Пролог

Има деца, хванати за ръце в кръг. В средата стои едно дете, момиче. Детето е с превръзка на очите, но на превръзката има нарисувани очи. Очите са черни и широко отворени, оградени с червено. Детето в средата се върти в кръг, с протегнати ръце. Всички други деца танцуват в по-широк кръг около него. Пеят песен.

„Докато кръгът държи,
бъдещи съдби предричат се.
Трябва да имаш кораво сърце
за да разкъсаш кръга“.

Прилича на весела игра. Всяко дете във външния кръг извиква изречение или фраза. Не мога да чуя какво казват, но детето с вързаните очи може. Започва да им вика в отговор, думите му са накъсани от бавно усилващ се вятър: „Изгорете го всичко… Драконите падат… Морето ще се надигне… Драгоценният камък ще осее небесата… Един иде като двама… Четиримата ще се разкаят… Двама идат като един… Царуването ти свърши!… Жертвай всеки живот… Никой не оцелява!“

При този последен вик вятър изригва от детето в средата. Късчетата му политат във всички посоки и вятърът надига пищящите деца и ги разпръсва незнайно къде. Всичко става черно освен един кръг бяло. В центъра на кръга е превръзката за очи, черните очи са отворени широко, широко.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

1.
Пчеличка жили

Картната зала на Аслевял показва територия, включваща голяма част от Шестте херцогства, част от Планинското кралство, голям район на Халкида и земи по двата бряга на Дъждовитата река. Подозирам, че очертава границите на териториите на древните Праотци по времето, когато са били създадени картите. Не съм имал възможност да огледам картната зала на изоставения град на Праотците, известен сега като Келсингра, но вярвам, че би била много подобна.

На картата на Аслевял са отбелязани точки, които съответстват на изправените камъни в Шестте херцогства. Мисля, че е основателно да се допусне, че идентични маркирания на места в Планините, Дъждовитите равнини и дори Халкида обозначават изправени камъни, които са портали на Умението. Състоянието на тези чуждоземни портали е до голяма степен неизвестно и някои ползватели на Умението предупреждават да не се прибягва до тях, докато не сме пътували физически там и не сме се уверили, че са в чудесно състояние. За камъните портали на Умение в Шестте херцогства и Планинското кралство изглежда благоразумно не само да се пратят Умели куриери да посетят всеки обект, но и да се изисква всеки херцог да се погрижи всеки от тези изправени камъни да се поддържа прав. Куриерите, които посетят всеки камък, трябва също така да документират съдържанието и състоянието на руните на всяка страна на камъка.

В няколко случая сме открили изправени камъни, които не съответстват на нито една маркировка на картата в Аслевял. Не знаем дали са били вдигнати след като картата е създадена, или са камъни, които вече не функционират. Трябва да продължим да гледаме на тях с предпазливост, както правим с цялата магия на Праотците. Не можем да смятаме, че сме я овладели, докато не можем да копираме техните артефакти.

Портали на Умението, Сенч Звездопад

Бягах. Вдигах високо тежкото бяло кожено палто, което носех, и бягах. Вече ми беше станало твърде топло, а то ме дърпаше и се закачаше на всеки клон или дънер, който подминавах. Зад мен Дуалия викаше на някого: „Хвани я, хвани я!“. Чувах сумтенето на халкидеца. Препускаше бясно наоколо, веднъж мина толкова близо до мен, че едва му се изплъзнах.

Мислите ми тичаха по-бързо от краката ми. Помнех как похитителите ми ме повлякоха в един стълб на Умението. Помнех дори как захапах халкидеца, надявах се да го накарам да пусне Шън. И той я пусна, но мене не, и ни последва в мрака на стълба-Умение. Нито Шън бях видяла, нито онази Слуга, която беше последната в човешката ни верига. Надявах се Шън да ѝ избяга. Или може би ѝ беше избягала? Помнех студа на зимата в Бък, когато побягнахме. Но сега бяхме някъде другаде и вместо дълбок студ усещах само мраз. Снегът се беше отдръпнал на тесни бразди мръсно бяло в по-дълбоката сянка на дърветата. Гората миришеше на ранна пролет, но клоните още не се бяха раззеленили. Как скачаш от зима в едно място в пролет в друго? Нещо беше много сбъркано, но нямах време да го обмислям. Имах по-неотложна грижа. Как се крие човек в гола гора? Знаех, че не мога да ги надбягам. Трябваше да се скрия.

Мразех палтото ужасно. Не можех да спра и да отпоря долницата му, защото ръцете ми бяха станали тромави като рибешки перки, а изобщо не можех да се скрия от преследвачите си с огромно бяло кожено палто. Тъй че бягах, макар да знаех, че не мога да им избягам, но бях твърде уплашена да се оставя да ме пленят отново.

