Пътят на кралете Летописите на светлината на бурята #1

(ВНИМАНИЕ: Ревюто е писано по оригинала, преди книгата да излезе на български. Затова имената са различни, а някои не са дори преведени)  

За самия Сандерсън – много накратко, защото си го знаем. Всички очаквахме неговия собствен магнум опус, след като закали зъби със самостоятелните Elantris и Warbreaker, среднодългата и извънредно популярна поредица Мъглороден и героично пое джордъновия кръст с последните три книги от Kолелото на времето. В периода 2007-2010г. пък допълни библиографията си и с четири детско-юношески романа от поредицата Alcatraz, тъй че с чиста съвест можем да ударим по веднъж чело пред работоспособността му и олюляни от ентусиазъм и евентуално леко мозъчно сътресение да го провъзгласим за една от големите риби в океана на съвременното фентъзи.

Писането на Сандерсън е обтекаемо, увличащо и сиво. Бързо, интригуващо, ала и слабо ангажиращо. Текстът не търпи особено внимателно вглеждане, рядко предоставя словесна наслада, а наложи ли се да забави ход, понякога се дави в собствените си води. И все пак забавлява прекрасно.

Каква обаче е завръзката?

Szeth-son-son-Vallano, Truthless of Shinovar, wore white on the day he was to kill a king. The white clothing was a Parshendi tradition, foreign to him. But he did as his masters required and did not ask for explanation.

Оттук нататък целият пролог представлява типично Сандерсънова бойна сцена, в която визуално зрелище и информация за света на действието се преплитат, като цяло успешно, ако и многословно на места. Гавилар Кхолин, крал на Алеткар, е убит насред пира по случай прясното помирение между кралството му и гореспоменатите паршенди. Отначало войната между тях започва малко след първия им контакт на територията на десетките плата в далечния Югоизток, наречени The Shattered Plains. След горното покушение тя се подновява.

Същинската история започва пет години след това и е обрамчена от конфликта между опортюнистичните и аморални принцове на Алеткар, формално обединени под отслабващата власт на краля-наследник Елхокар Кхолин, и мистериозните им врагове, които смущаващо приличат на безропотните, почти кататонични паршмени, от векове слуги на хората на Алеткар, със статут повече на собственост, отколкото на личности.

Нетипично за книга (а и поредица) с подобна дължина, Сандерсън избира едва четири основни гледни точки, със съвсем епизодични – предвид обема на романа, – включвания от още горе-долу толкова. (Слава Богу никой от тях, с изключение на един – при това обмислено сложен, –  не е войниче номер пореден, което си взима на петата страница). Четиримата главни герои са:

Обичайният смел, млад, издигащ-се-и-откриващ-скритите-у-себе-си-сили герой, на име Каладин – син на провинциален лекар, превърнат отчасти по свое желание и отчасти от обстоятелствата в копиеносец в армията на местен благородник. В крайна сметка той е въвлечен от периферните погранични алеткарски свади в безмилостните битки на The Shattered Plains, при това като представител на най-презряната паравоенна прослойка, мостоваците (истински мостоваци, дето носят мостове, а не онези от Малазана, които май правеха всичко останало, но не и това).

Обичайната властова фигура, която да наблюдава и участва в машинациите на върха на пирамидата – в случая това е принц Далинар, един от най-важните васали и де факто дясна ръка на крал Елокар, както и негов чичо. Мъж със страховито и дори дивашко воинско минало, той взима дълбоко присърце енигматичните предсмъртни думи на брат си, които се оказват цитат от държавническия трактат Тhe Way of Kings, призоваващ към висок морал, самодисциплина, мъдрост и съчувствие. Сред останалите принцове, а и у много други алети, това предизвиква най-вече смях в шепи. Никак не помагат и халюцинаторните му пристъпи при всяка Highstorm (жестоки и непредсказуеми гръмотевични бури, основен еволюционен фактор в по-голямата част от познатия свят). Тогава Далинар изпада в умопомрачение и получава странни видения от далечното минало, когато благородният орден на т.нар. Knights Radiant е защитавал света срещу страховитите и мистериозни Voidbringers по време на цикличните геноцидни явления с подобаващо звучното прозвище The Desolations.

