Арго

Арго прави заявка да бъде нещо смело и силно още с първия си кадър. Поредица от комиксоподобни образи разказват многовековната история на Персия, от древното минало до финалните кървави години от управлението на последния ирански шах и революцията, качила аятолах Хомейни начело на държавата. Дори човек, който преди няколко месеца е гледал един-единствен път трейлъра на филма, би получил осезаема доза когнитивен дисонанс. Филм по истинска история, занимаващ се с кървавата реалност на една страна-трагедия, ли ще гледам или романтизирана приказка за фантастични сблъсъци и екзотични герои?

По малко и от двете, както се оказва. Арго наистина отразява истинска история, по-точно мисия на ЦРУ, разсекретена по време на управлението на Бил Клинтън. През 1979-а година разгневени ирански граждани щурмуват и превземат американското посолство в Техеран, взимайки за заложници близо 60 американци, с идеята да ги използват като разменна монета за получилия убежище в Щатите шах. Шестима от служителите на посолството обаче успяват да избягат от сградата и да се укрият в къщата на канадския посланик. Няколко седмици по-късно опасността да бъдат разкрити се вдига до степен, че ЦРУ да започне обмисляне на различни сценарии за извеждането им от страната.

Тук се намесва Нашият Човек Бен Афлек, обръгнал специалист в разрешаването на подобни кризи, както и (как иначе) човек със семейни проблеми. Героят на Афлек съставя фантастичен (буквално и преносно) план, който в крайна сметка бива одобрен от централата. По-конкретно: да заблуди иранското правителство, че той и укриващите се цивилни са канадски кино-екип, оглеждащ локации за предстоящите снимки на филма „Арго“ – изключително пълпи клонинг на Междузвездни войни. За целта са намерени продуцент и известен кино-режисьор, закупен е сценарий, основана е компания, дори е организирано рекламно събитие, отразено широко от медиите. Всичко, за да се положат основите на мисията в Иран.

Един от по-силните елементи в Арго е заигравката по линията истина-измислица, която се въвежда още с началния комиксов разказ. Паралелът се появява често, и в  холивудските сцени, и покрай тези в централана на ЦРУ във Вирджиния, и в иранските, така че определено не е просто случайно стечение на обстоятелствата. Със сигурност в точно този мотив можеше да бъде задълбано още по-сериозно, което щеше да придаде повече психологическа дълбочина на героите и да добави към естетическите измерения, но все пак Арго се стреми да бъде що-годе достоверен разказ за истински събития, не авторова трактовка, базирана донейде на въпросните. А самият „Арго“, филмът във филма, макар и не особено важен като фокус на историята, е щрихиран изключително забавно в няколко доста абсурдни сцени.

Все пак, основният интерес на Арго си остава историята и онова, което наистина се е случило. Затова и липсват фойерверки и героично-драматични моменти под съпровода на жизнеутвърждаваща музика (е, намират се един-два, в които Бен Афлек демонстрира широки рамене и гръб, размишлявайки на фона на просналия се под него Техеран…). Противопоставянето между истинско и измислено е въведено още по-явно, когато на няколко пъти пропорциите на картината се свиват рязко, сякаш изведнъж сме изложени документални кадри, взети от истинския щурм на посолсвото. Актьорската игра също е сдържана и като цяло изключително добре нацелена. Бен Афлек изпълва сранително успешно актьорския си максимум в този конкретен контекст, а именно да не се набива твърде много на очи. Нищо против него по принцип, дори харесвам доста някои филмите с негово участие, просто не мисля, че става за главни роли, по-добре да се съсредоточи върху режисьорското си амплоа или поддържащи роли като Чъки от Добрия Уил Хънтинг, където наистина е на място. За останалите актьори мога да кажа само хубави думи. От Джон Гудман и Алан Аркин през цял куп актьори, калени в телевизията: Браян Кранстън, Клеа Дювал, Тейт Донован, Крис Месина и др. Всички придават нужната доза солидност на героите си, макар и никой от тях да не е разработен по-далеч от санитарния минимум. Всъщност единствено героят на Афлек разполага с някаква сравнителна дълбочина.

В крайна сметка мисля, че Арго успешно се представя за това, което се стреми да бъде – автентичен преразказ на една история, която дълги години е била прикривана от обществото под куп измислици. Само че от хубавия, вдъхновяващ тип истории и в този случай дори не вони на евтина пропаганда. Уместните нотки на самоирония тук-таме помагат много и за това, и за да не бъде преживяването твърде сухо. Филмът не блести извънредно с нищо, освен с изключително професионалната си направа, но пък и не мисля, че амбицията му се е простирала до нещо повече от това. Двата часа в кино-салона минават наистина бързо и накрая оставят силно положителни усещания. Вярно, не и кой знае колко много интересни мисли, които човек да отнесе вкъщи, но какво пък, не е нужно зад всяка история да се крие бездна от смисъл.

Оценка: 7/10