Black Widow на Едмъндсън и Ното

Забележка: Комиксът Black Widow се издава месечно в периода януари 2014 г. – юли 2015 г. и съдържа общо 20 самостоятелни броя. Поредицата е събрана в три томчета с меки корици – Black Widow Vol. 1: The Finely Woven Thread, Black Widow Vol. 2: The Tightly Tangled Web и Black Widow Vol. 3: Last Days. Настоящото ревю покрива цялата поредица.

Стартиралият през 2014-та комикс Black Widow, дело на писателя Нейтън Едмъндсън и художника Фил Ното, е всъщност най-дългата поредица за Черната вдовица до момента. И макар двайсет броя да не звучат като особено велико постижение, аз се чувствам длъжен да отбележа значимостта на този успех. Все пак предишните няколко опита за самостоятелна Black Widow поредица не успяват да достигнат дори десетина броя, като се започне още с Amazing Adventures от 1970-та, чиито начални осем броя представляват не просто първия опит за самостоятелен комикс за Черната вдовица, а изобщо първото усилие на Марвел да издадат комикс, оглавяван от женски персонаж. Следват различни кратки поредици на автори като Девин Грейсън, Грег Рука, Ричард К. Морган, Марджори Лиу и др.

С какво новата поредица е по-различна?

Преди да отговоря на този въпрос искам да заявя, ако все още не е станало ясно, че когато става дума за Черната вдовица, нямам претенции да съм обективен. Наташа е категорично любимият ми комиксов герой и един от най-любимите ми художествени персонажи изобщо. Знам, че за доста хора Черната вдовица е просто мацката с пистолети, която подскача край Капитан Америка и Железния човек във филмите за Отмъстителите. Но за мен тя винаги е била много повече. Срещнах я за първи път из страниците на Daredevil на Браян Майкъл Бендис и Алекс Малеев. Деърдевил е сляп супергерой, който има суперслух и винаги знае дали човекът срещу него лъже. Ето това беше първото описание на Черната вдовица, на което попаднах – „И тогава чувам туптенето на сърцето ѝ. Това плътно, ритмично туптене, което никога не се изменя. Никога не прескача, никога не се ускорява или забавя. Пулсът, който въобще не разкрива дали тя е развълнувана или лъже. Това е сърцето на жена, чието тяло е собственоръчно изработен инструмент за измама. Това е сърцето на трениран специален агент. И, ако трябва да съм честен… това е един от най-любимите ми звуци на света.” Нима е възможно някой впечатлителен тийн, запален по шпиони, да прочете това описание и да не се влюби от пръв поглед?

Но да се върнем към творението на Едмъндсън и Ното. Както вече казах, техният Black Widow е най-дългата поредица за Наташа, издавана до момента. Известна заслуга за този успех имат филмите на Марвел – прецизната игра на Скарлет Йохансон спечели много нови почитатели и направи героинята доста по-разпознаваема за широката аудитория. Редица фен-групи все по-активно настояват за самостоятелен Black Widow филм и естествена част от този процес е закупуването на самостоятелния Black Widow комикс. И все пак не всичко се дължи на филмите. Важна част от уравнението е и фактът, че комиксът на Едмъндсън и Ното чисто и просто е адски добър.

Едно от най-големите достойнства на поредицата е нейната страхотна атмосфера. Комиксът грабва вниманието още с първата сцена и не те оставя в нито един момент. Принципно из страниците има всичко, което човек би очаквал от история за Черната вдовица – шпионски хитринки, много екшън, престрелки, надлъгвания, спорадични гостувания на други марвелски персонажи. И все пак това далеч не е развлекателна лековата история със зрелищни битки и елементарен сюжет. Black Widow е мрачен комикс. Цялата атмосфера е пропита от усещане за мистериозност, самота и призрачност, което е толкова плътно, че на моменти е направо задушаващо. Това е поредица за една изолирана от околните жена, опитваща се да намери някакъв смисъл в заобикалящия я свят, някакъв ред в безкрайния хаос.

Основните теми, които развива Едмъндсън, са изкуплението и самотата. Неговата Наташа е дистанцирана и непознаваема, миналото ѝ е обвито в мистерия. Още първи брой започва с това как Наташа разказва историята си, говори за родителите си, които се е наложило да убие собственоръчно още когато е била на дванайсет, за последвалите години, в които е била уличен престъпник, за първия си съпруг – опасен наркодилър, когото в крайна сметка също е убила. И след няколко страници става ясно, че това са пълни измишльотини, които тя си съчинява на момента. В края на същия брой е заявена основната посока на поредицата – “This is what I am now. And you’ll never know who I was before.” За разлика от други истории за Вдовицата, комиксът на Едмъндсън не цели да обясни какво точно е било миналото на героинята, а по-скоро изследва психологическия ефект, който това минало оказва на персонажа. Намирам този подход за изключително уместен, предвид безбройните противоречащи си истории за ранните години на Вдовицата, които съм виждал в други поредици. Фокусирането върху детайлите от миналото е излишно – от по-голямо значение е начинът, по който това минало повлиява на настоящите действия.

