The Fisherman

The Fisherman, в сърцевината си, е роман за загубата. Поредният, ще си помислите вие. Да, поредният, ще отвърна аз. Историята на Джон Ланган се оплита в дълъг и сложен танц с ужаса на Лъвкрафт – ужас от безпределната, непознаваема и черна вселена, която се крие точно на границите на сетивата ни и която би изтръгнала, разнищила и смазала всяко човешко съзнание, дръзнало да повдигне воала, – ала преди да подхване този танц, в най-хубавата си част, тя взема болката на двама обикновени мъже, излага я на показ, забива нож в нея и го върти до подлудяване.

Докато потъвах във водовъртежа от страдание, си спомних коментар, видян из дебрите на мрежата (относно друга моя любима творба), който изтъкваше, че подобна интроспекция, такова безмилостно вглеждане навътре, може да унищожи човек; че да бъдеш толкова трезв относно заобикалящата реалност може буквално да те превърне в инвалид и да попречи на нормалното ти функциониране. И че битието изисква малко розов прашец, малко слепота, малко глухота – защитните механизми на нашия ум, еволюционни прегради, предпазващи ни от масова истерия (или безразличие) и самоубийството на целия вид.

Хорър фикцията е исторически силно обвързана с течението на нихилизма – като тръгнем от древните шумери и ужасяващата им представа за отвъдното, макар и на хиляди години разстояние въобще от оформянето на понятия като „хорър“ и „нихилизъм“, и стигнем до По и Лъвкрафт, в чиито проза и поезия то дълбоко се е пропило. Сравнението между последните и Ланган е неизбежно, макар че смятам творческата фуния при него за обърната – двамата класици са изливали разбиранията си за света върху белия лист и макар въпросът дали са прегръщали тази философия теоретично да остава висящ, то животът и кончините им изглеждат мъчително красноречиви. Ситуацията със съвременника ни американец поне привидно не е такава и дестилираният мрак е резултат от изстискването на темата за тежката загуба и океана от скръб отвъд брега ѝ.

Сюжетът е опакован като сандвич, започващ и завършващ с Ейб и Дан, съкрушени съпрузи, които отчаяно се опитват да преодолеят смъртта на своите любими. Действието започва към края на изминалото столетие, героите на тази история са офис колелца в голямата машина на IBM, а причините за траура им дори могат да бъдат наречени прозаични – бързоразвиващ се, злокачествен тумор и автомобилен инцидент. Джон Ланган обаче нагледно демонстрира, че всяка трагедия е прозаична, докато не се превърне в твоя лична съдба, и с толкова усет и реализъм предава дребните детайлчета от разбития живот на двамата, така естествено обрисува топлотата и обичта в тези овършани без време семейства, че ме доведе до състояние на ступор, което не бях изпитвал от Пътят на Маккарти насам. Тази третина е сред най-добрите парчета литература, с които някога съм се сблъсквал… не, правилният израз тук е „които някога са ме блъскали“, защото романът си продължи, а на мен ми идваше да се разцивря като малко момченце.

Плънката на преждеспоменатия сандвич е под формата на история-в-история-в-историята и е разказана на Ейб и Дан в една дъждовна утрин, докато двамата са на път към Dutchman’s Creek, поредното им местенце за риболов. Редно е да спомена, че именно риболовът се явява връзката между двамата и влиза както в ролята на механизъм за справяне с личните им демони, така и като метафора за нещо доста по-зловещо.

Разказът на Хауърд, който е разказ на един мъртъв свещеник, който е разказ на старица, която е била почти дете, когато са се случвали описаните събития, напълно променя The Fisherman, превръща го в чудовище, което би се чувствало съвсем на място в компанията на древния Ктхулху. Нотките свръхестественост, едва доловими за ухото в наратива за Ейб и Дан, избухват в пилещо нервите кресчендо, а човешката драма, която сме съпреживявали до момента, е заместена от класически ужас с неговите пъклени измерения, забранено знание, мухлясали томове на отдавна мъртви езици и черна магия.

Промяната в стила е незабележима, въпреки че разказът минава от първо в трето лице, а Ланган е трябвало се съобразява с духа на времето – връщаме се в началото на двадесети век, – ала разнобоят в предизвиканите емоции е чувствителен. Иска ми да се кажа, че останах също толкова доволен и от тази смразяваща костите приказка, но крайното ми впечатление бе, че писателят е могъл чувствително да съкрати страниците, без да загуби качество. Странен извод, ако вземем под внимание факта, че в средната част интензивността на действието нараства в пъти. Личното мнение настрана – ако сте истински запалени фенове на хорър светилото от Провидънс, събитията в долината Хъдсън ще ви подтикнат да принесете в жертва първородното си дете на олтара на Джон Ланган и да мълвите ритуали за (неговия) вечен живот.

Третата част на романа ни връща към закусвалнята, Дан и Ейб, които изпитват противоречиви емоции към току-що чутото. Възможно ли е устната легенда за Dutchman’s Creek да крие дори зрънце истина? Или е някаква шега, която местните пробутват на момчетата от града? Ако невероятният разказ се окаже не толкова невероятен, искат ли те да видят какво плува в черните води на потока? Ще посмеят ли да хвърлят въдиците си в опит да го уловят?

The Fisherman се отдалечава от типичния хорър подход с ревнивото пазене на тайни и минималистична развръзка, която навежда на повече въпроси, отколкото дава отговори. Краят е задоволителен и макар да не огрява цялата сцена, хвърля достатъчно светлина, така че читателят да не се почувства измамен. Друг е въпросът дали преплитането на реалистичната драма от първата част с шокиращото продължение от втората ще допадне на всеки.

При все епизодичните си недостатъци, романът на Джон Ланган е завладяващ, първокачествен ужас. Пронизан през цялата си дължина от незарастващи рани и чудовищен копнеж, украсен с гротескни изображения на пъклени създания, създаден да покаже как любовта не само може да прекрачи прага на царството на Смъртта, но и да се върне от него, променена, обърната. О, не в омраза. В нещо далеч по-страховито.