Лабиринт

1947 – 2016

Дейвид Боуи ни напусна в началото на тази година, оставяйки огромна празнина в света на изкуството, но за сметка на това изграждайки стълпотворения от образи в света на колективното ни неосъзнато. Творец-легенда, човек отдаден на търсенето, на експеримента и на прескачането на граници, неговото дело не се изчерпваше просто с конкретните си носители, а в безкрайно по-голяма степен и с влиянието и вдъхновението, което оказваше на всички ъгълчета на артистичното.

Заради това и вдъхновено предложената в екипа идея да посветим Евъргрийн на един негов култов и навлязъл силно в полето на фанастиката филм се взе присърце мигновено. Като един от малкото хора на моите години, негледали въпросния когато му е било времето, за мен със сигурност бе доста интересно да го направя в наши дни, с очите на възрастен и през призмата на възхищението си от живота на Боуи. Речено-сторено.

Лабиринт е последното творение на създателя на мъпетите Джим Хенсън и нещо като негова лебедова песен. Проектът е идеен наследник на Dark Crystal, с който Хенсън се опитва да привнесе по-мрачен и философски оттенък из куклените приключения, които твори цял живот, и да отдаде почит на страшните приказки от времената на Шарл Перо и Братя Грим. По-изчистен визуално и с по-директен фокус, Лабиринт е заключителната крачка на автора си в същата посока. Стъпвайки върху тропите на приказното, той ги разбърква в пленителна история за съзряване, изпълнена с обезпокоителна символика и с причудливи фантазми.

Несъвсем разбран и доста противоречив за критиците и за бокс-офиса, той предвидимо се проваля при излизането си въпреки участието на известни имена, сред които Джордж Лукас като продуцент, Тери Джоунс от Монти Пайтън като сценарист, и разбира се самия Боуи. Но това е само началото на историята на Лабиринт, защото видео-изданието на лентата постепенно успява да създаде истински cult following, до степен, че мнозина да я определят като знакова за детството им, порасналите малки момиченца да признават, че са били влюбени в Краля на Гоблините, а в Щатите и до днес да се организират специални балове, на които възрастни се обличат в дрехите на куклите от филма.

На какво се дължи тази неувяхваща слава на Лабиринт? Според мен в изключителна степен на неговата странност. На пръв поглед това е просто един обикновен кросоувър между детска приказка и приключенска история, обсипан с будеща искрено неудобство осемдесетарска стилистика и със специални ефекти – кукли. По всички показатели филм, обречен да остарее зле и да потъне в забвение при все звездния си актьорски състав. Но една именно стряскаща странност пронизва цялата лента – амалгама от не съвсем в час реплики и не дотам логични ходове на героите, извадени като от халюциногенен сън епизоди и местности, и усещане, че сякаш нещо друго, нещо вторично се случва през цялото време, докато трае историята. И на свой ред това не е случайно. Творението на Джим Хенсън е на практика един артистичен поклон към фройдизма и успява да възпроизведе с поразителна фамилиарност начина, по който подсъзнанието неуловимо изкривява и изпълва с допълнително съдържание и форми всичко, което мислите ни най-съзнателно рисуват.

Лабиринт започва мистично – с цитат от приказка, в на пръв поглед омагьосана градина. Перспективата се променя буквално в следващия кадър – градината е в крайна сметка съвсем обикновена, а приказката е в думите на Сара (Дженифър Конъли), която репетира за училищна пиеса. Тази силна заявка, че това, което ще виждаме до края на филма, не е съвсем това, което се случва всъщност, е сама по себе си метафора за периода, в който Сара се намира – тя е на прага на пубертета, подвластна на силни настроения, хормони и изключително гъвкава и люшкаща се представа за света и нейното място в него. Малко след началната сцена тя ще се разсърди съвсем по тийнейджърски на баща си и на мащехата си за това, че я заточват вкъщи да гледа малкото си доведено братче Тоби, и ще си пожелае Кралят на Гоблините от училищната пиеса да вземе бебето и да я отърве от него.

