Часът на чудовището

Признавам си без бой, че не бях чувал нито за книгата Часът на чудовището на Патрик Нес, нито за филма, базиран по нея, чийто сценарий е отново негов. Нямаше и да чуя, ако случайно не бях видял разкошния трейлър в един магазин. Очакванията ми бяха средно високи, въпреки че трейлърът дава доста ясна представа какво представлява филмът – история за момче, което преминава през премеждия във въображението си, за да се справи с проблеми в реалния свят. Ентусиазмът ми да отида на кино не беше особено висок и ако ме беше домързяло, щях да изпусна нещо изключително.

Животът на малкия Конър Омали (Луис МакДугал) не е лек. Майка му (Фелисити Джоунс) е тежко болна от рак и лекарствата не помагат. Баба му (Сигорни Уийвър) се опитва да го накара да се премести в нейната къща. Баща му (Тоби Кебел) живее в Америка с втората си жена. Няма приятели и единственото, което го чака, когато отиде на училище, е физически тормоз от другите момчета. Една вечер, седем минути след полунощ, дървото в съседното гробище се разцепва и от него излиза чудовище. Демоничният посетител казва на Конър, че ще го навести няколко пъти и ще му разкаже три истории. И когато тези истории приключат, момчето трябва да му разкаже своята история – своята „истина“ и кошмарът, който се крие зад нея.

Сюжетът на Часът… носи усещане за митологичен патос. Трите истории на чудовището (озвучено от Лиъм Нийсън, когото виждаме на снимки като отдавна починалия дядо на Конър), всяка от които носи част от истината, пред която детето трябва да се изправи, създават ритъм, на чийто фон се развива трагичният разпад на живота му. Много бързо ще ви стане ясно, че трейлърът – макар и прекрасен – е дълбоко подвеждащ. Това не е детски филм. Това е сериозна драма, подплатена със сложен психологизъм и проблематичност, с която множество възрастни трудно биха могли да се сблъскат, а какво остава за детето-протагонист. Сценарият изобщо не се опитва да създаде фалшиво впечатление за двусмисленост – чудовището очевидно не е реално, нито сън, а художествена репрезентация на яростта и безпомощността на Конър, изправен пред загуба, за която не е готов. Но дори знаейки колко сериозен всъщност е филмът, Часът на чудовището съумява да стигне по-далеч от очакваното и финалният половин час лично за мен е драматургичен шедьовър.

Историите на чудовището са нюансирани и отказват да предложат лесни отговори. Всяка от тях (или по-скоро първите две, тъй като третата е различна) взима формата на приказка, чийто финал – и моралните последствия от него – имат отражение в живота на Конър, макар и да не са директно взети от него. Те са представени под формата на красива анимация и голяма част от сцените в трейлъра идват оттам. Тук може би е моментът да отбележа колко изключително майсторска е визията на филма. Извън анимационните моменти, които наистина спират дъха, и чудовището, което изглежда като ент, написан от Чарлс Дикенс, операторската работа е на високо ниво, с видимо предпочитание към близките кадри, но без това да дразни зрителя. Музиката също е великолепна и съумява да щрихира всяка сцена, без да ни „казва“ как трябва да се чувстваме.

Не мога да не отбележа с възхищение играта на Луис МакДугал. Младият британец е едва на 14 години и това само прави многопластовата роля на Конър още по-впечатляваща. Останалите актьори също са прекрасни, начело с Фелисити Джоунс, чиято роля е драматично противоположна на героичната ѝ игра в Rogue One. Дори безименният баща, изигран от Тоби Кебел, е комплексен персонаж, когото зрителят не може нито да мрази, нито напълно да разбере.

Часът на чудовището беше напълно неочакван за мен шедьовър. Ще прочета книгата при първа възможност, но независимо от нейните качества, филмът е задължителен. Това не е лека история, и дори като драма не е лесно смилаем, но си заслужава всяка минута и макар че няма да ви остави в най-доброто възможно настроение, не мисля, че ще съжалявате, че сте го гледали.