпуул беше сред най-качествените комиксови филми, правени някога. Това не е кой знае какво изхвърляне, защото независимо дали кървавото безумие на Раян Рейнолдс ви е допаднало или не, силните му страни са неоспорими. Мисля, че това е, към днешна дата, най-точната интерпретация на комикс изобщо. Разчупването на четвъртата стена, мета-коментарите, подигравките с останалите франчайзи на студиото – всичко във филма работеше перфектно и Рейнолдс се оказа съвършеният Уейд Уилсън. Ето защо след смяната на режисьора, слуховете за масивни преправяния на сценария и заснемане на сцени наново в последния момент, очакванията ми за продължението бяха сериозно разклатени. В смисъл, какъв точно беше шансът подобно постижение да бъде повторено, при това от различен екип?

Оказва се, че перфектно повторение може би не е възможно, но не е и необходимо. Дедпуул 2 не само не разочарова, ами и носи почти идентичен кеф като оригинала. Историята започва не твърде дълго след събитията от първия филм, с Уейд Уилсън, който отново се занимава с пречукване на „лоши“ хора по възможно най-брутален начин, само дето сега е способен да го прави на нечовешко ниво, благодарение на мутантските си способности. Поредица трагични събития го събират с млад мутант, който се оказва плячка за Кейбъл (Джош Бролин) – войник от бъдещето, който иска да предотврати смъртта на семейството си. Последиците от сблъсъка между Дедпуул и Кейбъл са епични и убийствено смешни, а финалът е почти толкова объркващ, колкото е и удовлетворителен.

Дедпуул 2 не е „още от същото“. В контекста на този герой „още от същото“ би било по-лошо от „същото“, защото немалка част от успеха на първия филм се криеше в изненадата от смелия подход на създателите му. Вместо да се опитва да е „по-смешен“ или „още, но повече“, втората част дава на Уейд нещо, което му липсваше в първата част и което винаги е било част от силата на героя – реален супергеройски сюжет. Докато Дедпуул ни занимаваше с произхода му, то Дедпуул 2 ни показва как той се справя с класическа комиксова история. И когато сложиш безумния авто-наративен, вулгарен, мета психопат в класическа комиксова история, ефектът винаги е епичен.

Раян Рейнолдс е точно толкова чудесен, колкото беше и в първия филм. Бъзиците са постоянни, напълно естествени, и по някакъв начин не само не отнемат от сериозните моменти, ами ги и подсилват. Джош Бролин е абсолютно перфектен като Кейбъл (макар и разбира се Дедпуул да ни споделя, че не е толкова висок, колкото в комиксите) и предава до съвършенство неумолимата липса на чувство за хумор на героя и способността му да се взима по-насериозно от ядрена зима. Друг нов персонаж е Домино (Зази Бийтз), с която Уейд спори през половината филм, че „късметът не е суперсила“, но чийто късмет е очевидно суперсила. Бийтз е нахакана и придава на героинята си смесица от смелост и компетентност, които дават ясно да се разбере, че мутантската ѝ способност е бонус, а не причината за успехите ѝ.

В Дедпуул 2 видимо са наляти доста повече пари от предходния филм и с няколко тъжни изключения, специалните ефекти са многократно по-добри. Забавените каданси са все така екстремни (и, разбира се, падат в жертва на безмилостния коментар на Уейд), мутантските способности са много по-визуални от преди – Ръсел (Джулиан Денисън) е способен да призовава огън и да го използва като ударна вълна, а резултатът е страхотно зрелище – и като цяло бюджетът си тежи на мястото. В музикално отношение саундтракът е точно такава галфония, каквато беше и тази на предната част. Няколко песни буквално ме докараха до сълзи от смях.

Понеже историята на моменти всъщност е доста сериозна, Дедпуул 2 завършва с най-великата и мета следкредитна сцена на всички времена. Сериозно. Най-великата. Евър. Не преувеличавам. Този филм няма да счупи рекордите на Война без край или Черната пантера, но това не му пречи да е абсолютно размазващо забавление, което си заслужава да се гледа. Дефектите му са малко и най-вече на ниво ритъм на повествованието и тук-таме ефекти, а бъзиците – както очевидните, така и скритите, за които човек трябва да се рови – ги компенсират безапелационно. Мисля, че е очевидно, че го препоръчвам горещо.

Оценка: 9/10