Съдбовният кораб

Не е възможно да се проведе сериозна дискусия за фентъзи литературата от 21 век без да се спомене името на Робин Хоб. Романите на талантливата американска писателка от поне две десетилетия са се превърнали в еталон за качествено епично фентъзи с превъзходно изградени герои. Робин Хоб е всеобща любимка на авторите от ShadowDance и това си личи във впечатляващото количество материали, посветени на нейното творчество.

Първата ѝ трилогия – Придворният убиец – е ревюирана за първи път още преди шестнайсет години, а миналата година получи и ново ревю в качеството си на евъргрийн. Главният герой от поредицата ФицРицарин попадна в нашата класация Топ 10 Фентъзи герои. Освен това трилогията влезе в нашата обзорна статия Любими фентъзи поредици: Продължението заедно със Сага за живите кораби на Робин Хоб. Втората трилогия за Фиц – Шутът и убиецът, има общо ревю още преди да бъде преведена, а след това първата, втората и третата част получават и самостоятелни ревюта. От третата трилогия за Фиц – Фиц и шута – до момента са излезли две книги, като всяка от тях е представена в списанието (тук и тук).

Другата популярна трилогия на авторката – Сага за живите кораби е ревюирана доста години преди да бъде издадена на български. Впоследствие първи и втори том също получиха самостоятелни ревюта след излизането си на родния пазар. Същевременно една от главните героини в Сага за живите кораби – Алтея Вестрит – достигна второ място в нашата класация Топ 10 Фентъзи героини. Както казах – обичаме си я Робин Хоб и това е.

И след този обзор/любовно писмо е време да преминем към същината на настоящото ревю – романа Съдбовният кораб, последен том  от трилогията Сага за живите кораби. Събитията в книгата са директно продължение на случилото се във втората част. Както казах и в ревюто си за Безумният кораб, всяко разделяне на сюжета на тази поредица може да бъде само условно. Трите книги изграждат единна и цялостна история.

Съдбовният кораб представя финалa на историята – затрогващ, драматичен и изключително въздействащ. Робин Хоб успява по прекрасен начин да завърши всяка от многобройните сюжетни линии в поредицата и именно тази завършеност на романа е сред най-хубавите му страни. Масивните фентъзи поредици често приключват основната си история, като междувременно претупват  по-страничните сюжети или направо ги оставят висящи.

Хоб не си позволява подобна немарливост и се постарава да отдаде нужното внимание на абсолютно всеки герой и всяка сюжетна нишка. При това авторката успява да постигне още едно изключително важно нещо – да даде на героите си край, който не ги превръща в застинали фигури, а им позволява да продължат да живеят. Често епичното фентъзи завършва или със смъртта на главните герои, или с край тип „заживели щастливо и честито“, който сякаш предполага, че след него героите ще имат ужасяващо скучни и еднообразни животи. Никога не съм харесвал тази застиналост – тя превръща образите от живи фигури в бездушни статуи. Хоб успява да сътвори съвършена емоционална завършеност на пътуването на своите персонажи, без да създаде у читателя чувството, че след последната страница героите спират да живеят. При раздяла с тези образи се почувствах така, сякаш се разделях със съучениците си от гимназията – бяхме изминали дълъг път, бяхме приключили един етап от живота си, времето ни заедно беше изтекло, но аз нито за миг не съм си помислял, че те ще останат абитуриенти завинаги – винаги съм знаел, че оттук насетне им предстои дълъг път, който просто няма да съвпада с моя. Финалът на Сага за живите кораби ме остави точно със същото чувство. Дори след прекрасния завършек, аз пак бих искал да видя какво се е случило с тези образи след пет, десет, петнайсет или двайсет години – не защото финалът не е бил качествена развръзка на трилогията, а просто защото тези герои са интересни хора и създадоха у мен усещането, че и занапред ще имат интересни животи.

В тематично отношение Съдбовният кораб прекрасно надгражда Безумният кораб, който пък от своя страна надграждаше Вълшебният кораб. Трите книги от поредицата, макар да имат общ сюжет и да разказват обща история, всъщност разглеждат три различни аспекта на човешкото битие. Докато първата книга беше роман за скъсване с миналото, а втората – за приемане на настоящето, то третата част несъмнено е посветена на потеглянето към бъдещето. Тази разлика във времевата ориентираност намира отражение както в уърлд-билдинга – не само различните човешки общества, а и целият свят в Сага за живите кораби безвъзвратно се променя като устройство и правила – така и в психиката на героите. Докато в първата книга персонажите често се питаха „Как да се върна към миналото?“, а във втората се чудеха „Как да оцелея в настоящето?“, то в третата си задават въпроса „Как ще живея занапред?“ Този проблем става централен за всеки от героите, макар различните персонажи да го разглеждат през различна призма. По-младите или индивидуалистично настроени образи се чудят „Какво бъдеще ще имам лично аз?“, по-възрастните се питат „Какво бъдеще ще има моето семейство?“, а колективистично ориентираните герои стигат до „Какво бъдеще ще има моето общество?“. Но всички те усещат, че миналото вече не може да се върне, а настоящето е съдбовно и преломно, и затова правят своите избори с вглеждане в бъдещето.

