Halo 4

Независимо от личните предпочитания, едва ли някой може да отрече огромното значение на Halo за развитието на шуутърите и още повече – за застъпването на жанра като огромен конзолен феномен и успехът на Xbox през годините. Halo: Combat Evolved стана златният стандарт за сингълплейър преживяване, Halo 2 – за мултиплейър такова, а Bungie цяло десетилетие се оказаха в ролята на „студиото, което прави Halo”. Обаче през 2010 Bungie се откъснаха от Microsoft, за да се отправят към нови, тучни пасища, където да творят на воля, а поредицата остана в ръцете на софтуерния гигант. Специално за създаването на следващото приключение с Master Chief беше сформиран нов екип с ветерани от други студия, 343 Industries, под ръководството на сценариста на поредицата, Франк О‘Конър. И така през 2012 се роди Halo 4. Естествено, големият въпрос беше дали играта ще оправдае отгромните очаквания на феновете без таланта на Bungie.

След като изиграх кампанията, съм с доста смесени чувства. Играта не е лоша сама по себе си, но определено й липсва вдъхновение в сравнение с предишните части. Halo 4 следва формулата до най-дребния детайл – 343 и Microsoft просто са ни поднесли още от същото, без да поемат каквито и да е рискове. Този път обаче усещането е по-скоро като от сандвич на McDonalds, отколкото блюдо, правено от майстор готвач. Левъл-дизайнът на значителна част от играта страда от дразнещо пренасищане с Огромни-Еднообразни-Извънземни-Структури, пред които дори прословутата библиотека от Halo 1 изглежда като свеж момент. Проблемът се изостря допълнително от новите врагове – „дигиталните“ Прометейци, които са доста скучен заместител на Flood-а от старите Халота. Тези гадове имат само три разновидности – куче-подобни твари, попиващите куршуми като невидели „Рицари“ и летящо хийлър нещо. Битките с тях без изключение са монотонни и отегчителни и независимо от ситуацията протичат по абсолютно еднакъв начин – трепеш хийлърите и прииждащите песове, изпразваш един-два пълнителя в Рицарите и минаваш към следващата вълна. Новите оръжия, добавени покрай Прометейците, също са далече от вдъхновени. Имаме патлаче, автоматче, два снайпера, едно по-мощничко пушкало с ограничен пълнител и трета, сравнително безполезна, разновидност на гранатите.

Още по-разочароваща е историята на г-н О‘Конър. Човекът никога не е бил особено талантлив писател, но поне преди клишираните му научнофантастични идеи бяха достатъчно интересни като фон на якия екшън. Този път смятам че се е изложил в опитите си да отклони действието в различна посока. Една от основните му грешки е пресилената Драма с главно „Д“, сътворена около ИИ партньорката на Master Chief, Кортана, която страда от изтекъл срок на годност в Halo 4. Тази виртуална женица със застрашително порастналите й виртуални цицища, готовия й за раждане на виртуални деца виртуален ханш, виртуалния й ПМС и подобието й на виртуална любов към Шефа е постоянен дразнител. Удоволствието от партньорството с нея е еквивалентно на това да вземеш биполярната си приятелка на почивка докато тя кърви обилно и ти крещи като невидяла, за да стъжни и твоя живот. Неизбежно ще ти развали прекарването. Но и останалите сюжетни елементи не са цвете за мирисане. Главният гад в играта (Forerunner воина Дайдакт) на свой ред е много скучен и цялата му мотивация е абсурдна. Освен това е отчайващо грозен. От време на време се разкриват и някакви „дълбоки“ мистерии за генетиката на Шефа, миналото на човечеството и т.н., които също не са върха на фантастиката. Не, благодаря!

Все пак Halo 4 има и добри попадения. Новите мекове, които Шефа може да пилотира, са много забавни, макар и да не се различават с нещо от подобни екземпляри в други заглавия (Lost Planet например). Те са на практика ултимативното оръжие в играта заради изключителната им мобилност в сравнение с другите бойни машини на земляните – Warthog камиончетата и Scorpion танковете. Пустинното ниво с гигантската Mammoth подвижна платформа също разнообразява стандартния геймплей доста добре. Това чудо е снабдено с огромна огнева мощ и може да транспортира Warthog-ове, но често става безпомощно, когато трябва да му се проправи път. Тогава Шефа трябва да слезе, за да постреля по околните врагове и да премахне поредното препятствие. В по-късните етапи на Halo 4 343 са се пробвали и с дългичко ниво тип „Люк Скайуокър срещу Звездата на смъртта“, като дори им се е получило. Но иронията в цялата работа е, че най-добрите моменти са класическите битки срещу класическия враг на хората – Ковенантите. Тогава духът на поредицата се усеща най-много и всичко сработва като добре смазана машина.

Най-големите постижения обаче са чисто технически. Визията е страхотна, лицевите анимации за първи път в историята на поредицата не само не са долнопробни, ами са най-добрите в индустрията, а ИИ-то е много над средното ниво. Въпреки, че няма нищо ново или интересно откъм дизайн на нивата, самите пейзажи са по-отвяващи от всякога – личи си, че арт отделът на 343 е изключително талантлив и програмистите са сътворили чудеса като за остарялата Xbox 360 платформа.

Уви, техническата адекватност сама по себе си не е достатъчна, за да придаде нужното усещане на Halo 4. Най-добър пример за това е музиката. На играта ужасно й липсва характерният ритмичен саундтрак на Мартин О’Донъл. Новият композитор, Нийл Давидж, е сътворил нещо далеч по-стандартно и в края на краищата безинтересно като опит за минаване към някаква следваща музикална фаза в поредицата. Няма и помен от доброто старо „ТУ-ДУ-ДУ-ДУУУУУУ-ТУ-ДУ-ДУ-ДУУУУУ“ или „ТУП-ТУПА-ТУП“ и при липса на подобаващ заместител, мелетата са доста по-малко надъхващи от едно време. Или с други думи – музиката не е лоша, но и в нея липсва нужната искра вдъховение.

Като цяло 343 Industries не са се изложили, но не са постигнали нищо, което да оправдае връщането към приключенията на Master Chief. Даже може да се каже, че са направили стъпка назад. Halo: Reach, последната част на поредицата, разработена от Bungie, имаше кампания с далеч по-добро развитие на класическия геймплей и дори елементарната драмичка там беше с по-голямо въздействие от опитите в четворката. Пиша това ревю въз основа на сингълплейър преживяването и допускам, че прословутият Halo мултиплейър е също толкова добър, колкото преди, но честно казано нямам желание да се върна към него на фона на всичко останало. За някакво по-свежо мулти ще трябва да почакаме новото творение на Bungie, Destiny, което се очаква да бъде особено итересно в това отношение.