Материалът на: Random Armydreamer

Trouble on Triton е публикувана през 1976 г. под съкратеното заглавие Triton*; по-късно романът е номиниран за наградата Небюла. Ако авторът му не беше именно Самюъл Дилейни, вероятно това щеше да е безапелационно един от най-важните му текстове, но в случая Triton e просто един от многото централни възли в мрежата от произведения и идеи, която е творчеството на този Грандмайстор на научната фантастика.

Triton e изключително поливалентен текст и затова е толкова важен за разбирането на Дилейни като автор и мислител по принцип. Тематично, идейно и интертекстуално това е една от най-кондензираните научни фантастики, издавани някога. Всъщност, поводът да пишем за романа първоначално беше поредицата ни политическа фантастика; след като текстът не беше готов навреме за нея, го отложихме за поредицата ни за куиър фантастика, тъй като щеше да пасне естествено и там; в крайна сметка изтървахме и втория краен срок, а преспокойно бихме могли да го внедрим в поне още няколко подобни поредици. Решихме все пак да пишем за него сега, извън конкретна тема, именно защото усуква в себе си по толкова ефективен начин целия жанр и творчество на Дилейни.

Връзките към други текстове действително са много важни за този роман. Разбира се, първо трябва да се спомене неговото подзаглавие – An Ambiguous Heterotopia, ­– което го поставя в явен диалог с The Dispossessed: An Ambiguous Utopia на Ле Гуин (Дилейни е заявявал в интервюта, че то е добавено следварително, тъй като е прочел другата книга едва по време на редактирането на Triton). Освен тази силна връзка обаче налице са множество други, напред и назад във времето – като например идеите за цената на утопията от Легуиновия разказ The Ones Who Walk Away from Omelas; или мостовете към собствените произведения на Дилейни: DhalgrenStars in My Pocket Like Grains of Sand, цикъла Neveryon (чийто свят тук оживява буквално на дъската на измислената игра vlet, вдъхновена от разказа “A Game of Vlet” на Джоана Ръс), нехудожествените му трудове. Тази повсеместна и непроследима мрежа от смисъл, която преде текстът, е съществена характеристика за прозата на Дилейни; това знание и предварително очакване се превръща както в ключ, така и в основен източник на удоволствие от четенето (повечето негови текстове стават все по-добри с всеки следващ прочит).

Дори без въпросния ключ обаче, читателят на Triton го очакват чудеса. Светостроенето тук е смайващо, и то става все по-смайващо, колкото повече усилия е склонен да вложи читателят в екстраполирането на света. Основната част от действието, неизненадващо, се развива на луната Тритон, спътник на Нептун – и по специално в града Тетис; една по-малка част се развива на Земята – и по специално в Монголия; макар и под формата на биографична справка пък, едно от приложенията към романа ни пренася за кратко на Сатурновата луна Япет – и по-специално в града Лукс. Това бъдеще от 22-ри век е наситено с чудеса до степен, че самата концепция за чудо като че ли е претърпяла алхимична трансформация и се е приближила по-скоро до ежедневното. Дилейни не влиза в дълбоки подробности за функционирането на света, а когато го прави, подава единствено правдоподобния крайчец на нишката, която всеки читател би могъл да проследи по желание и според възможностите си.

Дори само списък на ежедневните чудеса в Triton гъделичка въображението. Градът Тетис, например, се намира върху тънък слой, който генерира изкуствена гравитация; един от героите обяснява принципа на действие – разбира се безсрамна измишльотина, но пък написана по такъв начин, че да те накара да си представиш убедителна илюзия за кипящи от живот мегаполиси върху многобройните сателити на Слънчевата система. Същият град пък е покрит със „сензорен щит“, който скрива космическата пустота и звездите от очите на гражданите. Някак нехайно, почти незабележимо за по-малко внимателния читател, се споменава, че в системата живеят и „ъплифтнати“ разумни животни; че Марс е управляван предимно от жени, а Сателитите – от „компютърни хегемонии“. В този измислен свят на практика съществува и Интернет, въобразен от Дилейни над десетилетие преди появата му на Земята. Главният герой, Брон Хелстрьом, е металогик в една от компютърните хегемонии, където има също отдел по „кибралогия“ (cybralogs), а до скоро изпълнителни директори са били тийнейджърки близначки. Бордовата игра vlet пък е описана в такива миниатюрни детайли, че за кратко ти се иска да четеш и за онзи фентъзи свят, който по-късно ще се превърне в Неверион.

Тези небрежно вплетени светостроителни чудеса имат своята цел в постройката на романа, а именно да вплетат и читателя, да го накарат сам да се поставя в различни роли във въображаемите общества и да екстраполира активно значението на непознатите термини или на непривично употребените познати такива. Защото наред с несъществуващи технологии, за които е ясно, че са източник на чудо единствено в художествения свят, в Triton живеят и редица идеи, които и след четиридесет години от появата на романа си остават радикално предизвикателни и силно валидни по отношение на социалната тъкан на света, в който живеем.

