Автор: Колектив
Издава: Сиела
Цена: 18.99 лв.

Ревю: Рандъм

 

Когато преди няколко месеца научих, че GRANTA, литературно списание-еталон на над 120 години, ще се сдобие и с българско издание, се зарадвах много. Още повече се зарадвах, като разбрах темата на първия брой – „Бъдеще?“. Даже обмислях да се пробвам със собствена проза, но не би, останах си с обмислянето. Българският пазар се нуждае отчаяно от качествена периодика. Дори само едно списание, излизащо два пъти в годината, е силна стъпка за литературната ни реалност, в която да си писател е почти като да тръгнеш да бориш мелници. От повече от месец дебютният брой на GRANTA България вече се намира по българските книжарници, а аз най-сетне успях да го прочета през последните няколко дни.

Най-общите ми впечатления са, че българската GRANTA тръгва добре, но можеше и още по-добре. Първото, което се набива на очи, е, разбира се, оформлението, а то е доста хубаво. Е, далеч не колкото това на оригиналното английско издание, но да речем, че няма как да очакваме същото ниво, при положение че самото книгоиздаване в България е на полупримитивно ниво в сравнение с това на големите пазари. Хубава корица с приятно подбрани цветове, макар и твърде абстрактна и бягаща от конкретика. Като добавим и въпросителния знак в заглавието „Бъдеще?“, се натрапва едно леко притеснение, че редакционната колегия може и да не се е справила със сглабянето на твърде смислена интерпретация на темата и на въпроса дали ще го бъде въпросното, и под каква форма. Неизбежно прави впечатление и цената – 18.99 лв. Възсолена за нашия пазар, в който повечето книги струват по 15-на левчета, без изобщо това да е леснопоносима сума за мнозинството читатели. Но какво пък, два пъти в годината ще излиза само, ако съдържанието е на ниво, не вярвам наистина заинтересуваните от модерна (и българска) литература да не могат да ги прежалят.

А на въпроса за съдържанието, личният ми отговор е нееднозначен. Българският брой на GRANTA има достатъчно достойнства, но се набиват на очи и сериозен брой кусури. При тази цена и заявка за качество ми се струва, че трябваше да са доста по-малко. Ето ви за отскок две почти изцяло положителни ревюта от блогосферата: в Литературата днес и в Книголандия. Моето мнение е значително по-критично. Надявам се ревюто да не прозвучи като черногледо; напротив, начинанието е чудесно и нужно, заради което и ми се иска следващите броеве да градят над този първи и да изчистват допуснатите грешки (а кое редакторите ще окачествят като такива, те ще си преценят).

Най-голямото ми възражение вече го загатнах по-горе, а то е именно, че темата „Бъдеще?“ аз лично не я видях добре обособена и обоснована в 330-те страници на изданието. Да, тя не означава непременно фантастика, дори не означава непременно нашето бъдеще, може да е бъдещето като свойствено на света, като смърт, минало, проклятие, илюзия… Твърде малко са обаче разказите, които заявяват наистина ясно и уверено, че именно бъдещето ги интересува, пък дори да не им е единственият интерес. Не че трябва да виним разказите, по-скоро хората, които са ги подбирали. Човек винаги може да хване един текст и да си го разтълкува според случая. Така и с разказите в първия брой на GRANTA – читателят на всеки един от тях би могъл да бъде убеден, че въпросният съдържа частица бъдещност. За мен това обаче си е почти чиста проба софистика, със същия успех броят можеше да се казва и „Литература?“. На фона на това въпросителният знак не създава усещане за поливалентност и многоразклоненост, за потенциал за бъдеще във всичко, а по-скоро за несигурност в себе си и лека обърканост.

Разказите, които са буквално бъдещи (и по тази логика поне малко фантастични), не ме оставиха особено очарован. Човешки мигове през третата световна война на Дон ДеЛило е опит за клаустрофобична анти-утопична история, която търси все по-редките моменти човешко в изкривеното битие. Дали заради лошия превод, под който прозира грубо английският текст (а същият преводач има няколко доста добри други текста в същото издание), дали заради ограниченията на самата сюжетна рамка, разказът ме остави абсолютно равнодушен и незаангажиран. Те ме мразят на китайския автор У Цин е забавна постмодерна сатира за просяк от бъдещето, станал неволен свидетел на уличен бой и попаднал в абсурдна роботизирана свидетелска система, която, като една себеуважаваща се роботизирана система, не дава и пукната пара за него. Да речем, че става, но нито е особено смешен, нито казва нещо твърде смислено за някакво евентуално бъдеще. В Как той не стигна доникъде на Джонатан Францен един мъж от близкото бъдеще потъва в патологични лъжи в опит да избяга от присъствието на семейството си, а след това и от неговия внезапен разпад. Добре написан и сравнително интересен, без да е ярко впечатляващ. Гентек на Владимир Сунгарски е най-открито научнофантастичният разказ в сборника, както и най-амциниозният в употребата си на един куп тропи и структури от жанровата граматика. Генно модифициране, удължаване на живота, футуристични корпорации и общества, космически колонии. За съжаление е доста слаб. Най-вече заради начина, по който е написан – телеграфно, с много бели петна, разпридащи се диалози и безплътни герои. Оттам-нататък самата история и идеи няма как да оставят отпечатък. Един натрапил ми се пример за немарливо писане, от същия разказ: „Верхайен се вгледа в Куори, който не изглеждаше нито уплашен, нито изненадан. В очите му се четеше огромно объркване. Денонощие по-късно той вече пътуваше за Ганимед.“ Логическата пробойна зее толкова гладно, че как човек да повярва в истинността на това бъдеще? Минало на Богдан Русев ми хареса най-много от научната фантастика в GRANTA. Русев е опитен автор и историята му е написана компетентно и достатъчно образно, макар и с малко прекалено маниерничене за моя вкус. Разказва за едно алтернативно приблизително настояще, в което комунизмът е просъществувал и победил, а капитализъм е мръсна и морално остаряла дума. Както и за електронно-изчислителни машини и кибернетика, за петилетки и пропагандьори. Нелош разказ, но и той не може да стъпи и на малкия пръст на който и да е наистина силен представител на кратката жанрова проза. За тази слаба представеност на жанра, разбира се, сме си виновни и ние феновете и пишман-писачите. В този ред на мисли ми се струва, че издателите на GRANTA трябва да се замислят и за начина, по който популяризират начинанието и набират българска оригинална проза. Струва ми се, че твърде малко шум се вдигна покрай този първи брой и множество кадърни автори, които имат какво да напишат за тяхното виждане за бъдещето, така и не са разбрали, че нещо подобно ври и се подготвя за печат.