До мъдростта да внимаваш какво си пожелаваш Сара стига рязко и мигновено, тъй като малката зловеща бяла сова, която влетява с много драматични ефекти през прозореца ѝ, се оказва не друг, а самият Крал на Гоблините. Джарет (Дейвид Боуи) е шармантен до крайност, с много грим, огромна коса и огромен пакет. Магьосник андрогин, който разхвърля кристални топки и змии и реди нелепи заплахи с блестящо модулиран тон. Както почти всичко в Лабиринт, и Джарет изглежда много не на място, особено на фона на гротескните мъпети-гоблини, на които се предполага да е крал. На годините на Сара обаче това не е твърде очевидно и момичето е по-загрижено как да спаси Тоби от лапите на неочаквания си противник. Поставена пред избор – да се откаже или да намери Джарет и брат си в сърцето на неговия магически лабиринт в рамките на един едничък ден, – тя взима първото си зряло решение за деня и се впуска в приключението.

Лабиринтът, който момичето трябва да извърви от стаята си през вселената на обърканото, странното и фрустриращото обратно до себе си и истинския свят, е разбира се пътят на съзряването. Дълбоко навътре той е нейно творение, изпълнено с образи от живота ѝ, ескейпистка реакция на скуката от задачите и отговорностите, които съпътстват сбогуването с детството. Но макар и неин, тя няма контрол върху него, той работи по собствени правила и крие опасности и неочакваности. Огледало на подсъзнанието, лабиринтът сблъсква Сара със страхове и желания, които тя самата не разбира особено добре. При това ролята му не е ограничена само до обитателите му и фантастичните му стаи и коридори. Той се променя. В него се появяват врати, изчезват пътища, изкривяват се стълби, лабиринтът никога не е статичен, защото в крайна сметка променя се и самата Сара. Нейното тяло се променя, нейната душевност се променя, променят се приоритети, разбирания, котви, всичко на което можеш всъщност да разчиташ, се завърта във въртележката на нейната възраст. Лабиринтът е следователно и нейният пубертет, объркан и объркващ, изпълнен с неразбираемото, което предстои да бъде разбрано, за да може едно дете да излезе от тази буря като възрастен.

Пубертетът е първият сблъсък със сексуалността и Лабиринт изобилства от сексуални алюзии, които понякога прикрива зад слоеве символика, понякога блъска в лицето на зрителя. Двоякият подход сам по себе си е мета, защото съзряването е процес колкото очевиден, толкова и фин – амалгама между някаква грандиозност на анатомичните промени и недоловимите влияния на средата, които всъщност врязват с отложен ефект в съзнанието личността, която ще бъдеш, достигайки заветното пълнолетие. Разбира се, централният сексуален образ във филма е самият Джарет. Неговият абсурдно издут отпред панталон, обект на не едно или две интернет остроумия, е очевидният щрих – сякаш за да отвлече вниманието от комплексността на притежателя си. Но дори този на пръв поглед случаен стилистичен детайл (да живеят 80-те) всъщност издава артистичната цел на филма и опита му да говори едновременно на различни възрасти в различни точки от тяхното собствено съзряване. Така най-малките му зрители биха го възприели просто като фасета от странния и магичен Крал на Гоблините; на тийнейджърите би бил смешен по онзи нервен и развълнуван начин; още по-големите биха го разчели като прекален и очевиден, някои биха изсумтели вътрешно; а за момичетата в някаква точно определена възраст може би дори би предизвикал тръпки под лъжичката (вече споменах колосалния брой влюбени в спомените си за Джарет дами от настоящето).

Героят на Боуи обаче е много повече от неосъзнат изблик на сексуалност в подсъзнателния лабиринт на Сара. На него всъщност са поверени няколко роли в театъра на нейното пътешествие през аз-а. Добър маркер за това е поведението му, вариращо на моменти между застрашително, надменно, успокоително, дори грижовно. Като персонификация на лабиринта, който води до него, Джарет е също активна алюзия за мешавицата от мисли и усещания, надянати маски и често сменящи се амплоа, между които тийнейджърите се люшкат. От една страна, той е разбира се антагонистът, но от друга е много мек злодей. Повече неразбираем и мистериозен, отколкото зъл, неговите заплахи изглеждат слаби и безпомощни, опитите му да отклони Сара от решенията ѝ – неубедителни и направо подканящи. Той е предизвикателство, което момичето да може да победи, фантазма, която извира колкото от осмислянето на неизвестното и необхватното, толкова и от нуждата от котва. Кралят на гоблините изглежда недостижим, страховит, сложен – точно както света на възрастните, който Сара усеща, че трябва да разбере. Този свят я привлича, макар в главата си тя да го отрича и да се стреми към сигурността на детството. Затова и Джарет формално е „лошият“, но всъщност е по-скоро привлекателният и мистичният. Балансът е фин. Ако той би бил една идея по-силен противник, или една идея по-мъжествен, би отблъснал разбуждащата се сексуалност на момичето. Но тъй като цигулката в пиесата е нейна, Джарет е изсвирен от нея именно какъвто е – мъжественото в него е сведено до ролята му на „другия“, до панталона му и до нелепите покани да си поиграе с кристалните му топки (разбира се, неразбираеми за Сара). Той не е истински мъжествен, защото трябва да е и познат, трябва да е нещо, с което момичето да се чувства поне донякъде в свои води – и отново, предизвикателството, което трябва да може да бъде преодоляно.