Социалноикономическите и политическите принципи, които структурират обществата на Сателитите, сякаш са в директен диалог със съвремието. Основна тяхна черта е, че те са издигнали над всичко субективното преживяване на всеки един отделен гражданин. Т.е., всеки е свободен да избира какъвто начин на живот пожелае, да се самоопределя и самоизразява както намери за добре, стига да не ограничава това право по отношение на някой друг. В повечето градове, включително Тетис, дори съществува т. нар. „нерегулиран сектор“ (unlicensed sector), в който буквално е позволено всичко. Вместо да доведе до поголовен хаос, тази либертарианска мярка, комбинирана с относителното благосъстояние на цялото население, всъщност намалява нивата на престъпност. Друг либертариански щрих  е свръхавтоматизираната система за данъчно облагане (всъщност на Сателитите данъкът се смята за нещо незаконно; там всеки плаща само за услугите, които потребява) и за разпределяне на социални блага, която гарантира на всеки покрив и храна, но без да обособява социално-икономически класи и бюрокрация около себе си (почти всеки на този свят прекарва поне част от живота си, разчитайки на тези помощи).

Високите технологии пък позволяват на всеки действително да търси най-подходящия за себе си начин на живот. Така например половото разделение се е превърнало в нещо много по-флуидно – напълно възможно е да смениш пола си дори на клетъчно ниво, – сексуалната ориентация също е податлива на пренастройване (рефиксация на езика на романа), официално разпознатите параметризации на сексуалността са цяло множество, налични са регенеративни терапии, мнозинството от хората живеят в кооперативни жилища, които често са организирани според предпочитанията на обитаващите ги. Жителите на Тетис и на останалите човешки светове са своеобразни киборги – податливи на едно почти безкрайно преконфигуриране чрез инструментите на науката (текстът на Дилейни е в удивителен синхрон с есето „Манифест на киборга“ на Дона Харауей, за което пък е писал в друга своя книга).

Утопията, казва на различни места Дилейни, е жанр, различен от научната фантастика. Утопиите са статични, по същество авторитарни системи, тяхната автентична реализация може да бъде само във формата на критическа утопия, която винаги преразглежда себе си и постоянно придвижва хоризонта на мечтаене напред. Затова знаковият роман на Ле Гуин е една „нееднозначна утопия“, а на Дилейни – даже „хетеротопия“. В своето есе „To Read The Dispossessed” от 1978 г. Дилейни прави дисекция на книгата на Ле Гуин, прочитайки я през един модел на „идеалния роман, който авторът е искал (или можел) да напише“. Есето му разкрива редица слабости, които не позволяват на Освободеният да постигне още по-значима литературна висота. Наред с несигурния, затормозен от вербален баласт разказвачески глас, Дилейни сочи към имплицитната и вероятно несъзнателна хетеронормативност на романа. Triton проблематизира именно тези дълбоко вкоренени и често невидими предразсъдъци, разтваряйки всички възможни норми в мрежа от локални острови на субективна самоопределеност – като построява вместо утопия своето хетеротопно общество, гъмжащо, изцяло съставено от зони на радикална другост, които слагат прът в колесницата на нормативната култура и език* (още за хетеротопиите можете да прочетете тук). Не бива обаче и да се залъгваме, че такова едно общество е „идеално“ или лишено от проблеми – Дилейниевата хетеротопия също е „нееднозначна“, изпод текста тук-таме звучи зловещото ехо на дистопията (дори само вметнатата един-два пъти фраза „компютърна хегемония“ заразява четенето с тези жанрови призраци), а всъщност основното движение на романа е към демонстрация на невъзможността всеки да бъде щастлив в кое да е общество.

Ключов за текста, много повече отколкото в почти всеки жанров роман, е главният герой – Брон. Роден на Марс, работил преди години като мъжка проститутка (женската проституция е забранена на Червената планета), жертва на изнасилване от жени, преместил се на Тритон, учил мантри в ордена на Мънкащите монаси, но в крайна сметка специализирал като металогик в местната хегемония – Брон е герой-модел, през който текстът изследва систематично този алтернативен свят и го противопоставя по множество имплицитни начини на собственото ни общество и история. Само че докато Марк Дьет от поне толкова хетеротопния свят на Stars in My Pocket Like Grains of Sand (интертекстуалните връзки между двата романа всъщност загатват, че Stars се развива в бъдещето на Triton) е герой, на когото можеш лесно да симпатизираш, а Хлапето в постапокалиптичния-хетеротопичен град Белона (наречен също като столицата на Марс от Triton) от Dhalgren е просто непонятен и безкрайно интересен, то Брон е откровено антипатичен и анти-герой.