Останалите разкази ще ги разделя грубо на български и преводни. От нашенските, Белег от подкова на Красимир Дамянов е сред добрите попадения. Майсторски написан, с рядко внимание към сетивното и добре усетения разказвачески глас. Нищо общо с темата на броя, за съжаление, а освен това е само откъс от предстоящ роман, но въпреки това определено ми направи много добро впечатление, бих чел автора и за вбъдеще. Девет на осми на Зорница Гъркова също е написан с много усет и енергия, но изключително наивната идея ми попречи да го харесам цялостно. Шахта на Христо Кърджилов прелива от битовизъм през гротеска в горчива оценка за неподозирания отпечатък, с който миналото често притиска сегашния момент. Като на доста от останалите разкази в броя му липсват жизненоважни елементи – силна гледна точка на добре очертан главен герой и цялата междуличностна и сюжетна динамика, които произтичат от това. Иначе и той е нелошо написан, що се отнася до това как авторът реди думите си. Последният български разказ, всъщност още един откъс от все още неиздаден роман – Сънища на Момчил Николов – ми беше твърде разфокусиран и несочещ към някаква по-интересна жилка смисъл. Кръглата риба на същия автор от доста време ми е в полезрението, но разказът тук не ме остави развълнуван по никакъв начин.

От останалите чужди автори, истински ме разочарова само Джонатан Сафран Фоер; неговата история (Стая след стая) дори не успях да дочета (всъщност единствено нея от целия сборник), а тя дори не е сред дългите. Дюната на Стивън Кинг е ОК разказ, който обаче нито е страшен, нито е непридвидим или отличаващ се с типичната за Кинг тежка атмосферичност. Преобразена нощ на Уилям Бойд е за войната, човешката съдба и самоубийството. Добър по един тих и влизащ под кожата начин. Усещане за Челси на Артър Милър печели читателя с чудатостта на героите си и прекрасния тон, лека меланхолия и усещане за момент, които задава; история на практика няма, но в случая това не е минус. Синът на полковника на Роберто Боланьо е абсурдно забавен преразказ от страна на автора на някакъв евтин и претупан нискобюджетен зомби филм. Една от малкото истории, които ме накараха да се смея на глас, а и да се позамисля за скрития подтекст. Боланьовият 2066 определено ме чака със страшна сила. Рожденият ти ден дойде и отмина на Пол Остър и Разходка по западния бряг на Робърт Макфърлейн за мен са най-силните моменти в брой едно на GRANTA България. Първият е изключително наситена и тежка автобиографична изповед на Остър, един от големите живи американски майстори на романа. Ако някакво по-отвлечено интерпретиране на темата „Бъдеще?“ е оправдано в това издание, то търсете го тук, в този текст, който гледа с печал и безпомощност към миналото и с парализиращ страх към чакащата смърт. Вторият пък е пътепис, описващ една разходка по палестинско-израелските брегове. Макфърлейн ме грабна страшно силно с описателния си талант, истински човешки фотоапарат, и с умението си да улавя подтекста на стаената човешка емоция, изразена във физическия навик и природата, отразяваща като огледало съзнанието и историята. Последните три споменати разказа вероятно са и тези, за които мога да кажа с чиста съвест, че са марка за силна литература, такава каквато очаквам да виждам в издание като GRANTA.

От поезия си признавам без бой, че не разбирам, още повече от поезия на български. Сред представените в броя автори поети – Джон Бърнсайд, Белослава Димитрова, Екатерина Йосифова и Керъл Ан Дъфи – ме грабна само последната, поет-лауреатът на Обединеното кралство. Но да речем, че в тази област сам си нямам особено доверие. Фотографиите не са лоши, но пък не са и запомнящи се, за моето непрофесионално око. И все пак, като човек отгръщал няколко броя на оригиналната GRANTA, ми се струва, че и там има още доста какво да се желае.

След този обзор на съдържанието сигурно ви се е сторило, че мнението ми клони по-скоро към негативното. Честно-казано е донякъде така, по-скоро. Вероятно от една страна заради високите очаквания, от друга заради не чак толкова високото средно ниво на самите разкази. Въпреки това, четенето на GRANTA България беше хубаво изживяване, дори само заради шанса да се докосна до голям брой преводни и оригинални истории, събрани в едно тяло под обща визия, формат и кауза. Стискам палци следващите броеве да вървят само нагоре. В момента се приемат ръкописи за втория брой, който ще е на тема „Секс“, така че вадете перата и творете.

Текстът е публикуван оригинално в блога Random’s 23 Cents.