Автор: Георги Господинов
Издава: Жанет 45
Цена: 14 лв.

Ревю: Рандъм

Двете най-силни книги, които съм прочел тази година, са български. Чак ми е странно колко много ме радва това. Някакво неоформено усещане за лъх на претенциозност дълго време ме държеше настрана от Физика на тъгата (за втората книга може би друг път), но накрая го преодолях и сега съжалявам, че го е имало. Нищо, грешките учат.

Всъщност разбирам защо ми е лъхало на претенция. И тук както и в Естествен роман от същия автор в сърцевината на книгата е отказът от добре отработената форма. Даже цитатите в началото си го казват това: “Чистите жанрове не ме интересуват много. Романът не е ариец”, “Читателят е свободен да приеме тази книга като роман…” Често подобен отказ е просто рефлекс у писателя, стремеж към модерност, подражателност, дори  незнаене. Тук отказът от формата е и отказ от съдържанието; не съдържанието по принцип, а от ония съдържания, които с времето войнствено са наложили и самата форма наред със себе си. Физика на тъгата е търсене на онези истории и герои, които често остават нечути и забравени, така и не се сдобиват със собствена емблема, не могат да се нарекат Роман, Мит, Наратив.

Парадоксално, но постоянният отказ от нея съставлява формата на произведението. Със сигурност и в него има нещо формално, но то е по-трудно съзримо от привикналия към ограничен набор от норми човешки ум. Кой знае, ако някой някога изчисли разклоненията на книгата, начертае план по тях и изгради физически лабиринт, може би мравката ще открие далеч по-смислени форми в него, обхождайки го. А какво ли му е на Минотавъра, който цял живот го е обхождал в мрака?

Историята на Минотавъра се появява отново и отново във Физика на тъгата, втъкана по всевъзможни начини, винаги различно от очакванията. Не е историята за Тезей каквато я знаем от книгите с древногръцки митове. Напротив, тук тя е поглед наобратно, който я разказва съвсем иначе, от гледната точка на същия Минотавър, откъснат от майка си като пеленаче и захвърлен в мрака на лабиринта, вечно чакащ смъртта. Както се опитва да ни убеди авторът, в ролята на адвокат по това отлагано с хилядолетия дело, тази история е била тъпкана и скривана от зората на човечеството. Не толкова от някоя глобална конспирация или дълбоко залегнало изначално зло, а от самия начин, по който са разказани човешките истории.

Езикът създава времето, слага нещата в категории, обезкървява. Животните нямат език. Никой не е написал история на света от тяхна гледна точка (е, сещам се всъщност веднага за поне един-двама, но и те по-скоро потвърждават тази теза). Нито пък от гледната точка на лудите, на децата, на отритнатите. Животинската тъга обаче, тоест тъгата на лишените от език и история, пише Господинов, “е много по-гъста от човешката, дива, непрецедена през езика, неизречима и неизречена, защото все пак езикът успокоява, укротява тъгата, обезсилва я, пуска й кръв, както дядо ми пускаше кръв на болното животно”. Неоформените от езика живеят в един-единствен, постоянно преливащ миг, и по този начин са много по-вечни, за тях митологичното време е много по-истинско; нищо, че не те пишат митовете. Чия история на света тогава е по-важна, ако изобщо подобен въпрос има смисъл?

Изобщо, Физика на тъгата обръща нещата наопаки, завърта масата и показва света като друг, непознат, деконструиран обратно до някакво по-първично и естествено състояние. Едновременно с това изследва и конструктния свят на човека, пропит от елементарните частици на тъгата и вече чезнещ в своята световна есен. Откровено казано, рафинираната депресия в писането Георги Господинов, колкото и чудесен писател да е, не ми е особено по вкуса; някъде в романа някой даже споменава, че книгите на въпросния автор го карали да се чувства “лично ограбен”. В подтекстовете на Физика на тъгата обаче се крие и друг пласт смисъл, който е с обратен знак на негативния. Тъгата по всички онези попилени истории, никога несбъднали се щастливи краища и скрити Апокалипсиси (“в това има повече апокалипсис, отколкото във всички други абри-кадабри”) всъщност недиректно пита: Дали не може да е другояче? И като всяка тъга опипва всички възможни отговори във всички несбъднали се истории, потънали в знайни и незнайни цепнатини.

