The Cat Lady

The color today is grey
I see only black and white
Every day’s the same
Great tall trees that have no leaves
Silhouettes against a pale sky
That sheds no light
Ben and Alfie „27 Years“

The Cat Lady със сигурност е една от най-нетипичните игри, които съм играл, не толкова заради интересния интерфейс и подход към сравнително семплия жанр на адвенчърите, колкото заради темите които зачеква, сюжетната си постройка и силно авторския привкус на цялото нещо.

Играта започва с прощалната бележка под формата на монолог на Сюзън Ашуърт, нашата 40-годишна протагонистка, която се самоубива, като изпива цяло шишенце приспивателни. „Thanks for nothing. Goodbye“, прозвучава със сънен монотонен глас, докато котките ѝ я наблюдават. След това, вместо да видим ковчега ѝ или дори сцена от Рая или Ада, Сюзън се събужда в поле пшеница, окъпано в топлите тонове на златен залез. При разхождането из полето и близката горичка намира(ме) нейния труп: дали обесен или в чувал. След решаване на един-два базови пъзела се срещаме със стара жена в заградено имение, която настоява че не е Смъртта, Бог или Дявола, а че я наричат The Queen of Maggots (Кралицата на личинките) и че иска да помогне на Сюзън. Въпреки че е отнела живота си по свое желание, жената я увещава и на практика принуждава да приеме мисията и дара ѝ – Сюзън трябва да убие пет Паразита, опасни хора, които взимат каквото и както си искат от другите, без да дават нищо в замяна. За да изпълни тази задача, жената я дарява с безсмъртие – точно това, което Сюзън не иска, като ѝ казва, че ще остане безсмъртна, докато не изпълни задачата. И така, след изненадващо кърваво отваряне на желязна врата на фона на тежък китарен дисторжън и крещящи вокали от саундтрака, The Cat Lady започва наистина.

След това биваме пренесени в психотерапевтичен кабинет, където докторът задава на Сюзън въпроси за умственото и емоционалното ѝсъстояние, както и за депресията ѝ. Веднага след това обаче Сюзън се събужда за пръв път в болнично легло и сюжетът се оказва  нелинеен, което е с една идея по-необичайно и защото само една от сцените в играта експлицитно е рамкирана като flashback. Тази особеност на играта в комбинация със заплахата от убийствените паразити, които са привлечени от нея, и може да са който и да е, създава усещане за изненада и поддържа интереса. Паразитите са в ярък контраст с подчертано реалистичната атмосфера на играта и може да се каже, че влизат в холивудския архетип за психо-убийци, но въпреки това работят добре, може би с изключението на един. Да, въпросният действително изненадва и плаши с появата си, но наистина няма особена идентичност дори като олицетворение на враждебността, с която Сюзън възприема света. Някъде към средата на играта кървавият хорър аспект бива изместен на второ място за сметка на взаимоотношенията на Сюзън с новата ѝ съквартирантка и разпити на съседите ѝ. Въпреки това писането си остава сравнително силно, диалозите са завидно реалистични и изпълнени с подходящите емоции. Интонациите на актьорите натъжават, предизвикват презрение, симпатия или омерзение спрямо дадени персонажи, и това се случва дори само с по-една две реплики.

I’d come back a saint
If I knew it would make a dent
Warmer „Inside“

Сюзън е естествено най-развитият персонаж и наистина искам да отбележа колко внимателно и детайлно е обрисувана депресията ѝ. Животът с тази болест, постоянното залитане към бездната, сивото ежедневие – всичко това, заедно с неохотата на Сюзън да приеме втория си шанс, са предадени изключително автентично и убедително. Дори след като осъзнава по болезнен начин от първа ръка, че е безсмъртна, тя не се превръща в супергероиня, която коли и беси. Остава си силно травмирана и самотна жена на средна възраст, която се опитва да намери причина да живее отново и не намира такава. В тази връзка, мисля, че при все леката им бутафорност, маниакалните убийци работят успешно като елементи на сюжета, защото представляват както първична, дивашка заплаха, така и символ на недоверието, което силно депресираните хора могат да изпитват към познати, търсещи контакт с тях. В началото подозирах няколко персонажа и макар това усещане за параноя да изчезва от играта към средата ѝ, все пак е сред добрите страни на играта. Новата съквартирантка Мици е сред другите попадения на играта, наистина звучи и се държи като двадесетгодишно момиче с емо стил, но не е просто някакво клише и олицетворява споменатата параноя, бидейки предизвикателство пред Сюзън да се довери и сприятели с нов човек в живота си. Разговорите им, в които се заяждат, обсъждат странните случки около Сюзън и откровено споделят травмите си, са абсолютен разкош и са сред типа интеракции между жени, които рядко се срещат в гейминга.

