Създания от светлина и мрак

Да категоризираш Създания от светлина и мрак на Зелазни е трудна работа. Жанрово, формално, стилистично, всякак. Текстът на пръв (а и на втори) поглед е някак разхвърлян, сякаш под въздействието минимум на леки наркотици. Самият текст при това, ако мога да си позволя такава тежка персонификация; не авторът, макар че съм чувал някакви фенски легенди как Зелазни го бил писал в подобно състояние.

Създания от светлина и мрак прилича на научнофантастична поема. Бях се впуснал да обяснявам в едни дълги параграфи защо – чисто формално и с умни, дълги думички, както си трябва, нали. Обаче май не е нужно – просто прочетете първата глава в Дома на мъртвите и ще го видите (на английски, по възможност). Текстът се лее в реч, която не е чак мерена, но е доста близо до такава; изреченията са дълги, ритмични, писани сякаш за да бъдат четени на глас. Усещането за поема е подчертано още по-силно от съдържанието: четем не толкова драматически разказ, а наполовина ритуал, наполовина метафизичен разговор, в който Анубис разплита пред безименния мъж (по-късно Уаким) проблемите на Живота, Смъртта, Аз-а и битието. Образността е гъста и нарисувана сякаш сама за себе си, заради единия хедонизъм и влечението към карнавалните шествия. Организиращият принцип не е този на гледната точка, на драматическата структура или жанровата граматика – а на натрупващия се към кулминация (или повратна точка) аргумент, потопен в опияняваща сетивна мараня.

Всичките тези черти на текста са силно свързани с езика на поезията и надали Зелазни не си е давал сметка за това, предвид че, по собствените му думи, книгата е писана като упражнение (друга интересна легенда гласи, че за модел авторът бил използвал собствения си опит от работата в офис).

В поезията исторически много по-силно е застъпено метафоричното писане, а до голяма степен заради това поетическият език повече и по-често прилича на код, който трябва, или поне може, да бъде разгадаван. Сред тълкуващите поезията съществува едно сравнително популярно схващане за заниманието им като за „игра на знание“. Книгата (или поемата) е машина за мислене, по думите на един известен критик. Създания на светлина и мрак май трябва да се разглежда именно по този начин. Другата не по-малко валидна възможност е да се оставиш по течението на чистото удоволствие от литературните образи, без да търсиш каквато и да е дълбочина. Синтезът, както винаги, си остава най-трудната и отблагодаряваща се форма на разбиране. Следват няколко щриха и нищо повече. Разгадаването на поетическия код е трудна и дълга работа, аз само давам идеи.

В творчеството на Зелазни правят впечатление два много здраво свързани мотива. От една страна е инструментализацията на човешкото и човешката цивилизация, прекарана през типичното за него митологизиране. Както индийските богове в Господаря на светлината са божествени по силата на Атрибути и управленчески идеологии, така в Създания от светлина и мрак Анубис, Озирис, Тот и прочие управляват чрез магическо-технологични Приливи, според религиозно-метафизичните предписания на дуализма Смърт/Живот. В Дома на Мъртвите Анубис отнема последователно човешките ръце на безименния си слуга, след това краката, мъжеството, сетивата и мисълта му, като едно по едно заменя всяко от отнетите неща с машинна част. И накрая го пита: къде сред всичко това е човешкото? Как можеш да си сигурен, че не си бил изначално машина, на която чак впоследствие съм дал човешко тяло? В метафизичните писания на Св. Джеймс Механофил пък се казвало, че човекът е сексуалният орган на машината, създаден от нея, за да способства изпълнението на съдбата на механизма. Човекът дори не е концептуализиран като сбор от органи и способности, той сам е просто орган.

От другата страна стои издигнатата до естетика вяра на Зелазни в човешкия стремеж към свобода. Безименният слуга на Анубис е разпарчетосан и събран наново, а след това кръстен – Уаким; въпреки това същността му прозира и той в крайна сметка си припомня своето истинско име. Също като Стоманения генерал, който е унищожаван хиляди пъти, но продължава да се връща в неизчерпаеми човешко-машинни конфигурации, за да се бори срещу подтисниците на свободния дух. Също като Сам от Господаря на светлината, който се завръща от състояние на нирвана, разпръснат сред космоса, за да свали от власт победилите го. По думите на Самюъл Дилейни, на когото е посветена Създанията, това е Фаустово-Прометеевият образ, който е ключов за творбите на Зелазни.

Враговете, срещу които се надигат Зелазниевите герои, най-често, а и тук конкретно, са самозваните богове и господари на вселените. След като Анубис обяснява на Уаким за Приливите на Живота и Смъртта, които определят съдбата на милионите светове, и за управляващите ги Станции, Уаким пита бога куче:

 — А кога вие — Анубис и Озирис — поехте контрола върху операцията като цяло?

— Има неща, които не са за обсега на твоето познание.

— По какъв начин Средните светове приемат вашия контрол?

— Живеят с него и умират с него. Той стои по-високо от тяхното неодобрение, защото е необходим за продължаване на собственото им съществуване. Той се е превърнал в естествен закон и е напълно безпристрастен, защото се прилага с еднаква сила към всички, които са в рамките на неговото действие.