Избери място за отпор. Не където могат да те хванат натясно, но не и където могат да те обкръжат. Намери оръжие, прът, камък, каквото и да е. Ако не можеш да избягаш, накарай ги да платят колкото може по-скъпо за това, че те пленяват. Бий се с тях докрай.

Да, Татко Вълк. Изрекох името му в ума си, за да ми даде кураж. Напомних си, че съм дете на вълк, въпреки че зъбите и ноктите ми бяха жалки. Щях да се бия.

Но вече бях уморена. Как можех да се бия?

Не можех да разбера какво ми беше направило преминаването през камъка. Защо бях толкова слаба и толкова уморена. Исках да падна там, където съм, и да застина. Копнеех да се оставя на съня да ме завладее, но не смеех. Чувах ги как се викаха, крещяха и ме търсеха. Време беше да спра да бягам, време да дам отпор, да си избера мястото. Видях няколко дървета, толкова нагъсто, че бих могла да се шмугна между дънерите им, но никой от преследвачите ми не можеше лесно да ме последва. Чувах поне трима души, които газеха през храстите зад мен. Колко можеше да са? Помъчих се да се успокоя и да помисля. Дуалия, водачката им – жената, която се усмихваше толкова мило, когато ме отвлече от къщи. Беше ме повлякла през портал на Умението. И Винделиар, момчето-мъж, който можеше да накара хората да забравят какво са преживели, също беше минал през камъка. Керф беше халкидски наемник, но умът му беше толкова объркан от пътуването ни с Умение, че или не беше опасност за никого, или можеше да убие всекиго от нас. Кой още? Алария, която щеше безпрекословно да направи каквото ѝ каже Дуалия, както и Репин, която толкова жестоко беше премазала ръката ми, когато минахме през стълба. Беше много по-малобройна сила от тази, с която бе започнала, но все пак ме надвишаваха пет към едно.

Присвих се зад едно от дърветата, издърпах ръцете си от ръкавите на тежкото кожено палто, извъртях ги и успях да се измъкна от него. Взех го и го хвърлих колкото може по-далече, което не беше много. Да продължа ли да бягам? Знаех, че не мога. Стомахът ми се гърчеше и имах шев на хълбока. По-далече не можех да стигна.

Оръжие. Нямаше нищо. Само един паднал клон. Дебелият му край не беше по-дебел от китката ми и се разтрояваше в тънкия край. Жалко оръжие, повече вила, отколкото кривак. Вдигнах го. След това опрях гръб на дървото; надявах се, въпреки всякаква надежда, че ще видят дрехата и ще ме подминат, а аз ще мога да притичам назад и да си намеря по-добро скривалище.

Идваха. Дуалия извика запъхтяно:

– Знам, че си уплашена. Но не бягай. Ще примреш от глад и ще умреш без нас. Ще те изяде мечка. Трябваме ти, за да оцелееш. Върни се, Пчеличке. Никой няма да ти се сърди. – После чух лъжата, когато насочи гнева си към своите: – О, къде е тя? Алария, глупачко, ставай! Никой от нас не се чувства добре, но без нея не можем да се върнем! – После се остави гневът да я завладее. – Пчеличке! Престани да правиш глупости! Върни се веднага! Винделиар, побързай! Щом аз мога да тичам, можеш и ти! Намери я, замъгли я!

Стоях зад дървото и се мъчех уплашеният ми дъх да излиза колкото се може по-тихо. Усетих, че Винделиар се пресяга към мен. Натиснах здраво, за да направя мисловните си стени колкото може по-силни, както ми беше показвал татко ми. Стиснах зъби и захапах силно устната си, за да го задържа навън. Правеше ми спомени за сладки топли храни и гореща супа, и дъхав пресен хляб. Всички онези неща, които толкова много исках, но ако му позволях да ме накара да мисля за тях, щеше да може да проникне. Не. Сурово месо. Месо замръзнало на кокали, ръфам го със задните си зъби. Мишки с козинката им и малките им трошливи черепчета. Вълча храна.

Вълча храна. Странно колко вкусно звучеше. Стиснах клона с две ръце и зачаках. Да остана ли скрита и да се надявам да ме подминат? Или да изляза и да нанеса първия удар?

Не получих избор. Видях как Алария мина залитайки покрай скривалището ми. Спря, погледна глупаво бялата кожа на земята, а после, докато се обръщаше да извика на другите, ме видя.

– Тук е! Намерих я!

Посочи към мен с трепереща ръка. Наместих стъпалата си на ширината на раменете си все едно щях да играя бой с ножове с баща ми и зачаках. Тя ме зяпна, а след това се смъкна на земята, бялото ѝ палто се нагъна около нея. Не направи усилие да се вдигне.