Всъщност този образ не е някаква новост. Всеки, който си спомня прогимназията, може лесно да докладва широко разпространената момичешка обсесия по женствени мъже идоли, равна смесица между непознатото и познатото (мислете си Джони Деп, Майк Оуен, Виле Вало). За разлика от тях обаче, Джарет е значително по-възрастен от Сара, защото освен противник и обожател в едно, той е и заместител на бащината фигура в нейния живот. В сърцето на водовъртеж от емоции и хормони, тя ревнува заетия си баща от мащехата си (която всъщност е мила и загрижена) и от вниманието, което получава малкото ѝ братче. Както всеки елемент от символиката на Лабиринт, и това „призовано“ бащино присъствие е многофасетъчно. То е защитно, дори снизходително, но е и препратка към извечната борба между тийнейджър и родител, която Сара трябва да се научи да контролира. Родителският образ е котва в познатото и затова когато Джарет убеждава Сара да остане в стаята си и да се откаже, той едновременно е противникът, който се присмива, и бащата, който я пази от неизвестното. Когато я убеждава да бъде негова кралица и да забрави брат си, той е вече „другият“, обожателят, светът на възрастните, който заплашва да я погълне.

Да успееш да съвместиш всички тези психологически противоречиви роли в едно си е задача за някой поне от ранга на Дейвид Боуи и той я изпълнява безупречно. Героят му звучи с много различни гласове и това изцяло подхожда на персоната на самия актьор, потънал в своите духовни и артистични експерименти. Боуи добавя собствени щрихи към ролята и дори изисква Тери Джоунс да промени сценария, за да включи песните, които актьорът сам композира и изпълнява и които варират между откровено налудничави (What babe? Babe with the power! What power? Power of voodoo! Who do? You do!) до особено феерични и завладяващи (As the world falls down, I’ll paint you mornings of gold). Енигматичното му изпълнение остава основната причина филмът да продължава да пленява и до днес, но е за отбелязване, че въпреки огромната си харизма и звездна слава, Боуи внимателно оставя във всеки ход главната роля на младата Дженифър Конъли, чиято актьорска неопитност на свой ред кореспондира идеално с наивния ѝ по детски персонаж. Въпреки че ахка като изнежена госпожица, Сара не лети в облаците. Тя остава твърдо на земята и отстоява принципите и разбиранията си, което кара мнозина да интерпретират Лабиринт като репер в полето на феминизма.

Отношенията между двамата безспорно са най-силният елемент на лентата и противоборството им прелива в странния недоизживян романс, който започва в съновния чернобял свят на отровната праскова и кулминира във финалните сцени. Балът с маските говори на много нива. Той запечатва привличането между Джарет и Сара, която вижда лицето му навсякъде сред танцуващите и безпомощно се придвижва към прегръдката му. Но също така изрисува противоречието в усещанията на момичето – тя иска да бъде част от танцуващите, от света на възрастните, но той изглежда откровено заплашителен, порочен, прекалено неочакван. Сара счупва огледалото, в което се оглежда като принцеса, и така едновременно успява да избяга за още момент от този свят, но и всъщност да се върне на по-бавния, по-личен и следователно по-верен път към съзряването, който минава през изпълняването на мисията ѝ.

