Война в небесата

Война в небесата си е чист Ветеран vol.2 и ни връща към погълнатото от война бъдеще на човечеството, където решението на повечето проблеми се съдържа в много унищожително пушкало и много здрава броня. Гавин Смит хич не опитва да сменя плочата и когато свърших с романа, буквално чувах картечен огън и експлозии в главата си. Феновете на първата част ще останат предоволни от едва поемащото си дъх действие, което спира само колкото да презареди и да ни покаже нелепата дисфункционалност на Джейкъб и компания, когато няма по кого да гърмят и са принудени да общуват.

Тъй като вече съм споделял общите си впечатления от първото творение на Смит, а по същество Война в небесата е още от същото, направо преминавам към големия плюс и големия минус на книгата. Следват спойлъри.

Плюсът се корени в ефекта от пускането на Бог в мрежата. Събитие от подобен мащаб – появата на изкуствен интелект, който разполага с практически целия информационен ресурс на хората и е длъжен да го споделя с всекиго при поискване – вероятно би трябвало да има катаклизмични последици. Гавин Смит обаче правилно разчита човешката природа и Бог е явление от типа „всяко чудо за три дни“. Представителите на расата ни използват чудовищния капацитет на всезнаещия интелект по-скоро да разберат дали половинката им не е кръшкала през годините, а не какви вселенски манипулации са въртели правителствата им, ужасяващите детайли за дейността на Кликата и истината за войната с Тях. Ситуацията е комично съвременна и илюстрира вкорененото у хората нежелание да знаят цялата истина, било то защото всъщност не ги интересува, защото ги наранява или защото дори с това знание се чувстват безсилни да променят нещо. В крайна сметка Кликата уж се разпада, но майор Ролистън и Кронин успяват да се измъкнат и шайката им пуска корени в колониалния космос, където отново започват да кроят злокобните си планове за тотална доминация. Джейкъб, Мадж, Рану, Езичника и Мораг пък за втори път се оказват сред малцината психопати, готови да се изправят срещу смазващата мощ на майора и групата около него – всеки от тях уж е с различна мотивация, но обединяващият фактор сякаш е невъзможността им да се върнат в обществото и да заживеят спокойно и щастливо до края на дните. Кой би предпочел да се клатушка лениво на верандата с чаша чай вместо, надрусан до козирката с наркотици, да се впусне в самоубийствена мисия?

Недоволството ми от Война в небесата произхожда от предизвестения край на историята. Въпреки че шайката пишман герои се изправя срещу абсурдно непобедим враг с невъобразима власт, в нито един момент не почувствах, че начинанието им е обречено. Изключителният късмет на екипа специално е споменат няколко пъти в повествованието, защото нищо друго не би могло да ги спаси от ситуациите, в които попадат. Противникът им е посвоему гений, има на разположение значително по-напреднали технологии и е обезпечен с груба сила, която може да покорява планети, ала смелите протагонисти някак минават между капките и винаги се измъкват на косъм. Разбира се, всеки от тях е удрян, прострелван, намушкван и взривяван минимум стотина пъти, но те са еманация на неунищожимостта и когато все пак биват доведени до припадък след отказ на половината им жизненоважни органи, се намира кой да ги изведе от битката и няколко странички по-късно да бъдат възстановени и върнати в мелето.

Гавин Смит съвсем умишлено ползва подхода по-горе и дори го иронизира леко на места, ала все пак нашите хора си остават родени под щастлива звезда терминатори и липсата на реална заплаха за изхода на войната ме подразни.

Както и да го въртим обаче, преводната военна фантастика у нас е кът, Война в небесата се явява неин приличен представител, на харизан кон зъбите не се гледат и така нататък. А и финалното сражение е толкова напомпана тестостеронова епика от старата школа, че няма накъде повече. Нямаме печат на одобрение наоколо, но си представете, че го удрям в края на този текст.