Материалът на: Aravala Random

Страхът е плодовит и плодът му се нарича гняв, а гневът крещи за отмъщение.

Кога за последен път си спомнихте какво е да си дете?  Какво е малкото ти сърчице да се свива от ужас заради  напълно тривиални за един възрастен теми, които обаче изпълват целия ти свят, когато си на 11 години. Как сенките покрай леглото ти се разгръщат в зловещи чудовища, които само чакат да зърнат малко краче изпод одеялото, за да го сграбчат.

Възрастта 11-12 години е много специална. Достатъчно голям си, за да започваш да схващаш как е устроен светът, но усетът за магичното и странното не е закърнял напълно и все още охотно допускаш идеите за свръхестествено в мирогледа си.

Той осъзна изведнъж, че хлапетата са страхотни майстори да се измъкват на косъм от смъртта… и да вграждат необяснимото в живота си. Те безусловно вярват в невидимия свят. Добрите и лошите чудеса трябва да се взимат предвид, о, да, непременно, ала животът си продължава въпреки тях. Внезапният сблъсък с прекрасното или страховитото в десет часа не изключва един-два допълнителни сандвича със сирене по пладне.

За да си обясним донякъде защо до ден днешен То на Стивън Кинг е смятана за шедьовър и емблематична книга в жанра, е важно да видим какво стои в основата ѝ. Предполагам няма да се изненадате, че това не е страхът и самоцелното му предизвикване. Използвайки инструментите на хоръра, тя изследва различни социални теми и ужасяващият фон е отлично средство те да впечатлят хората повече от обичайното, да оставят траен отпечатък в съзнанието им.

За мен ядката на историята винаги е било приятелството, в една възраст, която създава може би най-силните такива. Това и за израстването, съзряването. Но всяко нещо по реда си.

Нека се разходим до Дери, щата Мейн, за да добием по-добра представа за цялостната картина. Представете си градче, построено противно на логиката върху блато и под постоянна заплаха да бъде удавено от придошлите води. Дери разчита на безкрайната си мрежа от канали,  шахти и помпени станции, които да поддържат нормалния живот. Освен това, по някаква причина насилието на това място е с главозамайващи мащаби. Една бърза справка в полицията показва, че броят на убитите и безследно изчезналите е в пъти повече от тези в друг подобен по размери град в Щатите. Има нещо зло в Дери… Дери Е зло… Но Дери процъфтява.

Историята ни повежда по дъждовните улици и първото, което виждаме, е малко момченце, тичащо след хартиеното си корабче по наводнените пътни платна. Небето е сърдито и сиво и яркожълтият дъждобран на детето е единственото отличително петно в монотонния пейзаж. Минути по-късно това момче ще бъде убито по ужасен начин и братчето му ще се окаже обречено да търси възмездие за него през по-голямата част от съзнателния си живот.

Смъртта на Джордж Денброу не е изолиран случай. Тя е само началото на поредица от кошмарни събития, изчезвания и убийства, част от цикъла на космически ужас, повтарящ се на всеки 27 години. ТО отново се храни… Този път срещу него се изправят седем деца,  подигравани и тормозени от връстниците си. Хлапетата започват тази история самотни и отритнати, често и със сериозни проблеми в семейството. Обстоятелствата ги събират и те откриват простичкото очарование на това да споделяш игрите и несгодите с приятел. Вече не са сами и тяхната сила и увереност расте. В продължение на над хиляда страници тези уплашени деца се превръщат първо в задружна група, а с времето – в уверени и преуспели възрастни. Дали обаче това се дължи на собствените им способности или има друга сила намесена в тяхното израстване? Този въпрос няма еднозначен отговор.

Изключителното в книгата е, че наравно с ужасните и кошмарни описания на тормоз или насилствена смърт, присъства темата за любовта, копнежа и емпатията. Присъства толкова силно, че започваш да вярваш, че мракът може да бъде победен. А той е силен, защото злото се е пропило в целия град, откриваме го не само у чудовището под моста, а и в съседа, в старицата в отсрещната къща, в собствения ти баща. То е навсякъде, храни се със страх и плът и Дери е неговата скотобойна.

ТО обаче никога не се натрапва на преден план. Усещането за него е смразяващо, но преките му появи се ограничават до спорадичен проблясък в точния момент. От мълчаливия клоун насред замръзналата река, през гласовете в канала, чак до гигантските паяци и хищните пиявици или плашещите образи от стари ленти, ТО идва точно когато сме готови да повярваме, че може и да е плод на въображението ни. Появите му зачестяват и напрежението расте с приближаване на кулминацията на историята, където вече няма и капка съмнение за умопомрачителното естество на това създание.