– Намерих я! – извика с по-немощен глас. Махна вяло към мен.

Чух стъпки вляво от мен.

– Внимавай – изпъшка Алария, но беше много закъсняла. Замахнах с клона колкото може по-силно, пернах Дуалия през лицето, после скочих надясно между дърветата. Опрях гръб на един ствол и заех отново стойката си, с клона в готовност. Дуалия викаше, но отказах да погледна и да видя колко съм я наранила. Може би имах късмет да съм ѝ извадила едното око. Но Винделиар се тътреше към мен, тъпоумната усмивка сияеше на лицето му.

– Братко! Ето те! Спасен си. Намерихме те.

– Спри или ще те фрасна! – заплаших го. Осъзнах, че не искам да го ударя. Беше инструмент на врага ми, но в самия него едва ли имаше злонамереност. Не че липсата на злонамереност щеше да му попречи да ме нарани.

– Брат-ко – провлече той тъжно. Беше упрек, но кротък. Усетих, че излъчва нежност и обич към мен. Приятелство и утеха.

Не. Всъщност не беше нито едно от тези неща.

– Стой там! – заповядах му.

Халкидецът загази тежко към нас, все така сумтеше, и не можах да разбера дали нарочно, или случайно се блъсна в дребосъка. Винделиар се опита да го отбегне, но се препъна и падна по гръб със скръбен вик точно когато Дуалия заобиколи дънерите. Ръцете ѝ бяха протегнати към мен като ноктести птичи крака, устните ѝ разтеглени над разкървавените ѝ зъби – сякаш искаше да ме захапе. Стиснах клона с две ръце и замахнах към нея, готова да избия главата ѝ от раменете. Но клонът се счупи и нащърбеният край задра по зачервеното ѝ лице, оставяйки диря кръв. Тя се хвърли към мен и усетих как ноктите ѝ се забиха в плътта ми през топлото ми облекло. Буквално се отскубнах от хватката ѝ – част от ръкава ми, когато се извъртях и се шмугнах между дърветата, остана в ръцете ѝ.

А там чакаше Репин. Рибешки сините ѝ очи се впиха в моите. Омразата в тях отстъпи място на безумно ликуване, когато тя скочи към мен. Свърнах настрани и я оставих да прегърне едно дърво и да го целуне. Блъсна се яко, но беше по-пъргава, отколкото мислех, и едното ѝ стъпало закачи моето. Скочих високо, измъкнах се, но се препънах и залитнах. Алария вече беше успяла да стане. Изрева дивашки, хвърли се към мен, събори ме и преди да успея да се измъкна, усетих как някой стъпи здраво на глезена ми. Изпъшках, а след това извиках, когато натискът се усили. Усетих, че костите ми се огъват, сякаш щяха да се прекършат всеки момент. Избутах Алария от себе си, но в мига, в който тя се махна, Репин ме изрита в хълбока, силно, без да пуска глезена ми.

Ритникът изкара всичкия ми въздух. Сълзи, които мразех, бликнаха в очите ми. Замятах се за миг, после присвих крака и се помъчих да измъкна глезена си, но тя ме сграбчи за косата и ме разтърси бясно. Кичур коса се откъсна и толкова ме заболя, че ми причерня.

– Набий я – чух гласа на Дуалия. Трепереше от някакво силно чувство. Гняв? Болка? – С това.

Направих грешката да погледна нагоре и първият удар със счупения ми клон ме улучи по бузата и ухото, направо го размаза по скулата ми. Чух собствения си писък. Болката беше толкова ужасна, че бях безсилна. Задращих да се измъкна, но тя още ме държеше за косата. Удари ме пак, през плешките, докато се мъчех да се отскубна. Блузата ми не беше достатъчна защита и усетих как клонът раздира кожата ми. Извиках обезумяла и се заизвивах, посегнах да я хвана за китката и да махна ръката ѝ от косата си. Тя натисна глезена ми още по-силно и само меката горска пръст го опази да не се счупи. Изпищях.

Удари ме още веднъж, по-ниско, и изведнъж разбрах как ребрата ми се свързват с гръбнака ми и двата стълба мускули, които минават покрай него, защото всичко това изкрещя от обида и отчаяние.

Всичко това ставаше много бързо и все пак всеки отделен удар бе отделно събитие в живота ми – събитие, което щях да запомня завинаги. Баща ми никога не се беше отнасял толкова жестоко с мен, а единствените няколко пъти, когато мама ме беше дисциплинирала, не беше нищо повече от перване или леко шамарче. Винаги за да ме предупреди за опасност, например да не пипам решетката на камината или да посягам невнимателно за котлето на поставката над огнището. Имала бях много малко спречквания с деца във Върбов лес. Бяха ме замервали с шишарки и камъчета, а веднъж се въвлякох в сериозен бой и ми тече кръв от носа. Но никога не ме беше бил възрастен. Никога не ме бяха държали така и не ми бяха нанасяли толкова болка. Изведнъж осъзнах, че ако Репин ми избие зъбите или ми извади око, никой няма да го интересува.