One with the environment. One of the most valuable skills in espionage. You can gear up with the best swag out there, put on camo, tech, weaponry… but it is the unteachable skill to belong anywhere. The other edge of that is the unfortunate truth: You must first belong nowhere.

Комиксът успява по изключително красив начин да предаде отчуждението на Наташа. Едмъндсън използва голямо количество вътрешни монолози, за да разкрие мислите на Вдовицата, и текстът му е изключително ефектен. Поредицата показва защо Наташа избира усамотението, защо изпитва нежелание да сподели живота си с другите. Картината, която обрисува Едмъндсън, е толкова плътна и завършена, че спокойно може да се нарече най-добрата интерпретация на героинята до този момент. Но комиксът не спира дотук, в него е показано и нещо друго – въпреки всичко Наташа не е самотният вълк, за който се мисли. Едмъндсън набляга на факта, че около Черната вдовица винаги ще има хора – хора, които я обичат, които са ѝ задължени, които винаги са готови да ѝ се притекат на помощ. Наташа може да страни от тях и да ги държи на разстояние, но въпреки всичко те са до нея и в критична ситуация няма да я оставят сама. Включването на персонажи като Мария Хил и Бъки Барнс е направено изключително прецизно и с уважение към историята, която Наташа споделя с тези герои.

This is turning out to be a pretty good day. The world is a nasty, complicated place full of riddles and shadows. Chaos lives up to its name, it’s wreaked havoc on my life, it’s made everything miserable. There’s no defense against pure chaos. There’s nothing for it, except to slowly turn up the light on its shadows. Facts are few, friends are fewer… and rarely worth the effort. But today… today was a good day.

Както споменах в началото на ревюто, основната история е съставена от 18 броя, които са разделени в три томчета. В първи том е представено настоящото ежедневие на Наташа, фокусът пада върху отделните ѝ мисии и кратките ѝ почивки между тях. Втори том като цяло изследва по-широките територии на света на Наташа и намесва различни персонажи, с които Вдовицата има общо минало, като например Деърдевил, Хоукай, Пънишър и Бъки Барнс. Третият том е кулминационният момент, в който Наташа, ясно дефинирана както чрез собственото си ежедневие, така и чрез близките си хора, се изправя срещу организацията Хаос. И все пак държа да отбележа, че това разделение е малко или много условно и се дължи повече на издателски практики, отколкото на художествени съображения. Сюжетът на Black Widow се развива плавно и, за разлика от доста съвременни комиксови поредици, не може да бъде удобно разрязан на три арки от по шест броя. Напрежението в поредицата се натрупва кумулативно от самото начало и достига връхната си точка едва в последните епизоди. Финалните два броя – деветнайсети и двайсети – формално са част от инициативата Last Days, с която Марвел се стремят да дадат завършек на редица свои поредици преди поредното светопроменящо събитие. В случая с Black Widow двата броя представляват страхотен епилог на историята на Едмъндсън и успяват да затвърдят качеството на поредицата.

Артът е дело на Фил Ното, който собственоръчно поема и двайсетте броя – практика, все по-рядка в съвременните марвелски комикси, които сменят художници на всеки шест епизода. Ното рисува както вътрешните страници, така и кориците, и през 2015-та получава номинация за най-престижната комиксова награда – Ейснър – именно за кориците си на Black Widow. Специфичният стил на художника напълно съответства на историята на Едмъндсън. Рисунките са качествени, а оцветявката в повечето случаи е изключително красива. Голяма част от тоновете в комикса са пастелни, но не и мрачни, с което Ното доказва, че една поредица може да има мрачна история, без да е изрисувана с тъмни цветове. Ното бяга от сексуализирането на Наташа и не я рисува като модел от еротично списание, набляга на функционалността на костюма ѝ и ѝ позволява да ходи на мисии без да е разтворила ципа си до пъпа. Това, разбира се, му спечели и доста критика, особено от някои форуми, където читателите се оплакаха, че искали по-секси мацка, а не такова грозно лице, приличащо на Рупърт Гринт. И все пак в настоящата поредица Вдовицата прилича на реален човек повече от когато и да било и аз лично съм благодарен на Ното за това изключително земно представяне на Наташа.

В заключение мога да кажа, че Black Widow на Едмъндсън и Ното е страхотен комикс, който има потенциала да се хареса както на новите читатели, така и на дългогодишните фенове на персонажа. Поредицата е стегната и завършена и не изисква изчитането на допълнителни заглавия. А ако сте жадни за още истории за знаменитая Чёрная вдова, не се притеснявайте – наскоро започната новата поредица Black Widow на Марк Уейд и Крис Самни, която е доста различна, но все пак много готина!

До свидания!