Синът на Далинар, Адолин, е добродушен и напорист, верен докрай на баща си и изкусен майстор на схватките с Shardblade и Shardplate, специфичните свръхестествени мечове и брони, остатък от ордена на The Knights Radiant. И двете приспособления  получават достатъчно добро въведение в гореспоменатия пролог, а и са описани надълго и нашироко в течение на романа. Адолин е послушен съсъд, в който Далинар налива управленчески акъл и общочовешки морални принципи, и като цяло на човек през цялото време му се ще да го погали по косицата и да го прати в ъгъла да си играе на дуелист, но в определени моменти присъединява собствената си непоклатима решителност към поразклатената такава на баща си, с важни последици.

И накрая, Шалан Давар, дъщеря на разорен провинциален благородник, изпратена по петите на най-блестящия академичен ум от поколения насам, гениалната Джасна Кхолин. В случай, че ви е направила впечатление фамилията – Джасна е по-голямата сестра на настоящия крал и посмъртен биограф на баща си. На пръв поглед целта на Шалан е да се обучава при Джасна. На втори – целта е друга.

Сред тези гледни точки Сандерсън е разпределил равномерно задачите по придвижване на историята и задължителните за жанра Мистериозни Разкрития за Същността на Същността™. На Каладин се пада основната роля в първото, а на Шалан  и на повечето епизодични гледни точки – във второто. Далинар, в двойното си качество на пълководец и пишман-провидец (задвидец? епивидец?), съчетава двете, а синът му е удобно средство за разчупване на неговия доста наситен откъм информация сегмент от историята.

Значимите второстепенни герои, за щастие, също не са много, и някои от тях добре съсредоточават от или върху себе си различните конфликти в историята. За съжаление, малцина заслужават споменаване:

• принц Садеас, другият голям играч в свитата на краля, може би най-лукавият и влиятелен (двете са свързани причинно-следствено) благородник в Алеткар, някогашен – и може би все още? – приятел на Далинар, с когото са се отчуждили след смъртта на стария крал
• Джасна, сурова и самоуверена, в нейната уста Сандерсън е сложил може би най-умните реплики в книгата
• Вече споменатият Szeth, нещо като сурогатно отроче на Илайджа Ууд и Джет Ли, кръглоок, с плюшена душица и жесток арсенал от свой собствен Shardblade + wirework специални умения, идващи от това, че e Surgebinder: уникален клас боен маг, каквито са били и някои от The Knights Radiant, но с вековете способностите им – включващи контрол върху силата и посоката на действие на самата гравитация, – са били претопени и загубени
• И тайнственият кралски шут на име Шут – мислете го като своеобразен Крупе или Бъг от Малазана. Останалият поддържащ персонал варира от просто функционален до глуповато-ненужен. (Визирам един конкретен младеж с бръсната глава в сюжетната линия на Шалан.)

Както знаем от предишните му книги, Сандерсън умее интересни неща с формата. На първо място е очевидната му цел да направи социалната перспектива на романа също толкова целенасочен фокус, колкото и млатенето и Метафизичните Откровения за Истинността на Истинността™.

Като за high-fantasy, както и за каквото и да е фентъзи всъщност, героите отделят много внимание на парите и активно се възползват от тях, за да решават или да си създават проблеми. Интересно е също, че в Алеткар учените, академиците, администраторите и хората на изкуството са на практика жени, защото се счита за крайно недостойно един мъж да се занимава с изкуство или дори да умее да чете (!). Макар възможният потенциал на тази странно приемлива и за двата пола схизма да не е използван в The Way of Kings, храня надежди за по-нататък. И въобще, Сандерсън умело и доста целенасочено показва, че има представа как се случват нещата в света, включително и какви последици биха могли да имат наглед добрите идеи, когато се приложат на практика. Особено впечатляващ е пристъпът на оригиналност у Каладин, който изобретява техника за носене на мост, спестяваща почти 100% от иначе гнусно големите жертви, които мостоваците от неговата бригада дават във всеки набег от стрелите на паршендите. Сами трябва да видите какво се случва после, но когато се случи, само зацъках с език: да, много добре замислено.