Спри да те е страх. Спри да усещаш болката. Бий се! Бащата Вълк беше отново с мен, оголил зъби и с настръхнала козина.

Не мога! Репин ще ме убие!

Нарани я и ти. Хапи я, драскай, ритай! Накарай я да плати, че ти нанася болка. Тя все едно ще те бие, тъй че бий я и ти. Опитай се да я убиеш.

Но…

Бий се!

Спрях да се мъча да измъкна косата си от ръката на Репин. Когато ме удари отново, се хвърлих към нея, вместо да се мъча да се отскубна, докопах китката ѝ и я дръпнах към устата си. И захапах. Не за да я заболи, не за да ѝ оставя белези или да я накарам да извика от болка. Захапах я, за да забия зъби до костта, да напълня устата си с месо и жили и да се опитам да откъсна мръвка от тялото ѝ. Стисках зъби, а тя пищеше и ме налагаше с клона. Затръсках свирепо глава. Тя пусна косата ми, хвърли клона и заподскача, зарева от болка и страх, но аз задържах китката ѝ, с двете си ръце и със зъби, и я заритах в прасците и коленете. Буквално висях на ръката ѝ.

Репин ревеше и се мяташе. Беше пуснала клона и искаше само да се отърве от мен. Не беше едра; беше крехка и слаба, а аз бях захапала хубава мръвка жилаво месо. Стиснах зъби още по-силно. Тя крещеше:

– Махнете я от мен! Махнете я от мен!

Опря длан на челото ми и се опита да ме избута назад, с което само ми помогна да откъсна месо от костите ѝ. Тя ме заудря по лицето, но немощно. Стиснах зъби и ръце още по-здраво. Тя се смъкна на земята.

Внимавай! – предупреди ме Бащата Вълк. Отскочи назад!

Но бях кутре и не видях опасността, виждах само, че врагът ми се беше свлякъл пред мен. И тогава Дуалия ме изрита толкова силно, че зяпнах и пуснах захапката. Дуалия ме избута от Репин на мократа земя. Останала без въздух, успях само да се превъртя немощно, вместо да скоча на крака и да побягна. Дуалия продължи да ме рита. В корема, в гърба. Видях как ботушът ѝ се стрелва към лицето ми.

Когато се събудих, беше тъмно и студено. Бяха запалили огън, но светлината му едва стигаше до мен. Лежах на една страна, с гръб към огъня, с вързани ръце и крака. Устата ми беше солена от кръв, гъста и свежа. Бях се напикала и платът на панталоните ми лепнеше студен по тялото ми. Зачудих се дали съм се напикала от болка, или от страх. Не можех да си спомня. Събудих се с плач или усетих, че плача, когато се събудих. Лицето ми сигурно беше разкървавено, защото по кожата ми бяха полепнали сухи листа. Гърбът ме болеше и ребрата ми стягаха болезнения ми дъх.

Можеш ли да движиш пръстите си? Можеш ли да усетиш пръстите на краката си?

Можех.

Коремът боли ли те като натъртено, или боли все едно нещо вътре е скъсано?

Не знам. Никога не ме е боляло така. Вдишах по-дълбоко и болката ме накара да изхлипам.

Тихо. Не издавай звук, иначе ще разберат, че си се събудила. Можеш ли да вдигнеш ръцете си до устата? Само че много бавно.

Бяха вързали глезените ми и китките също – отпред. Вдигнах ги много бавно към лицето си. Бяха ги вързали с накъсани ивици плат от ризата ми. Значи заради това ми беше толкова студено. Макар пролетта да бе гостувала тук през деня, зимата си беше върнала гората през нощта.

Дъвчи, за да си освободиш ръцете.

Не мога. Устните ми бяха премазани и кървави. Зъбите ми се клатеха и боляха.

Можеш. Защото трябва. Дъвчи да освободиш ръцете си и развържи краката си, и ще тръгнем. Ще ти покажа къде да вървиш. Има наш близък недалече оттук. Ако мога да го събудя, той ще те защити. Ако не, ще те науча да ловуваш. Някога с баща ти живяхме в тези планини. Може би бърлогата, която той направи за нас, все още е здрава. Ще отидем там.

Не знаех, че сме в Планините! Живял си в Планините с баща ми?

Да. Бил съм тук. Стига си питала. Почвай да дъвчеш.