Standing by the river I close my eyes.
One jump and I’m there.
No. Someone jumped after me.
He will never be my friend.
From „River“ by Agnieszka Surygala

Всичко това е подкрепено от изключително специфичния арт на дизайнера Ремигиуш Михалски, който комбинира грубо нарисуваните с дебели линии модели на героите с колажи от фотографии на реални сгради и предмети за фон на играта. Тук особено силно си личи авторският почерк, защото Михалски е главен дизайнер, програмист, писател и художник на играта си. В интервю споделя, че живее от 11 години в Англия, което вдъхновява и обстановката на игрите му. Почти всички персонажи тук живеят в стари, западнали блокове. Михалски е медицинска сестра и работи по игрите в свободното си време. Потенциалният финансов натиск, който всички тези задължения оказват, силно са повлияли на Сюзън. Няма много пари, квартирата ѝ е спартански обзаведена, токът ѝ гасне, защото не е сложила пари в автомата за разпределение на ток; това пък само допринася за стреса и негативните емоции. Освен това Михалски редовно е заобиколен от колеги жени и от пациенти. Вероятно и заради това връзката между Мици и Сюзън проработва толкова добре: в показването на психиатричните крила на болниците като депресиращи места, пълни с клюкарстващ, често безразличен и дребнав персонал .

Цветовата гама на играта е главно черно-бяла и сива, като главните изключения са в междинния свят, където Сюзън се събужда в началото, и, разбира се, алените плисъци кръв. В комбинация с грубоватия и особен арт стил това сработва изключително добре в полза на атмосферата и тематиката на играта. Анимациите са леко дървени и някои модели се поклащат леко странно в движение, но дори тази слабост допринася за подсилване на сюрреалистичната атмосфера, макар и често да дразни окото. Друга особеност на играта е интерфейсът – всичко се прави със стрелките на клавиатурата или WASD клавишите. За да се избере предмет от инвентара, трябва да се натисна стрелката нагоре, след което от менюто да се изберат различните интеракции. Това всъщност прави играта много по-лесна, от който и да е случаен point-and-click адвенчър, най-вече защото премахва досадния лов на пиксели. Комбинаториката я има, но за да използва Сюзън даден предмет, трябва само да застане пред него и името му изскача заедно със стрелка – бум, играчът знае с какво може да взаимодейства.

In my head it’s like hell
And I don’t feel I’ve got the will
Warmer „In My Head It’s Like Hell“

Самите пъзели са сравнително лесни, щом аз, силно скаран с класически типове пъзели като тези в The Longest Journey, Monkey Island и други, успях да мина играта без особени затруднения. Една от силните ѝ страни обаче е как обвързва пъзелите с тематиката и атмосферата на играта, особено в по-странните ѝ хорър моменти. В една сцена Сюзън е ослепена и знае, че някъде на пода в стаята има пистолет. Трябва да обиколите с нея по черния екран, за да го намери и да се самоубие, така че да се съживи с нормално зрение. В друг момент в междинния свят трябва да застанете до огледало, където срещу отражението ви има гигантски човекоподобен паяк с вашето лице и да замахнете с нож, за да го убие двойничката ви. Тези мигове от играта улавят по страхотен начин логиката на сънищата и кошмарите; като аналог се сещам единствено за филмите на Линч (сцената с лицето зад закусвалнята в Мълхоланд Драйв). Да, най-големият ужас в играта е тихият, личен ужас на дълбоката депресия. Тя превръща всички приятели във врагове или досадници, докато спрат да поддържат контакт с депресирания. Изпива енергията и мотивацията дори за един душ и накрая ви оставя сама на 40, без приятели и семейство и обект на подигравка за всички съседи и деца в квартала, „лудата жена с уличните котки“. Но и кървавите, и уиърд моментите играят силна роля, още повече когато бъдат обвързани тематично с централната идея. В една част от играта има кратка среща с персонажите от други игри на Михалски – страшно обезпокояваща и от която ме побиха тръпки.

Саундтракът е изключително добър, като съчетава мелодии, композирани от брата на Михалски, Михал, заедно с лицензирани песни от инди изпълнителя Warmer, за когото научих от играта (благодарности!). Комбинацията от композиции, изтъкани от индъстриъл звуци, скърцащи врати, човешки гласове и викове, с дисторжъна, крясъците и отчаяната агресия в гласа на Warmer, перфектно обобщават естетиката на играта. Актьорската игра на Линзи Фрост като Сюзън звучи леко дървена в началото, но след това се подобрява и не пада като качество, а в емоционалните моменти настръхвах. Същото важи и за Британи Уилямс, която озвучава Мици, както и за Дейвид Фърт (актьорът зад Salad Fingers) като един от паразитите. Другите персонажи варират като качество на озвучаването, но никога не изпадат в пълна аматьорщина, дори предвид че част от тях са работили на доброволни начала. Понякога има пращене и дразнеща разлика в качеството на записа на аудио траковете на някои персонажи, но не се забелязва често.

Играта има и два финала, както научих, след като я изиграх, и всъщност ми харесва, че изборите в играта, които явно определят какъв финал ще получи играчът, не са телеграфирани като в Life is Strange или случайна Telltale игра. Бях доволен от сладко-горчивия финал, особено защото беше изпълнен с прагматичен реализъм, но и плахата надежда за по-добро бъдеще. Въпреки споменатите проблеми с анимацията, сюжетното темпо, на моменти звука, абсолютно препоръчвам The Cat Lady, стига да ви допада визуалният му стил. Може да е нешлифована, но е диамант в хорър и адвенчър жанровете.

It takes all of my will
It’s so hard it makes me ill
It’s a part of me I wish I killed
Back when I took all those pills
Oh, you give me the will
The will to live
Warmer „The Will“