Така описано е трудно да повярваме, че подобен ужас може да бъде преборен от банда хлапета, които цял живот са съществували като аутсайдери. Стивън Кинг предага непоклатима аргументация в полза на решението си да постави децата на пътя на ТО:

Но щом пораснеш, всичко се променя. Вече не лежиш буден в постелята с твърдата мисъл, че нещо се спотайва в шкафа или драска по стъклото… а когато наистина се случи нещо неподвластно на разума – системата блокира. Аксоните и дендритите прегряват. Паникьосваш се и трепериш, тялото ти друса рокендрол, въображението търчи насам-натам и пръска ужас по всички нерви. Не можеш просто да вградиш новата случка в жизнения си опит. Тя не се поддава на усвояване. Мисълта ти се връща към нея, играе си лекичко като котенце с кълбо… докато накрая полудееш или стигнеш до мига, в който просто не можеш да съществуваш.

Разумът на един възрастен е закостенял и с годините все по-трудно понасяме нещата, които излизат отвъд приетото за нормално в собствената ни, илюзорна реалност. За да докаже тази си теза, Кинг повтаря историята и за никой не е изненада, че групата някогашни деца понася много по-тежки загубите по време на втория си сблъсък с ТО. Те всички си дават сметка, че този път цената ще е висока, но въпреки това без колебание се връщат. Защото израстването не приключва с навършването на пълнолетие. То продължава докато си жив.

Как може човек да постъпва така, Бил? Как може доброволно да се завръща в кошмара?
– Сещам се само за една причина: за да намери своето ,,аз“.

Паралелното представяне на двете времеви линии – на децата и на възрастните, – е основна отличителна черта на романа, те са разгърнати постепенно, а редицата странични истории, намесени сякаш между другото, играят основна роля в пълното разбиране на същността на ТО.

Именно от тези истории научаваме, че злото е съставна част на града още от самото му създаване. Че преките актове на насилие далеч не са единственото му проявление. Далеч по-плашеща е склонноста на хората да привикват с тях, защото истинският ужас не е самото насилие, а апатичното бездействие пред лицето му.

Хората в Дери са склонни да стоят безучастни, докато някой до тях разфасова с брадва съграждани, пищящи за помощ. Повечето жители на града трудно забелязват насилието или пък са толкова закостенели, че отказват да видят всичко, което е в разрез със собствените им представи за възможно и реално. Това е една ужасяваща характеристика на населението и на читателя искрено му се иска тази апатия да се дължи на зловредното влияние на ТО, а не на това, че човек е егоист по презумпция. Тук Кинг отново има отговор. С течение на времето става ясно, че лошите по природа хора, тези склонни към агресия и насилие, са много по-податливи на това влияние. За да дойде злото, ти трябва да го пуснеш. А пък някои направо му строят магистрала.

То е вечна, заслужила класика, не само защото е майсторски разказана история, а защото не се свени да се гмурне в неудобните теми за социалното неравенство, омразата към различния, домашното насилие и тормоза в училище. Насреща им противопоставя простичките идеи за копнежа и приятелството, за пълното себеотдаване. Без да навлиза в захаросани истории и насилен щастлив край, този роман признава силата на гореизброените и развива по увлекателен начин важни обществени теми, комбинирани с прекрасно описание на детството и споделените моменти с приятелите. Неизбежно е читателят да си припомни какво е да си дете, защото Кинг го описва дяволски добре. Виждаме пред очите си едно от най-съкровените неща в този свят – зараждането и разцъфтяването на приятелството, което е толкова идеалистично на 11 години, че чак ни се иска и когато пораснем да остане същото. Защото в крайна сметка:

Може би, помисли си той, изобщо не съществуват добри и лоши приятели… може би просто има приятели, хора, които се застъпват за теб, когато страдаш и ти помагат да не си толкова самотен. Може би заради тях винаги си струва да се боиш, да се надяваш, да живееш. И дори да умреш, ако трябва. Няма добри приятели. Няма лоши приятели. Има само хора, с които желаеш да бъдеш, не можеш да не бъдеш; хора, които изграждат дома си в сърцето ти.

С тези думи ви оставям с колегата Random и неговия текст, а можете да обърнете внимание и на прочита ни на То отпреди цели десет години.

Материалът на: Aravala Random