Болеше да извия врата си, за да стигна до връзките на китките ми. Болеше да стисна със зъби толкова силно, че да прехапя плата. Беше хубава риза сутринта, когато я бях облякла, за да ида на уроците си с Лант. Една от слугините, Грижливка, ми бе помогнала да се облека. Беше избрала тази светложълта блуза, а отгоре ми беше облякла зелена туника. Цветовете на дома ми, осъзнах изведнъж. Беше ме облякла в цветовете на Върбов лес, въпреки че туниката бе твърде голяма за мен и ми висеше като рокля, почти до коленете. Бях носила гамаши, а не ватираните панталони, които ми бяха дали да обуя похитителите ми. Мокрите панталони. Нов хлип се надигна в мен. Преди да съм успяла да го задавя, издадох звук.

– … будна? – попита някой до огъня. Алария вероятно.

– Няма значение! – изсумтя Дуалия.

– Но моят брат е ранен! Усещам болката му! – Този път беше Винделиар, каза го с тих и печален глас.

– Брат ти! – От думите на Дуалия капеше злост. – Да се доверя на един безполов тъпак като теб, тъпак, който не може да различи Неочаквания син от някаква Бяла изтърсачка. Всичките пари, дето похарчихме, всичките лурики, които похабих – и сега имаме да покажем само това момиче. Глупави и невежи, и двамата. Ти мислиш, че е момче, а тя не знае какво е. Не може дори да пише и изобщо не обръща внимание на сънищата си. – Странно злорадство изпълни гласа ѝ. – Но аз знам, че е специална. – След миг мимолетното задоволство се замени със сарказъм. – Съмнявате се. Все едно. Но се надявайте да има нещо специално в нея, защото само тя може да ни върне в благоволението на Четиримата светлости! – И добави по-тихо: – Как ще злорадства Култри над провала ми. А онази дърта кучка Капра ще го използва като оправдание за всичко, което реши да направи.

Алария заговори много тихо:

– Тогава, щом тя е всичко, което имаме, може би трябва да се опитаме да я доставим в добро състояние?

– Може би ако я беше хванала, вместо да падаш на земята и да се въргаляш и хленчиш, всичко това нямаше да се е случило!

– Чухте ли? – прошепна Репин тревожно. – Чухте ли? Някой току-що се изсмя. А сега… чувате ли гайдите?

– Умът ти е превъртял, понеже момиченцето те ухапа! Дръж си глупавите приказки за себе си.

– Видях чак кокала! Цялата ми ръка е подута. Болката тупа през мен като барабан!

Последва мълчание и чух пращенето на огъня. Стой неподвижна, предупреди ме Бащата Вълк. Научи всичко, което можеш, със слушане. После, с нотка на гордост: Виж, дори с жалките си кравешки зъби я научи да я е страх от теб. Трябва да ги научиш всички да ги е страх от теб. Дори старата кучка се е научила на малко предпазливост. Но трябва да им го набиеш по-дълбоко. Това трябва да са трите ти единствени мисли: Ще се спася. Ще ги накарам да се боят от мен. И ако имам шанс, ще ги убия.

Те вече ме пребиха само защото се опитах да избягам! Какво ще направят, ако убия една от тях?

Пак ще те пребият, освен ако не избягаш. Но вече чу, ти си ценна за тях. Тъй че вероятно няма да те убият.

Вероятно? Прониза ме ужас. Искам да живея. Дори да живея като тяхна пленничка, искам да живея.

Мислиш, че това е вярно, но те уверявам, че не е. Смъртта е по-добра от пленничеството, което ти замислят. Бил съм пленник, играчка за безсърдечни хора. Накарах ги да се страхуват от мен. Затова поискаха да ме продадат. Затова баща ти можа да купи свободата ми.

Не знам тази история.

Мрачна е и тъжна.

Мисълта е бърза. Толкова много бе споделено между Бащата Вълк и мен в паузата на разговора на бледите хора. Изведнъж от тъмното отекна вик. Уплаши ме и започнах да дъвча връзките си по-бързо. Не че напредвах много. Изопачените думи стигнаха отново до мен и разпознах халкидски. Трябваше да е Керф, халкидският наемник, когото Винделиар бе омагьосал да служи на Дуалия. Зачудих се дали умът му все още е разстроен от пътуването му през стълба. Зачудих се дали ръката му все още е подута там, където го бях ухапала. Колкото се може по-тихо изместих тялото си така, че да мога да погледна в тъмното. Керф сочеше нагоре към един от древните стоящи стълбове в края на поляната. Чух врясъка на Репин:

– Видяхте ли? Видяхте ли? Не съм луда! Керф също я вижда! Блед призрак, кацнал на онзи стълб. Трябва да я видите! Не е ли Бяла? И е облечена толкова странно, и пее присмехулна песен!

– Не виждам нищо! – извика Дуалия ядосано.

