Cry Havoc

Aravala

Един дъждовен ден сядаме около масата, отваряме с благоговение кутията и започваме внимателно и методично да подреждаме миниатюрите си. Ние сме нашественици, на една чужда планета и започваме борба за територии и кристали както помежду си, така и срещу зелените чудовища, бранещи родните си земи от нас, пришълците.

Машините са бавни, но неумолими – вземат ли дадена територия, връщането ѝ става почти невъзможно. Сградите им са многобройни и смъртоносни и дават огромно тактическо преимущество. Човеците са както винаги мобилни, бързи и коварни. Пилигримите действат прикрито, трупат кристали и усвояват силата им, така че да я обърнат срещу враговете си.

Насреща им са троговете – самото въплъщение на груба сила и първична ярост. Те са на своя територия, използват многобройните тунели, прокопани из планетата, за да се придвижват свободно и да нападат в гръб на всеки натрапник, дръзнал да започне инвазия.

Да, играта има страхотна тематика и сетинг. Миниатюрите, картата с териториите и сградите ме грабнаха веднага, системата по която се провеждат битките ме спечели до живот, а фактът, че нищо от изброените не е балансирано, някак остана на заден план.

Така стигаме до проблема, който борд гейм нърдовете изтъкват като най-сериозен. Асиметрията на расите сама по себе си не е лошо нещо, дори прави сблъкъка по-интригуващ, но в случая Cry Havoc търпи известна критика относно силата на отделните раси. Отнема време и множество преигравания да изучиш добре избраната фракция и то само за да разбереш, че слабостите ѝ не могат да бъдат компенсирани, освен при някакво особено щастливо стечение на обстоятелствата.

Това ни най-малко не намали удоволствието ми от играта. А тя протича динамично, неусетно и доста логистично облекчено в сравнение с повечето военни стратегии. На практика играчите не разполагат с голямо разнообразие избори, броят карти в ръката е ограничен и често самото развитие на ситуациите те води през ходовете, защото по-изгодният избор е очевиден за всички, които внимават. Последното твърдение важи с особена сила при игра с двама, където решенията са съвсем прозрачни. Личният ми опит показа, че горепосоченото е факт и да вървиш против наглед логичните избори, предизвиквайки късмета си, не води до нищо друго освен бляскава победа за колегата Ordo Malleus.

Cry Havoc ми допадна и недостатъците ѝ не ми развалиха удоволствието. Добре премереният баланс между стратегия и бърз геймплей, отличен арт и интригуващ сетинг са достатъчни предпоставки да прекараме едни приятни няколко часа, без това да е най-великото настолно изживяване на света. От стратегическа гледна точка играга определено отстъпва на редица други заглавия, но това пък я прави подходяща за по-широк кръг играчи. Препоръчвам да се пробва от всеки ценител, но без да очаквате нещо главозамайващо.

Лично аз с готовност бих се хвърлила отново в битката.

Ordo Malleus

Cry havoc and let slip the dogs of… boredom

Исках много повече от Cry Havoc. Играта се радваше на завидно количество хайп, не едно от големите имена в света на настолните игри я включиха в класациите си за заглавие на годината, а концепцията ѝ наистина е интригуваща. Отгоре на всичко, отрочето на дизайнерите Grant Rodiek, Michał Oracz и Michael Walczak е лека военна игра във фантастична обстановка, което директно я изстреля на личната ми орбитална платформа за очаквания.

В Cry Havoc четири различни раси се борят за контрол над ресурсите (кристали) на една планета и още тук се сблъсках с първото си разочарование. Въпросните раси са извадени от кашона с намалена фантастика и освен обичайните човешки завоеватели, получаваме един брой машини, един брой местни чудовища и един брой свръхразвити междузвездни скиталци. Думата, която ги обобщава, е скука.

Артът и цялостното оформление на играта са прилични, но в последните години съм виждал и играл толкова по-красиви и оригинални заглавия, че няма смисъл дори да ги отбелязвам.

Разбира се, тези неща мога да ги преглътна, ако Cry Havoc предлагаше силно геймплейно изживяване, ала случаят не е такъв и ако не ми се налагаше да пиша този преглед, едва ли бих повторил упражнението след първия път. В стремеж да бъда обективен ще кажа, че играта не е генерално счупена или проблемна. Правилата са относително ясни и бързо става ясно какво трябва да вършите на бойното поле. Липсват истински решения и тръпка. Най-рекламираната черта на Cry Havoc – асиметричните раси – се оказаха и нейния гробокопач, защото силите и слабостите им до огромна степен определят подхода на всеки играч към случващото се на дъската. Машините настъпват бавно и методично, чудовищните трогове разчитат на заливане на борда с единици, хората по стар обичай са бързи и повратливи, а „мистериозните“ пилигрими се осланят на алтернативните си начини да трупат кристали. След първия път в компанията на Cry Havoc, тя няма с какво да ви изненада и се развива плашещо еднакво.

В играта няма различни типове армии, разликата между расите се постига чрез тестето с тактически карти (по осем за всички участници в конфликта), сградите, които може да строите, и т.нар. skill карти със специфично умение. Действията почти се изчерпват с набиране на войници, тяхното движение и строеж или активация на сгради. Ще извършите максимум 15 от въпросните действия за времетраенето на играта, а често дори по-малко. Това ограничение, макар със сигурност да е водено от стремеж към баланс, води до усещането, че тъкмо когато набере скорост… играта свършва. Елиминация няма, накрая се броят Victory Points.

Няма как да не спомена битките като друг елемент, който също бе масово посочван като силна иновация и донякъде изкупва греховете (или, по-скоро, безличието) на Cry Havoc. Да, наистина сблъсъците са глътка свеж въздух и предлагат известно тактическо надлъгване, но въобще не са достатъчни да запълнят кухината около себе си. След завършването на всички добри игри имам желание веднага да пробвам още веднъж, а още докато опитвах това заглавие си мечтаех само за охладена водка и студен чай, далеч от карти и пластмасови човечета. Достатъчно, а?