Планините на безумието

Една позабравена рубрика се завръща! Това е първият ни Евъргрийн от доста време насам, надяваме се да има още много. Решихме да се откажем от задължителния характер на традиционния формат няколко души да пишат за една книга – така ще можем по-често да ви представяме различни класики. Сега ви оставямe на Трип и Хауърд Лъвкрафт (около чиято персона напоследък се развъртяха доста полемики, но това е друга тема).

Кой е героят в Планините на безумието? През всички части от дневника на геолога Уилям Дайър, разкривен в драматическата си структура от самата си форма – в която Дайър прескача напред, връща се, разроява отклонения по най-различни теми, преразказва думи на свои съмишленици в злополучната си антарктическа експедиция, – получаваме не толкова думите на човешко същество, колкото на едно съзерцаващо човешко съзнание. То претендира да е съзнанието на целокупното човечество, обладано от цялата информация и познания, които началото на 20-и век може да предложи, настръхнало от инструментариум, пред който падат граници, вътрешни и външни – но не всички, не още, – но и настръхнало от гнездящото предчувствие, че там някъде, а всъщност не там, а тук някъде непрестанно дебне, спи или гние нещо още по-голямо.

Умозренията на Лъвкрафт са плодотворно единение – или пък борба – между обсебеността му по позитивистката наука, обладала човечеството в годините между Индустриалната революция и Втората световна война, и собствената му опустошена психика, изобилстваща от мании, фобии и всякакви прояви на социопатия. Епохата предоставя богато бойно поле за тези два импулса, а Планините на безумието е най-прекият им художествен израз.

Трудно е да говорим за конфликт и да обобщаваме повествованието в тази странна комбинация от пътепис и летопис, но Лъвкрафт успява да разкаже всичко с впечатляващо като за себе си и времето си разнообразие. А по гъливърски старателните опити на Уилям Дайър да заключи всичко в точните, дори оптимистични измерения на една добре подготвена и организирана експедиция още от самото начало прави Планините на безумието колкото халюцинация, толкова и притча.

Антарктика, разбира се, по онова време едновременно пали позитивистичните щения на този и онзи откривател, но и смразява с естетиката си всеки, дръзнал да стигне дотам – колкото да се вцепени от страхопочитание и да си тръгне. Хем открит, хем таен, континентът е добър еквивалент на космоса от онова време, когато самият космос е раждал единствено неописуемите, метафизични чудовища, чиито сенки Лъвкрафт чертае в пещерата на човечеството. Навярно наясно, че хората достатъчно са чели несвързаните бълнувания на мнозина от неговите „герои“ – всъщност отломки от съзнанието му, сблъскали се очи в очи с гореспоменатите сенки, – авторът поема творчески риск и решава да построи няколко моста между тях и читателя под формата на същинска конкретика – и то каква!

Преходните моменти в романа – откъсването на биолога Лейк и хората му от основната група; аутопсията му на новооткрита, ако и отдавна мъртва, форма на живот; пристигането на Дайър и Данфорт в опустошения лагер на Лейк; откриването на тайния мегаполис и обхождането му, както и накратко разказаната история на могъщите му извънземни обитатели; и бягството на двамата изследователи, – са разписани с необичайно за Лъвкрафт старание в подробностите. Самата аутопсия за мен е една от връхните точки в книгата, където авторът е дал воля на чистото си неподправено желание просто да си измисли чудовище. Създава го според „правилата“ на науката и така успява хем да оформи творението си ясно, хем да се погрижи науката като познавателно средство да запелтечи, предадена от уж вярната си таксономия: „Животно ли е това, или растение? Примитивно, свръхразвито? Сухоземно, морско?“

Разбира се, схващането на Лъвкрафт за стил е горе-долу това на човек с лека до средносилна афазия. Така Лъвкрафт описва мираж в небето:

The effect was that of a Cyclopean city of no architecture known to man or to human imagination, with vast aggregations of night-black masonry embodying monstrous perversions of geometrical laws and attaining the most grotesque extremes of sinister bizzarrerie.*

Други изречения и фрази като „vaster hideousness“, „singular curiosity and investigativeness“, „formless Tsathogguа and the worse than formless star-spawn associated with that semi-entity“*, „cosmic abnormality“*, „infinite bizarrerie, endless variety, preternatural massiveness and (…) mad grotesqueness.“* навярно биха били благозвучни само в сравнение с нещо като „Ph’nglui mglw’nafh Cthulhu R’lyeh wgah’nagl fhtagn“* Лъвкрафт пише за човешкото тяло сякаш е странен обект, за който само е чел, а по-мащабните елементи от пейзажа, материален и психологически, биват затапени с върховно неопределеното окончание „-ness“. Не че в края на краищата това се оказва непреодолимо: Лъвкрафт едновременно е нещо като психиатричен пациент с нахвърляни под някаква форма на автоматично писане бленувания, и учен, опитващ се да трансформира нов вид мисъл в непривична за нея среда, тъй че съм склонен да направя компромис.

Местата, където облаците от мастило чувствително се разсейват, са гореспоменатата аутопсия и историческата хроника на новооткритата извънземна раса. Тук Лъвкрафт влиза доста по-навътре във водите на алегорията, описвайки възход и упадък, а в края им – съвсем явна пролетарска революция. Писането му е ясно, подробностите – интересни, ако и политизирането да отнема от драматичните светлосенки, с които насища определени други части от повествованието. Лъвкрафт хем се е интересувал от политика, хем е бил последният човек, който би трябвало да се интересува от политика. За щастие подборът му на образи в своего рода пътеписа през града е прекрасен и страховит, чак до самия край – където съумя да направи отново свежа във въображението ми една знаково банална комбинация от хорър елементи. Всъщност, политическите му и социални пристрастия – по-скоро отвращения – нищо чудно да са му давали нужната творческа енергия, за да се хвърли в този слабо контролиран транс, който писанията му представляват.

При все обаче огромното влияние на науката, история (скорошна и по-далечна), естетика и мистика, една мисловна концепция клечи неизречена, но поради това още по-натрапчива, в сърцето на Планините и много от творчеството на Лъвкрафт: фракталността. Повтарят се визуални и звукови елементи, историята на човечеството е вписана в тази на неописуеми извънземни раси, архитектурните мотиви в града на Прастарите се преповтарят във все по-големи мащаби, преповтарят дори анатомията на градителите си, а дезориентиращи миражи в небето изобразяват същия този град – но не образа му сега, а отпреди стотици милиони години, уголемен и завършен. В Лъвкрафтовите представи за вселената археологията е най-безсмислената от всички науки, в която хем откриваш същото, хем е друго, хоризонтите му – още по-необозрими, но пък неустоими. Лъвкрафт сочи, а ние се напрягаме – напук на себе си – да разберем накъде.

It would be tragic if any were to be allured to that realm of death and horror by the very warning meant to discourage them.*

Трагично – и неизбежно.