Встрани от това е доста кинематографичният (даже бих казал сериално-сценарийният) път, по който се развива каладиновият сюжет. Всяка глава от настоящето му е следвана от флашбеци – те започват от детството му и свършват в хронологическия момент, в който романът започва. И настоящето, и миналото му предлагат много добър съспенс, дори когато в края четем за същите неща, които сме чели в началото.

А началото на всяка глава е белязано от енигматични предсмъртни бълнувания на случайни хора, документирани като от научен изследовател. Ето пример:

A man stood on a cliffside and watched his homeland fall into dust. The waters surged beneath, so far beneath. And he heard a child crying. They were his own tears.

–Collected on the 4th of Tanates, year 1171, thirty seconds before death. Subject was a cobbler of some renown.

Кой, защо и какво? В края на приблизително 1200-те страници. Челите Мъглороден  знаят, че могат да очакват заслужаващ си обрат.

Много интересно усещане ми остави сценографията на романа. Мъглороден поддържаше една относително лесно разпознаваема готическа визуална гама, от задушените от пепел пейзажи и мрачните крепости, до инквизиторите с железни колци в очите.

В света на The Stormlight Archives флората и фауната са обусловени от всепомитащите приливни фронтове на The Highstorms. Светът е подчертано по-странен. Човешките обиталища се гушат в подветрената страна на възвишения и планини или в каньони и дерета. Всяка гадинка и растение си има черупка, включително и тревата. (С изключение на хората и… конете, по някаква причина.) Всяко физично или психологическо явление, от дъждът до страхът от смъртта, са съпроводени от странен феномен, появата на нещо като духчета, наречени „спрен“, с най-различни форми и размери в зависимост от кое явление съпровождат. (Един от интересните метафизични въпроси, които разни герои си задават, е дали тези спрен са привлечени от съответните явления, или ги причиняват.) Преобладават нетипични цветове – оранжево, лилаво, жълто, тъмносиньо. Носят се причудливи дрехи. Като добавим и кадансовите wirework схватки и настойчивото присъствие на думата „protect“ в размислите на смелия млад Каладин… е, мисля, че феновете на анимето разбират накъде бия.

Всъщност това е другото ми основно наблюдение по романа. Той не просто е филмируем. Той е написан като филм. (По-точно сериал, понеже е огромен.) Ще ме простите за резкия анекдотен завой, но си припомних едно интервю на Джон Ъпдайк, където интервюиращият споменава как Rabbit, Run му се е сторил изключително кинематографичен роман. Ъпдайк отвръща: „Всъщност първоначалното подзаглавие на романа беше „Филм“. Не, нямам предвид, че съм предвиждал да продавам филмови права. Исках да направя филм и сторих това по-добре, написвайки го, отколкото ако го бях предал в ръцете на Холивуд.“

Изборът на Сандерсън е да влезе в стилистиката на филмовия сценарий и (макар и сбито и ефикасно, наистина) да маркира свят и герои, а не толкова да ги пресъздаде. Обичайният начин, по който описва реакции и състояния на героите си, е този:

Dalinar’s expression grew darker.
Dalinar’s voice was cold. He looked angry. Furious, even.
Merely seeing her again almost flustered him completely. (almost completely?…)

Схватките са като преразказ по поредица сторибордове – което всъщност не ми пречи толкова, защото Сандерсън умее да създава точно впечатление кой с кого се бие и какво се случва, а и самите схватки са доволно зрелищни. Но не можех да се отърва от това (не само в бойните сцени), че вместо да си въобразявам случващото се, си въобразявам кино-екран, където се случва цялото останало въобразяване. Логично, там където The Way of Kings oсезаемо се затлачва, са моментите, където Сандерсън влиза в главите на героите, в типично романистичния режим на вътрешни размишления – там текстът става обяснителен, започват тавтологии, повтарят се баналности, а където съдържанието е наред, самата форма на размишленията е като от спекулативно есе.

