Поредица за Джуджетата

Трудно можем да наречем опита на ShadowDance с преводните заглавия на MBG Books позитивен. За момента сме ревюирали една нелоша поредица, една трагична поредица и една лошо преведена хубава книга. Като прибавим към това известна доза каръщина, почти очаквах да се окаже, че Джуджетата ще е лошо преведена трагична поредица (понеже такава си нямаме в колекцията), за да се почувствам съвсем прецакан от покупките по време на коледния панаир. Е, явно съм слушал достатъчно, защото дядо Коледа реши да ме изненада приятно. Джуджетата се оказа прилично (да речем) преведена приятна поредица, което предвид факта, че по нея е работил същият човек, развалил Робин Хоб, си е направо попадение в десятката.
MBG Books може да не са най-изпипващото продукцията си издателство (поне по отношение превод и редакция), но определено проявяват завиден нюх, що се отнася до избор на интересни заглавия в жанра. Джуджетата нашумяха преди няколко години с факта, че бяха една от малкото поредици от неанглоезичен автор в жанра, която се продаваше добре точно в англоезичния свят (ако не сте познали по името, Маркус Хайц е германец). Появата им на българския пазар и въобще опитът да се популяризират нови имена в жанра е похвален. Сега, ако се поработи малко и по отношение на реализацията… но нека не изпреварваме събитията.
Една от основните причини да посегна към поредицата беше обещанието за нейната завършеност. За зла беда, както с всички останали „завършени“ поредици на MBG Books, се оказа, че и тук нещата не са съвсем верни. На българския пазар са налични Джуджетата, Войната на джуджетата, Отмъщението на джуджетата и Съдбата на джуджетата. Този път обаче родното издателство няма никаква вина, тъй като Триумфът на джуджетата се появи в Германия на 16 февруари 2015 г., т.е. преди има-няма месец. Колкото и бърз да е Радин Григоров (преводачът), трудно би могъл да смогне с 600+ страници, а и съм почти убеден, че родните книги са превеждани от английските версии, а не от немския оригинал (така де, иска ми се да вярвам, че господинът разбира само един западен език и поне немският е пощаден).
Четирите книги (на български осем, но за това после) се развиват в Гирдългард – доста стандартен фентъзи свят с елфи, орки, джуджета и хора. Малкото отклонение от клишето е фактът, че защитата на земите на Гирдългард е поверена на джуджетата от техния бог Враккас. Останалите добри раси го знаят и разчитат на тях. За да изпълнят мисията си, джуджетата са основали пет кралства, кръстени на първите пет джуджета, създадени от Враккас: Боренгар, Беорин, Лоримбур, Гоимдил и Гизелберт. Джуджетата от всяко кралство са ненадминати майстори в дадена област: каменоделство, обработка на скъпоценни камъни, обработка на метали и пр. Всички с изключение на наследниците на Лоримбур, който се опълчил на предопределението и с това навлякъл върху себе си и народа си гнева на бога.
Историята започва с инвазията на изчадия от Погиналата земя и падането на Петото царство, след което ни прехвърля при Тунгдил, джудже сирак, което живее при човешкия магьосник Лот-Йонан, изкарва си прехраната като ковач и никога не е виждало други джуджета. Събитията се завъртат така, че Тунгдил се оказва в центъра на борбата за джуджешкия престол и постепенно израства от обикновен ковач до герой, от когото зависи съдбата на цял Гирдългард. Поредната история за сирака юнак ще си кажете, и ще сгрешите. Джуджетата стъпва върху клишето, но го извърта по свой начин и го използва, за да изгради една малко по-различна история. Тайната за произхода на Тунгдил въобще не е това, което бихте очаквали, а самият образ на героя е доста по-многопластов и несъвършен от обичайното за жанра. Всъщност всички перипетии, с които се сблъскват Тунгдил и приятелите му, спомагат за израстването им и героите в първа книга са доста различни от тези, с които се сблъскваме в Съдбата на джуджетата. А и Хайц е заложил доста повече на реализма и нашите симпатяги не са непобедимите машини, които газят всичко наред (с изключение на Боиндил, може би). Напротив, случват се и гадни неща, добрите търпят загуби, лошите печелят битки и нещата не са изцяло черно-бели.
Глътка свежест е и подходът на Маркус Хайц към мотивите на злодеите в поредицата, които ги правят доста по-пълнокръвни и реалистични, в противовес на стандартните DnD-лошковци. Естествено, за човек, чел повечко фентъзи, не е трудно да забележи, че по отношение на тъмните елфи (или алвите, както се наричат в този свят) например, авторът е черпил вдъхновение от света на Warhammer, но в това няма нищо лошо, предвид факта, че там са правилните тъмни елфи.

Какво ми хареса:
+ Поредица с главни герои джуджета.
+ Добре изградени образи, които се развиват и израстват в течение на книгите.
+ Чувството за хумор на автора.
+ Мрачната атмосфера, особено в по-късните книги.
+ Страхотното оформление на кориците. Българското издание използва френските варианти, които са страшно добри.

Какво не ми хареса:
– Разцепването на всяка книга на две. Отново по френски маниер. Нито от ценова гледна точка е по-изгодно, нито е кой знае колко по-удобно за четене.
– Определени преводачески решения подлагат на съмнение владеенето на родния език и противоречат на всякакви установени правила за словоред и граматика (особено в последните две части, т.е. книги 7 и 8).

Ако трябва да обобщя с две-три изречения – приятна изненада от MBG Books и основната причина все още да не съм ги отписал изцяло. Ако ви се чете фентъзи, носещо духа на класическите романи от миналия век с щипка модерност, Джуджетата е нелош избор. Пък и в крайна сметка в нашия жанр рядко се намират книги, които да не идват от някоя англоговоряща нация.