Търсенето на тези отговори става с емпатия, според Георги Господинов. Физика на тъгата силно прилича на автобиография, колкото и странно да звучи това, сякаш авторът е сметнал за жизненоважно да прекара мост между себе си и читателя, преди да може да потече емпатия в каквато и да е друга посока. Немалко на брой пъти прелиствах до предпоследната страница, от която гледа пронизващо самият той, сякаш подканяйки да бъде изследван и сравняван с написаното. Естествен роман бил наречен от Le Courrier “машина за истории”; Физика на тъгата в такъв случай работи успешно като машина за емпатия. Емпатия с автора, както вече стана дума, с разказвача, с дядото, бащата, майката, бабата, дори прабабата на разказвача, с реалните и фигуративните минотаври, с рибите, мравките, пчелите, индианците, лудите, лудите поети и отмиращото вълшебство. Книгата не се свени да използва всичко налично й, за да вдъхне живот на тази емпатия: от фантастиката и сатирата до есеистиката и документалистиката. Езикът, на който е написана, пък като че ли нарочно се опитва да бъде антитеза на същия онзи затриващ език на овластените писачи на митове. Каква непосилна задача само, да избягаш от собствената си природа и въпреки това да бъдеш себе си; май обаче емпатията се крие и в това. Доколкото е възможно, е успял да избяга – синестезията присъства тежко и неизменно (“Само лампата на портала разпръсваше влажния сумрак”, “мрачните коридори на онзи вой все повече ме всмукваха”), а с това и статичните граници, които езикът по принцип налага, са станали по-относителни и податливи на предоговаряне.

Разбъркването на смисъл, което за мен носи епифанийните качества на книгата, обаче не идва само от езика (често поетичен по най-добрия начин) и от формалните причудливости. Рядко ми се случва произведение на литературата да резонира така силно и постоянно с крайното количество смисъл, който съм събрал в себе си. Творбата на Господинов го прави, струва ми се без дори да се опитва, което говори още повече. Все трябва да ви се е случвало да четете книга и тя просто да пасва на всичко останало, сякаш е част от готова конструкция, която само е чакала да бъде поставена на правилното място и снадена с останалите елементи. Подобна асоциативна експлозия предизвиква у мен Физика на Тъгата, карайки ме да си мисля за поне дузина любими книги и писатели, повечето от които едва ли изобщо са познати на Георги Господинов. Все едно внезапно в езика да бъде добавена метафора, която улавя щипка смисъл по начин, който досега е бил непостижим, именно защото метафората я е нямало. А Георги Господинов го бива в метафорите и митотворчеството, макар и да го прави по необичаен, подривен начин. Би станало отличен метафизичен поет от него, какъвто той може би всъщност вече е. Както Дън е успял да събере цял храм и антитезата на храм в една нищо и никаква бълха, така и той е побрал в една неголяма книга цял модел на света.

В крайна сметка във Физика на тъгата има толкова теми, колкото начала и краища. Абсолютите в нея са малко, макар и да тегнат осезаемо. По-ценното обаче е като че ли, че книгата показва частиците с обратен знак, които градят света, все още неоткрити от човешките инструменти и поради тази причина злощастно пренебрегнати. Като истински качествен постмодернизъм деконструира мъдро и не пропуска да съгради и сама нещо. Не ми се иска материалът да се получава особено дълъг; сигурен съм, че индивидуалните четения на книгата биха били много различни едно от друго, а не искам да ги натоварвам излишно със собствени интерпретации. Книгата е страхотна, не я пропускайте.

Текстът е публикуван оригинално в блога Random’s 23 Cents.

Оценка: 9/10