Винделиар каза кротко:

– Аз виждам. Тук има ехо от отдавнашни хора. Правели са пазар тук. Сега, надвечер, Бял певец ги весели.

– Чувам… нещо – потвърди с неохота Алария.

– И… и когато минах през онзи камък, ми говореха хора. Казаха ужасни неща. – Репин вдиша треперливо. – А когато заспах днес следобед, имах сън. Ярък сън, трябва да го разкажа. Загубихме си дневниците за сънища, когато побягнахме от халкидците. Не мога да го запиша, тъй че трябва да го разкажа.

– Сякаш сънищата ти изобщо са стрували нещо! – изсумтя презрително Дуалия. – Добре, казвай.

Репин заговори бързо, все едно че думите изскачаха от нея.

– Сънувах орех в буйна река. Видях как някой го извади от водата. Сложиха го на земята, за да го счупят. Но той само ставаше по-здрав и по-твърд. И най-после някой го счупи и от него излязоха пламъци и мрак и мръсна воня и писъци. Пламъците изписаха думи: „Иде Унищожителя, който вие сте направили!“. И силен вятър помете през Клерес и ни награби всички и ни разпръсна.

– Иде Унищожителя! – извика халкидецът ликуващо от тъмното.

– Млъкни! – сопна му се Дуалия и той се изсмя. – И ти, Репин, също млъкни. Това не е сън, който си струва да споделиш. Нищо не е, освен треската, кипнала в ума ти. Вие сте такива страхливи деца! Правите сенки и привидения в умовете си. Алария и Репин, идете съберете дърва. Направете хубава купчина за нощта, а после проверете онази малка кучка. И нито дума повече за тази глупост.

Чух как Алария и Репин нагазиха в гората. Стори ми се, че вървят бавно, сякаш се бояха от тъмното. Но Керф не им обърна никакво внимание. Вдигнал високо ръце, той танцуваше тромаво около каменния стълб. Без да забравям за силата на Винделиар, вдигнах предпазливо стените си. Пчелното жужене, което бях усещала, се превърна в гласове и видях Праотци в ярки одежди. Очите им искряха и косите им блестяха като лъскаво стъкло и златни пръстени, и всички танцуваха около халкидеца под припева на бледата певица, кацнала на стълба.

Дуалия зяпна Керф, подразнена от веселбата му, после попита ядосано Винделиар:

– Защо не можеш да го овладееш?

Той махна безпомощно.

– Чува твърде много други тук. Гласовете им са много и силни. Смеят се и пеят и празнуват.

– Нищо не чувам! – Гласът на Дуалия беше сърдит, но в него имаше и нотка на страх. – Ти си безполезен. Не можеш да владееш това момиченце, а сега не можеш да овладееш един луд. Такива надежди имах за теб, когато те избрах. Когато те дарих с онази отвара. Колко сгреших, да я похабя на теб! Другите бяха прави. Нямаш сънища и не виждаш нищо. Безполезен си.

Усетих лек мраз от съзнанието на Винделиар – лъхна към мен. Нещастието му плесна в моето като вълна. Затръшнах плътно стените си и се помъчих да не мисля, че е ранен, но все пак разтревожен за мен. Страхът му от Дуалия, казах си яростно, е твърде голям, за да ми предложи някаква помощ или утеха. Каква полза от приятел, който няма да рискува за теб?

Той е твой враг, точно толкова, колкото и другите. Ако се появи възможност, трябва да го убиеш, също като всеки друг от тях. Ако някой от тях дойде да те пипне, трябва да хапеш, да риташ и да дращиш колкото можеш.

Всичко ме боли. Нямам никаква сила. Ако се опитам да се защитя, ще ме бият.

Дори да ги нараниш съвсем малко, ще се научат, че да те пипат си има цена. Някои няма да искат да я платят.

Не мисля, че мога да ухапя или убия Винделиар. Дуалия бих могла. Но другите…

Те са нейните инструменти, нейните зъби и нокти. В твоето положение не можеш да си позволиш да си милостива. Продължавай да дъвчеш връзките си. Ще ти кажа за моите дни като пленник. Бях пребит и затворен в клетка. Караха ме да се бия с кучета или глигани, които бяха също толкова окаяни като теб. Прегладнели. Отвори ума си за моя разказ как бях заробен и как двамата с баща ти счупихме оковите на пленителите си. Тогава ще разбереш защо трябва да убиваш, когато ти се даде възможност.

И започна: не разказ, а спомняне, което сподели с мен. Беше като припомняне на неща, които винаги съм знаела, но с безчет подробности. Не ми спести спомените си за избитото му семейство, за побоища, глад и тясна студена клетка. Не смекчи колко много е мразел пленителите си, нито как отначало е мразил баща ми, дори след като баща ми го е освободил. Омразата бе станала негов навик тогава и омразата го беше подхранвала и пазила жив, когато не бе имало нищо друго.