Знам, че повечето хора няма да имат проблеми със стилистичния подход на Сандерсън – че кой не иска да гледа филм на книга? Особено толкова мащабен, че няма продуцент на света, който да налее парите да го пренесе на истински екран. Но работата е там, че четенето – в своя буквален невролингвистичен и психологически аспект –  не е просто представяне на „картинки“ в ума. То е сложна мозъчна симулация, в която активно участват и сетивност, и абстракции. В най-пряк практически план това значи, че една добре подбрана метафора, дори такава много бедна на „картинки“, е в състояние да възбуди мозъка – и съответно въображението (поне моето) – много по-комплексно от супер-зрелищна сцена, написана в стил „свидетелски показания“.

Не че стилът на Сандерсън е такъв, но определено е много по-близо до тази крайност, отколкото до това да отвори сцената и да те пусне в нея, като използва точно такива детайли, които в кинематографично произведение биха се загубили насред търчащите кадри. Като например това:

He crossed the small room; his undone vest brushed the operating table, button scraping the wood. (Веднага щом чух как копчето пристъргва по масата, се озовах до нея, а не пред гореспоменатия въображаем кино-екран.)

He rubbed his face, and flakes of dried blood cracked free and fluttered toward the ground. (Когато нещо толкова дребно като люспиците кръв оживее във въображението ми, цялата останала сцена оживява десеторно повече.)

…closing his eyes against the blood trickling down his face from his lip, which he’d cracked open by speaking. (В това изречение, ако и закратко, обитавам тялото на героя.)

He caught a glimpse of Rillir’s face; much of the skin on the right side had been scraped off. The eyelid was gone, the blue eye itself sliced open at the front, deflated like the skin of a grape pressed for wine. (Представям си избухващия сок от смазаното гроздово зърно, което всъщност е синьо око, а гроздовият сок не е гроздов сок… Ето за такива художествени сравнения говоря.)

За съжаление в цялата 1200-странична книга я има още толкова примери за истинско писане, я не. В началото споменах обтекаемост и сивота. Те правят четенето извънредно бързо и безпрепятствено… но аз не искам това. Искам да поспра, да се любувам. Защото светът на Сандерсън – като замисъл, – е изключително зрелищен. Определени сцени – също. (Гората от Shardblades, The Knights Radiant в действие, последното видение на Далинар…) Прозата му обаче не е – никак.

Плюсове:

+ Зрелищно и оригинално замислен свят.
+ Внимание върху социалния му аспект, нетипично за този жанр.
+ Добър фокус и отлична логика на повествованието, типични за Сандерсън. На места интересно борави с повествователната форма.
+ Немалко сцени, замислени зрелищно и потенциално ефективно.

Минуси:

– Типичната за Сандерсън цензура, що се отнася до неща като секс и по-травмиращи психологически събития. Доста фрапиращ пример за второто има към края на флашбековата история на Каладин, където един кулминационен момент е реализиран като в анимационен филм за деца до 12 години.
– Малко или много предвидимо развитие на героите и тромави интроспекции.
– Сива, сива проза.

Отново и отново, докато четях, си мислех едно и също нещо: „За какви яки неща говори Сандерсън в този роман“. Аз обаче не съм убеден, че работата на романите е да „говорят за“ нещата. И в контрапункт на това – The Way of Kings е чудесно и често умно забавление, дори за придирчив даже към времегубките си човек като мен.