Голямото постижение на Дилейни се таи в това да не разкрива целия обем на героите, света и сюжета от самото начало, а да остави читателя да опипа формата им постепенно и внимателно. Първоначално е изключително лесно да си помислиш, че Брон е съвсем нормален и сравнително симпатичен герой, а светът – напротив. Впоследствие, малко по малко осъзнаваш, че нещата съвсем не стоят по този начин, че Брон е крайно ненадежден разказвач, че повечето фрази и концепции на страниците може и да звучат ежедневно, но всъщност изискват по-инакво тълкуване. Насочването на читателя по тази тънка линия е трудно и може би непостижимо, ако не си Самюъл Дилейни. Писането в Triton комбинира едновременно: свръхчовешкото внимание към описателния детайл, което Дилейни излага като метод в редица есета (вижте например The Jewel-Hinged Jaw или About Writing); синтаксис, полепнал поради сложността си – но и поради точността си – като отливка към гледната точка на дълбоко несигурния и постоянно рационализиращ Брон; стилистични бравури, които оправдават определението „магьосник на думите“, дадено на автора във въведението на Кейти Акър към последното издание на книгата. Това писане стои и като контрапункт на същата онази разфокусираност при Ле Гуин, която Дилейни критикува в споменатото по-рано есе.

Така някак неусетно за внимателния читател, склонен да гледа продължително през една фундаментално неприятна гледна точка (макар че и тази оценка, разбира се, зависи от читателя), текстът го отвежда през поредица от трансформации и тълкувания на бъдещия и настоящия свят. Triton е книга за границите, за тяхното преминаване и прекрояване, но и за интерпретирането им или за липсата на такова. Джо Уолтън казва в рецензията си на книгата, че Дилейни днес пише чудесни нефантастични текстове по въпросите на сексуалността и расата, но едно време е пишел още по-интересно за тях под формата на фантастика, защото другото е било невъзможно. Това важи напълно за този текст; в него е описано в болезнени подробности преживяването на един човек, който е част от малцинството, пленен е в логически капан и не може да бъде щастлив – само че този куиър герой от бъдещето е всъщност бял, хетеросексуален мъж, търсещ жена, която да го възприема като герой и да се съгласява с него.

Има една разлика между мъжете и жените, малка, миниатюрна, но такава, заради която, опасявам се, си прекарал в нещастие по-голямата част от зрелия си живот, което вероятно ще продължи и до смъртта ти. Разликата е проста, корени се в това, че жените са били третирани като истински човешки същества от онази причудлива Дюркемианска абстракция, наречена „общество“, едва пред последните, да кажем, шейсет и пет години; и то всъщност само на луните. А мъжете са се радвали на подобно отношение в продължение на последните четири хиляди.

Заключителната част на романа се занимава плътно с границите на физическото и социалното тяло, с тялото като интерфейс към света и като медия, в която се разгръща епистемологията на дадена епоха. Това отвежда и към един още по-общ слой на разсъждения, напластени дълбоко в текста – относно философските граници на процеса на моделиране на истината от една система в друга. Triton изобилства на експозиции, които задълбават в този логико-философски-семантичен възел, превърнат както в централна мета-тема на романа, така и в интегрална част от светостроенето (компютърните хегемонии, например, изготвят металогически програми, които преобразуват логическото пространство на един проблем в друго такова, където вече е възможно да бъде взето конкретно решение). Основният текст на романа, както и едно от приложенията му, са част от големия проект на Дилейни, наречен Some Informal Remarks Toward the Modular Calculus и обхващащ освен това части от цикъла Neveryon. Дилейни отново до голяма степен мистифицира през въображаемата (и вероятно напълно невъзможна) теория за моделното смятане, но докато изгражда мистификацията си, хвърля обилна светлина към редица проблеми на езика и комуникацията. При този втори прочит чак се удивих как един писател на фантастика на около тридесет години, така и незавършил колеж, е успял преди четиридесет години да улови в художествената си мрежа концепции, които днес тепърва се прилагат в области като изкуствения интелект.

Triton очевидно може да се чете по множество начини, а първото приложение, уж сбор от „изрязани сцени“, го превръща дори в мета-трактат за това как функционира научната фантастика като жанр и даже по-скоро като начин на четене. Нишките, изплетени там и до известна степен вплетени в света на романа, трептят хармонично с есетата на Дилейни от The Jewel-Hinged Jaw, Starboard Wine, The American Shore и др., а теорията за моделното смятане пък би могла да бъде мислена до известна степен като тяхна основа. Второто приложение пък се позовава съвсем експлицитно и полусериозно към авторовото есе “Shadows”, откриваемо в сборника Longer Views. Следвайки и свързвайки всички тези смислови краища и превръщайки Triton в машина за мислене, читателят би могъл да проследи орфическото слизане на Брон в подземното царство, описано поетично и малко мъгляво в увода на Акър – да обхване поне част от безкрайно надипления семиотичен проект на автора, който се движи с лекота и сериозност както през идеите на Юлия Кръстева, Жак Лакан и Мишел Фуко, така и през творбите на Стърджън, Хайнлайн и Ле Гуин; да „намести ежедневните предмети, емоции и действия, често за по не повече от минута, в ослепителни, сюрреални конфигурации, обляни в тяхната собствена светлина“.

[За едно по-задълбочено въведение в Trouble on Triton и големия проект на Дилейни, преминете към текста на Armydreamer.]

Материалът на: Random Armydreamer