Не бях стигнала и до средата с гризането на усукания плат, който стягаше китките ми, когато Дуалия прати Алария да ме донесе при огъня. Направих се на умряла, докато тя не се наведе над мен. Сложи ръка на рамото ми.

– Пчеличке?

Пернах с ръка, мушнах и захапах. Задържах ръката ѝ в зъбите си, но само за миг. Устата ми беше твърде разранена и тя издърпа ръката си с вик и отскочи.

– Ухапа ме! – извика на другите. – Тая малка негодница ме ухапа!

– Ритни я! – заповяда Дуалия и Алария се престори, че ме рита, но Бащата Вълк беше прав. Беше я страх да се приближи много. Превъртях се по-надалече от нея и въпреки писъка на пребитото ми тяло успях да се надигна и да седна. Изгледах я свирепо със здравото си око и се озъбих. Не знам колко можеше да види на трепкащата светлина от огъня, но не се приближи.

– Тя е будна – осведоми ги Алария, все едно можеше да съм я ухапала докато спя.

– Издърпай я тука.

– Ще ме ухапе пак!

Дуалия стана. Движеше се сковано. Останах неподвижна, напрегната да избегна ритника ѝ или да нападна със зъби, ако мога. Останах доволна, като видях, че съм ѝ насинила очите и съм ѝ разцепила едната буза.

– Слушай, малка нещастнице – изръмжа ми тя. – Можеш да избегнеш боя, но само ако ми се подчиниш. Ясно ли е?

Пазари се. Това означава, че я е страх от теб.

Изгледах я мълчаливо, без да издавам нищо на лицето си. Тя се наведе и посегна към предницата на ризата ми. Оголих беззвучно зъби и тя се отдръпна. Заговори все едно, че съм се съгласила да ѝ се подчиня:

– Алария ще ти махне връзките на глезените. Ще те заведем при огъня. Ако се опиташ да бягаш, заклевам се, ще те осакатя. – Не изчака за отговор. – Алария, срежи връзките на глезените ѝ.

Изпънах крака към Алария. Видях, че ножът ѝ е много хубав. Зачудих се дали ще успея да го открадна. Тя разряза връзките плат, които ме стягаха, и се изненадах колко много боли. Изритах да освободя краката си и изпитах много неприятно горещо щипане, като иглички, когато се съживиха. Изкушаваше ли ме Дуалия да се опитам да избягам, за да има повод да ме набие пак?

Още не. Събери повече сила. Изглеждай по-слаба, отколкото си.

– Ставай и ходи! – заповяда ми Дуалия, обърна ми гръб и тръгна, сякаш искаше да покаже колко е сигурна, че съм се подчинила.

Добре, нека да е сигурна, че съм се предала. Щях да намеря начин да се изплъзна от ръцете ѝ. Но вълкът беше прав. Още не. Станах, но много бавно, и се олюлях. Коремът ми все едно беше пълен с нажежени ножове. Ритниците ѝ бяха наранили нещо вътре в мен. Зачудих се колко ли време ще отнеме, докато ми мине.

Винделиар се беше доближил до мен.

– О, братко – замуча той тъжно, като видя насиненото ми лице. Изгледах го и той извърна очи. Мъчех се да изглеждам непокорна вместо окуцяла от болка, докато крачех бавно към огъня.

Беше първата ми възможност да огледам наоколо. Стълбът ни беше пренесъл в открита долчинка в дълбоките недра на леса. Имаше преспи между дърветата, но снегът необяснимо липсваше на площада и пътищата, водещи до – и от – него. Дърветата покрай пътищата бяха пораснали големи и клоните им се събираха на дъги и тук-там се сплитаха. И все пак пътищата бяха общо взето чисти от паднали клони и сняг. Никой друг ли не разбираше колко странно е това? Вечнозелени дървета с ниски отпуснати клони обкръжаваха долчинката, насред която хората на Дуалия бяха запалили огън. Не. Не долчинка. Стъпалата ми застъргаха в нещо като каменна настилка. Откритото пространство беше отчасти оградено с ниска стена от дялани камъни, с няколко стълба. Видях нещо на земята. Приличаше на ръкавица, прекарала половината зима под снега. По-натам намерих ивица кожа, може би от каишка. А после – вълнена шапка.

Въпреки схванатото ми от болка тяло бавно се наведох да я взема, като се престорих, че съм спряла да се хвана за корема. Край огъня се правеха, че не ме гледат, като котки, присвити до миша дупка. Шапката беше влажна, но и влажната вълна е топла. Опитах се да изтърся боровите иглички от нея, но ръцете ме боляха твърде много. Зачудих се дали някой е донесъл тежкото ми кожено палто в лагера. Изправих се и студът на ранната пролетна нощ ми напомни за всяко болезнено натъртване. Бъркаше и опипваше с пръсти кожата ми там, където бяха откъснали ивици от ризата ми.