Не ти е отредено да знаеш, простосмъртни, отвъд теб е, законът не може да бъде подлаган на съмнение. Това е именно грозната глава на идеологията, която не може да бъде оборена  в собствените й рамки, претендиращи да бъдат универсален закон. Срещу нея е изправен индивидуалният пламък, според Зелазни неугасим и спонтанно пламващ в историята.

Тази вяра в естественото проявление на човешкия дух е явно романтическа и някак наивна, биха казали някои. В Създания от светлина и мрак обаче има и друга линия на революционно мислене, доста повече постмодерна, отколкото романтическа. Принцът Който Беше Хиляди, макар и твърде бегло очертан като образ, загатва за плуралистичен модел, в който той е най-вече балансьор и главен тълкувател на Приливите. Не случайно другото му име е Тот (съответстващ на Хермес в гръцката митология) – богът на писмеността, науката, магията, в някакъв момент дори на правосъдието. Именно от Хермес идва името на една от така наречените „науки“ на интерпретацията – херменевтиката. За разлика от уж „неутралните“ идеологии на Анубис и Озирис, възкачили се на власт единствено благодарение на добрите си умения по статистика и смятане, Принцът въплъщава една по-човешка гледна точка, обвързана с любовта, свободния избор и експериментаторството. Роднинското му отношение със Сет, на когото е едновременно баща и син, пък сигурно може да се тълкува като някаква дълбока метафора за цивилизацията. А може би не.

Създанията просто предлага твърде много възможности за смислотворене, като много поеми е силно метафорична и поливалентна. Все пак като смислови котви си остават типично научнофантастичните тропи в нея. Отново в първа глава, например, Анубис прави следния анализ на взаимодействието между Живота и Смъртта:

— Някои светове имат прекалено много живот — продължава той. — Живот, който пълзи, пъпли, опложда и сам задушава себе си; тези светове са прекалено милосърдни, препълнени с науки, които поддържат живота на хората, светове, които сами могат да се удавят в собствената си семенна течност, светове, които претъпкват земите си с тълпи от жени с издути кореми, така че сами вървят към смъртта под тежестта на своята плодовитост. Има и други светове, които са студени, пусти и жестоки, такива, които смилат живота като зърно. Дори с телесни модификации и с машини за промяна на обстановката, съществуват само няколкостотин свята, които могат да бъдат обитавани от шестте интелигентни раси. Животът е страшно нужен в най-лошите от тях. А в най-добрите може да се окаже жесток дар. Когато казвам, че животът е нужен или ненужен в някои места, същото се отнася и за смъртта, която е нужна или ненужна. Не говоря за две различни неща, а за едно и също нещо. Озирис и аз сме счетоводители. Ние кредитираме и вменяваме дългове. Ние събуждаме вълни или ги принуждаваме отново да потънат обратно в океана. Може ли да се разчита на живота, че ще се самоограничи? Не. Това са безсмислените усилия на двамина да станат вечност. А може ли да се разчита на самоограничение на смъртта? Никога! Това е равнозначният напън на нулата да обгърне необятното.

И така нататък. Със съвсем малко фантазия читателят може да си извлече от този метафизичен модел един куп научнофантастични поджанрове.

Отношението човек-машина е централно, като на моменти сякаш най-важният скрит въпрос е именно – краен ли е смисълът във Вселената, може ли да бъде еднозначно изчислен? Ако да, то каква е изобщо ролята на човека, дали не е наистина просто един орган за машинно удоволствие, осчетоводяван периодично от самопровъзгласили се богове? Светът Блис с неговите еротични машини, полумеханичният воин Даргот с шаси на автомобил вместо долни крайници, килимчето нервна система в дома на Озирис – естетиката на сливанията и трансформациите е вплетена надълбоко в текста, а това е прекрасно онагледено от оригиналната българска корица на Цветан Пантев.

В книгата има и машина за масово унищожение (Чука който размазва слънца), има черна дупка (бездната Скаганаук във вътрешността на Тайфон) много преди терминът да стане популярен, има пътуване във времето и пространството (темпоралната фуга), има енигматичното Нещо Което Вие в Нощта, има какви ли не още магическо-технологични чудеса, облечени в страхотен шейсетарски пълп. Най-интересен елемент за мен обаче си остава именно постструктуралистката игривост на текста: поетът анархист Врамин, гениалната молитва на агностика, слепите Норни и още куп елементи, които я въплъщават. Абсурдисткият хумор на Зелазни тук е стихия, само трябва да се сетим за двамата жреци, увлечени в професионален спор за значението на разпиляните черва на единия.

Този текст ви се е сторил една голяма манджа с грозде? Вероятно е точно това, но в интерес на истината същото би могло да се каже и за самата книга. Именно разнопосочността й и ярките образи, нанизани един подир друг, правят Създания от светлина и мрак това, което е. Тълкуването й хич не е задължително, за да й се наслади човек, макар че със сигурност помага. Аз все пак предпочитам по-конвенционалната структура на Господаря на светлината, но Създанията без съмнение може да бъде отличена като един от по-шантавите фантастични експерименти в историята на жарна.