farseer1Трилогията Придворният убиец кажи-речи навърши двадесет години, като междувременно Робин Хоб написа още дванадесет книги в същия свят. Дали две десетилетия са достатъчно, за да се числи нещо за класика, е спорен въпрос. Към днешна дата обаче, първата поредица на Хоб все още звучи правдиво и модерно, все още печели с лекота читателски сърца. Убеден съм, че ще продължи да го прави и след още толкова, ако високото фентъзи все още се чете тогава, а може би дори и без тази уговорка. Същото по-скоро не може да се твърди за повечето от най-обичаните епични поредици на 80-те, десетилетието, което на практика изобретява този специфичен поджанр. Насочвайки поглед към 90-те – първата книга от Колелото на времето предхожда трилогията на Хоб с около пет години, но краят на Джордановия опус беше поставен съвсем скоро; Песен за огън и лед на Мартин пък се появява на бял свят по-късно и все още няма никакви изгледи за приключването ѝ. И макар Хоб да продължава историята на част от героите си в следващи книги, Придворният убиец като че ли наистина е една от малкото сюжетно и смислово самостоятелни епични поредици, които хем са висок еталон за страхотно писане, хем са достатъчно отлежали във времето.

Шестте херцогства, в които се развива по-голямата част от действието в трилогията, са на пръв поглед поредното средновековно кралство със своите владетели и васали, замъци и търговски градчета, интриги и войни. На втори поглед херцогствата не се видоизменят в нещо непознато за редовия фентъзи читател, но макар и ненатрапчиво и без да превръща светостроенето в хипертрофирал фокус на писането си, Хоб е изградила един от по-смислените примери за този тип пренос на средновековен исторически модел върху измислен свят. Вместо метода на наивната литературна апликация, който тропосва механично до болка познати ключови образи и разчита светът магически да оживее по достоверен начин, образите, вдъхващи живот на този свят, са внимателно обмислени и добре показани. От микрокосмоса на благородническите  дворове и грубоватите им замъци, през глъчката в конюшните и беднотията в градовете, до опасностите на странническия живот по пътя и тривиалната природа на насилието, присъща на подобните светове.

Най-съществената причина светът на Хоб да е толкова е жив са, разбира се, героите ѝ. Придворният убиец е историята на ФицРицарин – незаконен син на престолонаследника на Шестте херцогства. На шестгодишна възраст Фиц бива изоставен от дядо си по майчина линия на грижата на войниците на принц Рицарин, който в резултат сдава правото си върху бащиния трон и се оттегля в провинцията заедно с опозорената си съпруга, Лейди Търпение. Момчето бива поверено на Бърич – довереният коняр и съратник на Рицарин – който го отвежда със себе си в столицата Бъкип, на брега на морето. Без спомени за майка си, захвърлен и нежелан, Фиц трябва да се научи да оцелява в един свят, в който оцеляването не се отдава на всеки, под опеката на привидно грубоватия и раздразнителен Бърич, и съвсем близо до членовете на кралското семейство, чиито сърца надали таят излишна любов за копелето, прогонило любимия на всички принц.

farseer2Може би повече от всички фентъзи поредици, Придворният убиец следва тертипа на романа за израстването, тъй наречения Bildungsroman. Тайните на занаята, първата книга от трилогията*, разказва за детството и юношеството на Фиц като работник в конюшните на Бърич, и по-късно в кралския замък като таен чирак на придворния убиец, заклет в служба на стария крал Умен. Втората книга от поредицата се занимава с младежките му години, а третият роман разказва за окончателното му и безвъзвратно съзряване. Или по-точно самият Фиц разказва спомените си, нейде от неопределеното бъдеще, сигурно много далече напред, съдейки по горчилката и тежестта в думите му.

Интересни герои в жанра бол. Не се сещам обаче за друг, на чието израстване да са отделени толкова много страници, разказани през същото това постоянно променящо се съзнание. Постижението на Хоб е без преувеличение монументално за жанра. В продължение на три солидни тома повествованието нито за миг не излиза от гледната точка на Фиц, успявайки едновременно да разгаря витален интерес към света, да придвижва историята и да поддържа усещането за истинско човешко същество, потопено до ушите в радостите и нещастията, и даже скуката на същия този свят. Трите книги хем носят коренно различни усещания, хем на допир (образно казано) са ушити от една и съща материя, която шевовете на времето са покрили с нови и нови шарки, все по-сложни и по-сложни, но споделящи като че ли основни мотиви от начало до край. Хлапето, тичащо из калните улички на Бъкип, обърканият юноша и покритият с белези млад мъж – това е все Фиц и краят на историята му в Тронът хваща така безпощадно за гърлото именно защото изпод многобройните белези, читателят още ярко помни и вижда както юношата, така и хлапето.