Може би най-силната страна на писането на Робин Хоб, както можете да прочетете и в доста от посочените по-горе текстове на други автори от списанието, е способността на писателката да изгражда многопластови, плътни и живи персонажи. Нейните герои са истински хора, изтъкани от несъвършенства, които често правят грешки. И все пак основното чувство, което пораждат у читателя, е пламенна любов (или омраза! – бел. ред). Героите на Хоб са сбъркани и счупени, но по изключително човешки начин, техните грешки ги сближават с публиката, и едновременно с това техните достойнства и положителни качества – които също не са малко – не ги превръщат в идеализирани богове, твърде далечни от обикновените хора. Този невероятен талант за извайване на герои може да бъде усетен във всяка книга на Робин Хоб, но той е сякаш още по-ясно изразен в Сага за живите кораби и по-конкретно в Съдбовния кораб.

Хоб винаги е успявала да създаде интересни образи – както женски, така и мъжки, и да ги развие по впечатляващ начин. Една от централните теми в Съдбовният кораб са различните психологически последствия от насилието над личността. Хоб не се притеснява да подхване мъчителни и сериозни теми като изнасилването, при това без да го прави по грозен и безчувствен начин. Доста фентъзи произведения използват изнасилването на жени или като поредното страдание, чрез което дадена героиня да стане по-корава и по-силна, или като начин да наблегнат на мъката на главния герой от мъжки пол, който страда за жена си (най-отвратителният пример, за който се сещам, е пети сезон на Игра на тронове и сцената, в която Санса беше изнасилена, докато камерата се фокусира върху лицето на Теон – защото зрителят няма причини да съчувства на реалната жертва, а на клетия миличък нещастен Теон, принуден да гледа грозния акт).

В Съдбовният кораб въпросът за последствията от изнасилването върху женската психика е разгледан не през една, а през две героини, при това по доста различен начин, с което Хоб илюстрира уникалността на всяко изживяване. Докато с едната героиня авторката показва повишеното желание за контрол над ситуацията и патологичната нужда от власт, съчетана със силен страх, че тази власт може да бъде отнета, то с другия женски образ Хоб набляга на физическата страна и на последствията от изнасилването върху възприятията за интимност и физическа близост. Излишно е да казвам, че и в двата случая авторката се справя безупречно. Освен това в Съдбовният кораб Хоб илюстрира по много въздействащ начин дълготрайните последствия от физическо и емоционално насилие, претърпяно в детска възраст. Насилието над деца не е нова тема нито за творчеството на Хоб, нито за трилогията – още в първия том видяхме как малкият Уинтроу е подлаган на ужасни издевателства, но Съдбовният кораб представя по много стойностен начин дълготрайния ефект от подобна травма и ни дава интригуващо изображение на възрастен мъж, превърнат в жертва още в детството си. И Хоб разглежда всички тези въпроси с топлота и състрадание, а не по извратен или грозен начин.

И нали все пак говорим за кораби, няма как да не изразя възторга си от гения на Хоб в създаването на образите на живите кораби. Още в предходните два романа корабите бяха интригуващи персонажи със свое отличително поведение и характер, но тук образите им вече придобиват истинска дълбочина и личност. Те не са двуизмерни говорещи дървета с определен нрав, а сложни и многопластови образи с впечатляваща психика. Същото важи за всички останалите нечовешки същества в романа – змии, дракони и т.н. – те са пълнокръвни и сложни създания със специфична психика, която има допирни точки с човешката, но невинаги работи по същите правила.

В съзнанието ми се е забила сцена от средата на романа, в която един от главните герои се опитва да разбере мисленето на дракона Тинтаглия. Тинтаглия е много мъдра и прозорлива, усеща лъжата и преструвката, но едновременно с това е невероятно подвластна на любезности и ласкателства. Думи от рода на „О, прекрасна Тинтаглия, величествена кралице на небесата, господарка на света, ти си така красива и великолепна, че не мога да отделя очи от твоята прелест!“  оказват изключително силен ефект върху дракона и го правят много по-сговорчив. Човекът в сцената не можеше да разбере как толкова интелигентно и мъдро създание може да се връзва на такива елементарни ласкателства и заучени фрази. Този най-прост пример за ролята на думите и различния ефект, който те оказват върху „интелигентните“ същества, демонстрира колко надълбоко стига Хоб в стремежа си да изгради създания и раси с различно светоусещане и различен модел на мислене.

Колкото до българското издание – корицата за пореден път е изящна, а илюстрацията е доста по-разчупена и динамична от предишните две. Изданието е здраво и стабилно и въпреки дебелината си не се разпада дори след няколко прочитания. Доста читатели с интерес ще научат, че преводачът на предишните две книги от трилогията този път е сменен и мястото му е заето от Катрин Якимова, която подхожда към текста с усърдие, старание и изключително уважение, съответно и разликата в звученето се усеща.

Мога да говоря с часове за всички невероятни неща в романа и съответно поредицата. Повярвайте ми, правя го с години. Но ще спра дотук и просто ще ви посъветвам да си доставите удоволствието да прочетете тази трилогия. Заслужава си. Силно се изкушавам да нарека Робин Хоб най-добрата жена автор на фентъзи, но имам усещането, че Хоб е прекалено добронамерена и човечна, за да се стреми към тази похвала. Тя едва ли би искала да бъде сравнявана с другите жени в бранша и да бъде хвалена за сметка на тях. Затова няма да я наричам най-добрата, а само ще кажа, че тя е една от многото изключително талантливи жени, пишещи фентъзи. Но аз нея обичам най-много.