Зарежи това. Не мисли за студа. Използвай другите си сетива.

Не можех да видя много отвъд кръга танцуваща светлина от огъня. Вдишах през носа си. Вдигащата се от земята влага носеше щедри миризми. Надуших черна пръст и нападали борови иглички. И орлови нокти.

Орлови нокти? По това време на годината?

Издишай през устата и бавно вдишай през носа – посъветва ме Бащата Вълк.

Послушах го. Завъртях бавно глава на схванатия си врат, следвайки миризмата. Там. Нещо бяло и тънко, наполовина скрито от парче скъсан плат. Опитах да се наведа, но коленете ми се огънаха и едва не паднах по очи. С вързаните си ръце непохватно вдигнах свещта. Беше счупена, държеше се на счупеното само от фитила, но я познах. Вдигнах я до лицето си и я помирисах. Свещ на майка ми. „Как може това да е тук?“ – попитах тихо нощта. Погледнах невзрачното парче плат. Близо до него имаше дантелена дамска ръкавица, прогизнала и мухлясала. Нито едното, нито другото ми бяха познати, но познавах тази свещ. Можеше ли да съм сгрешила? Можеше ли други ръце да са събирали пчелния восък и да са го парфюмирали с цветчета орлови нокти? Можеше ли друга нечия ръка да е топила търпеливо дългите фитили още и още в котлето с восъка, за да оформят такава изящна свещ? Не. Това беше работа на майка ми. Възможно бе аз да съм ѝ помогнала да направи тази свещ. Но как се бе озовала тя тук?

Баща ти е бил тук.

Възможно ли е това?

Това е най-малко невъзможният отговор, който мога да си представя.

Пъхнах свещта под ризата си и тя се сгъна на две. Восъкът студенееше на кожата ми. Мой. Чух тътренето на Винделиар към мен. С крайчеца на окото си видях как Дуалия протяга ръцете си към топлината на пламъците. Извърнах здравото си око към нея. Репин беше взела коженото ми палто. Беше го сгънала на възглавница и седеше на него край огъня до Алария. Видя, че я гледам, и ми изръмжа. Взрях се в ръката ѝ, а после вдигнах очи и ѝ се усмихнах. Ръката ѝ беше подпухнала, с подути като наденички пръсти. Кръвта между пръстите ѝ и по кокалчетата на ставите бе тъмна. Не се ли беше сетила да измие ухапаното?

Отидох бавно до най-широкото празно място в кръга им и седнах. Дуалия се надигна и застана над мен. Не погледнах назад.

– Няма да получиш никакво ядене тази нощ. Не мисли, че можеш да избягаш. Не можеш. Алария, ти ще вземеш първата стража. Събуди Репин да поеме втората. Не позволявайте на Пчеличка да избяга, или ще платите цената.

И отиде при струпаните торби и припаси, които бяха взели. Не бяха много. Бяха избягали от набега на Елик с каквото бяха успели да докопат припряно. Дуалия си направи груба постеля от торбите и се отпусна на тях, без да мисли за удобството на другите. Репин се огледа лукаво, после просна палтото ми и легна на него, като се загърна с единия край. Винделиар ги гледаше, после просто се сви на земята като куче, подложи ръце под голямата си глава и се загледа тъжно в огъня. Алария седеше кръстосала крака и ме гледаше навъсено. Никой не обръщаше внимание на халкидеца. С ръце над главата, той танцуваше в кръг, широко отворил уста в безумна наслада от призрачната музика. Мозъкът му можеше да е замъглен, но беше чудесен танцьор.

Зачудих се къде ли е баща ми. Мислеше ли за мен? Върнала ли се беше Шън във Върбов лес да му каже, че са ме вкарали в камък? Или беше умряла в гората? Ако беше, той изобщо нямаше да узнае какво е станало с мен и къде да ме търси. Бях премръзнала и много гладна. И страшно объркана.

Щом не можеш да ядеш, почини си. Почивката е единственото, което можеш да имаш сега. Вземи го.

Погледнах шапката, която бях прибрала. Проста сива вълна, не боядисана, но добре изпредена и изплетена. Тръснах я да съм сигурна, че в нея няма насекоми, и после, с все още вързаните ми ръце, се помъчих да я сложа на главата си. Влагата беше студена, но бавно се стопли от кожата ми. Наместих се на земята на по-малко болезнената страна, с гръб към огъня. Топлината на тялото ми бе събудила мириса на свещта. Вдишвах орлови нокти. Свих се леко все едно се мъча да заспя, но придърпах китките си до лицето и започнах отново да гриза връзките.