Тази несвойствено стеснена за жанра гледна точка показва иначе уж типичния фентъзи свят по много различен начин. Фиц не е до болка познатият проекто-герой, на когото му се пада да обиколи три от четирите краища на континента още в първата половина на поредицата, нито пък попива като сюнгер световната мъдрост по неизбежната пътека към Голямата битка, Последното пророчеството и т.н. Мъдростта за Фиц идва болезнено и често с отложен ефект от порядъка на месеци и години. Дори когато му се налага да пътува надалеч от Бъкип, светът не му се открива във всичките си чудеса като страниците на туристически гид. Вместо това, пътешествията му често са тайни и безславни, пътят и израстването му са съпроводени от постоянни съмнения и крехка преданост. Над него тегне сянката на почти легендарния баща, когото никога не е виждал, а действията му са винаги движени от конците, на които е окачен от дете по силата на кралската си кръв. През този съвсем конкретен поглед всяка една разходка, лов, битка, вечеря, тайна мисия, разговор или целувка обогатяват света на поредицата по най-добрия възможен начин – правейки го осезаемо човешки.

farseer4Точно човещината откроява този фентъзи свят от болшинството други. Фиц може да е единственият главен герой, но останалите, уж второстепенни и лишени от гледна точка, оживяват почти също толкова интензивно във взаимодействията си с него. Някак неусетно човек започва да възприема коняря Бърич, кучето Носльо, убиеца Сенч, крал Умен, принцовете Искрен и Славен, учителя Гален, лейди Търпение и кралица Кетрикен, момичето Моли и жената Моли, Шута, вълка Нощни очи, и още, и още герои – също както възприема важните хора в собствения си живот; както любимите, така и омразните. Все хора, до чиито мисли нямаме пряк достъп, пък бил и той през гледна точка от трето лице, но въпреки това хора, които съзнанията ни обгръщат с лекота, привикнали към допира с тях. ФицРицарин е наистина рядък герой за жанра, на когото е позволено да порасне и да се разгърне не само в епичните сцени и съдбовните диалози – жилите на жанра, – а в ежедневието и в скуката, в откровено глупавите и неловки ситуации, в малките моменти и в личните кризи, в миговете на замисленост и в тези, изпразнени от всякаква мисъл. Казано другояче – докато в повечето жанрови книги животът на героите е представен като нишка, то животът на Фиц е гоблен, върху който частично се помещават още мнозина чужди животи. Разплитането на едни от други, на съзнанието от света, е безнадеждна и безсмислена задача.

Изписах много за характеризацията, а света досега оставих щрихиран в по-скоро познати и неизненадващи контури. Наистина, дворцовите интриги, тайните мисии на Фиц, дори не съвсем прозаичната война на херцогствата с мистериозните пиратски мародери, стоят предимно в недотам фантастичния спектър. Потапянето в другата реалност носи удоволствие по-скоро заради споменатата вече психологическа правдивост на преживяванията и пространството, оставено ѝ да се разгърне пълноценно. И все пак, магията не липсва в света на Робин Хоб. Тя идва в две разновидности, които съжителстват неохотно в съзнанието на Фиц – телепатичното Умение, което наследниците на кралската линия носят в кръвта си, и стигматизираното Осезание, свързващо хора и животни по-скоро през емоцията, емпатията и тялото, отколкото през мисълта.

farseer3Трудно може да съществува по-подходящ герой от ФицРицарин, който да онагледи две подобни магически способности – не грубо боравене с елементални сили, а флуидно преливане между съзнания, което усложнява художествения свят, но и го прави по-разбираем, благодарение на входната точка към него в лицето на главния герой, понесен от този неуправляем поток. И докато първите две книги и половина по-скоро се движат в предвидима светостроителна рамка, то втората половина от Тронът рязко разширява погледа върху физическата (и метафизичната) реалност, усуквайки онтологичните разкрития с болезнено емоционални развития, които към самия край на романа изцяло се сливат в един направо интуитивно познат архетипен жанров образ, изненадващ с появата си, но пък погледнат в коренно нов ракурс. На края на трилогията всичко – по силата на алхимична трансформация, почерпила издълбоко от жанровите резерви – пада на мястото си, всичко е едновременно изпълнено със смисъл и плод на слепи случайности, сладкото е неотделимо от горчилката, краят е хем съвсем затворен, хем широко зейнал, въпросите получават отговори, но те не носят успокоение, и изобщо, литературата е по-жива от живота, и то не толкова по силата на високото изкуство (защото, каквото и да си говорим, Хоб не е нито голям стилист, нито пионер на формата), а именно заради Фиц – един от най-истински живите герои във и извън жанровите граници.

Също като в много други фентъзи сюжети, елементите на историята и света лесно биха могли да се превърнат в орнаменти, в глазурата върху канализирания порив за ескейпизъм. Тези в крайна сметка естествени за жанра мотиви се промъкват дори в някои от неговите най-зрели образци. Не и тук. Магическата закваска дори за миг не носи онова усещане за свобода отвъд ограниченията на ежедневното. За Фиц магията, дори когато му носи топлота и споделеност, е в крайна сметка просто поредното ограничение, което го прави именно себе си, а не някой друг, който би могъл да живее щастлив, анонимен, неподлежащ на романизиране живот. Смъртта, друг обичаен и тривиализиран мотив в масата фентъзи заглавия – дори когато е шокираща и дълбоко афектираща като при Джордж Мартин – тук не идва и не идва и това е по-мъчително от всичко останало. Всъщност, трилогията Придворният убиец сигурно би могла да бъде наречена и анти-фентъзи от определена гледна точка, а епичността ѝ е в много по-голяма степен заложена в малките моменти, във връзките и пропастите между тях. Заради именно тези неизчерпаеми вътрешни пространства, поредицата на Хоб ще остане сред класиките на жанра.

ПП: За десерт, ето едно ревю на поредицата, публикувано в ShadowDance преди 15 години…