Балът е и добър пример за изобилието от сексуални алюзии, за което по-горе стана дума. Съсредоточено до този момент почти изцяло в Джарет и маркирано съвсем бегло в елементи като например ползването на червило за следи по пода или тактилните, но не очевидно чувствени ръце-усти, при бала то стига до някаква своеобразна кулминация. Фалическите маски на мъжете, галени от жените, са най-откровеният детайл от цялата атмосфера на декаданс, която тази сцена предава. В нейния център Сара е млада, невинна и в бяла рокля – сякаш за да подчертае контраста между сексуалното и непорочното. Този контраст е изведен в много от символите, пръснати из филма – пример за него е и самият Тоби. Русото синеоко бебе е едновременно най-кроткото невинно създание, директно олицетворение на детството, което Сара трябва да загуби, но същевременно е и вторият най-класически символ на плодородие и на майчинството, което чака момичето някой ден в света на възрастните. Така отношението ѝ към бебето се лашка по два различни механизма и решаването на това противоречие в полза на осъзнатата отговорност да се грижи за брат си наместо детското желание да го остави на Краля на гоблините, реално описва основната история, която всеки от нас някак изживява.

Контрасти царят например и в образа на Хогъл – грозноватото джудже, което помага на Сара да влезе в лабиринта и неохотно почти се влюбва в нея. Освен че неговата сюжетна арка скача между предателство и приятелство през цялото време, идеята за контраста е маркирана дори и при въвеждането му – на гърба му е нарисувано второ лице. Скрита податка (която и аз не бях хванал) и към римския бог Янус, богът на вратите, преходите и началата. Именно Хогъл отваря за Сара тайната врата, която ще ѝ позволи да направи своя преход. Джуджето въвежда и някои от останалите образи, които крият контраст – например Блатото на Вечната Воня – класическа детска смешка, която става съвсем истинска опасност. В света на възрастните смешките лесно преливат в полето на сериозното.

Хогъл е само един от менажерията завладяващи герои, създания и случки в Лабиринт. За мнозина една от най-силните страни на филма е именно оригиналното светостроене. От създателя на мъпетите, разбира се, друго трудно може да се очаква и макар че самите гоблини изглеждат остарели и силно лишени от дизайнерско внимание, толкова повече старание е вложено в спътниците на Сара – мрънкащия Хогъл, сърдечното чудовище Лудо и донкихотовския сър Дидимус. Всеки от тях е в някакъв смисъл архетипен и заедно те минават през доста опасни препятствия – което също е очаквано, защото за да излезеш от детството, се налага да приемеш и осмислиш и представата за загубата и смъртта, които царят из лабиринта.

Сара естествено няма как да загуби. Не само защото всичко това е в някакъв смисъл нейно творение, но и защото то все пак е приказка. А в приказките героите печелят. Едва накрая сюжетът се откъсва от приказните тропи, тъй като в крайна сметка детските истории трябва да останат в детството, и „печеленото“ тук може да бъде единствено скъсването с тях и очакванията, които те създават. Затова и за да „спечели“, напук на приказките, Сара няма как да остане кралицата в Лабиринта. Тя трябва да се върне в истинския свят и да поеме контрола върху не чак толкова страшния си живот на зрял човек.

Ето защо и ролята на Джарет в тази история не е да отвлече Сара от пътя ѝ, а по-скоро да осигури нейния преход от детството напред. „Everything I’ve done, I’ve done for you“. Когато ѝ предлага да остане като негова кралица, когато обещава да бъде „неин роб“, стига тя „да го обича и да се страхува от него“, това работи в плоскостта на сюжета на Краля, но всъщност е подкана Сара да изрече забравената реплика – „You have no power over me“. Целият смисъл на това пътуване е да хванеш живота си в ръце и да осъзнаеш кой си. Сара няма нужда от роб, а от разбирането за себе си. И точно тук, където принцесата не става принцеса, приказката вече не е приказка.

Забавното е, че това е просто една интерпретация на всичко, което ще видите в този филм. Отново ще обърна внимание на странността му и припомням, че продължителният му култов статус не е никак случаен. Срещал съм и интерпретации, които го описват като наръчник по контрол над съзнанието. И това също е валидно. За най-неизкушения зрител и през очите на съвремието е много вероятно Лабиринт просто да изглежда като безнадеждно остаряло куклено шоу с особено евтин сценарий и образност. През очите на вечното обаче, в изпълнения му с противоречия наратив всеки може да открие точно това, което търси. А това, казват, е целта на изкуството. Аз останах запленен.