Рицарят на седемте кралства

Жадни – думата, която най-добре описва феновете на  Мартин. И докато целокупното общество от верни почитатели на Песен за огън и лед се тресе от нерви и гризе нокти, задавайки си вечния въпрос „Ще разберем ли как свършва историята?” , то фентъзи-колосът с главно К заникъде не бърза. Е, ние нямаме много друг избор, освен да грабнем Рицарят на седемте кралства с известна доза мърморене и да се скатаем за уикенда в някой ъгъл където поне за малко да вкусим сладко-горчивия Вестерос и атмосферата във великите му домове.

И така – започваме с формата на книгата, който неизбежно ми напомни за изданието  Три повести за Малазанската империя: Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч на Ериксън. Това са отново три истории за двама души, които се развиват в света на големия епос. И те са хронологически последователни, но не и толкова тясно свързани в сюжетно отношение, че да не могат да се гледат като отделни творби.

Действието се развива близо век преди събитията в Песен за огън и лед и докато останалите шест велики рода са бегло споменати и нямаме особено много срещи с техни представители, то в някой Таргариен се спъваме буквално на всяка крачка. Да – династията им процъфтява и е пълно с племенници, братовчеди и незаконни синове, които изникват на най-неочаквани места. За улеснение на читателя, имената на почти всички от този дом са близки по звучене или еднакви и скоро окаяният фен е принуден да си води трескави бележки, за да следи проявите на Егон Незнам-си-кой подред. Но в крайна сметка Мартин е верен на стила си и точно затова го обичаме. С две думи – атмосферата в тези три разказа е точно такава, каквато очакваме от създателя на Песен за огън и лед. Хералдика, турнири, кръв, гастрономически изкушаващи описания, щипка ирония и два-три неочаквани обрата.

В духа на горното ще обърна внимание на факта, че това не е Песен за огън и лед, независимо че ужасно много ми се иска да е. Описанията са много характерни и всеки, чел епоса, бързо припознава стила и започва да изпитва едно гъделичкащо нетърпение и жажда за още. Чак тогава си дава сметка колко много всъщност иска да разбере как продължава главната история. Това, комбинирано с бързото действие, неминуемо води до моменталното изчитане, а после следва разочарование, когато и последната страница се затвори.  Моя съвет е да не бързате с четенето – наслаждавайте се по-дълго, тъй като има още много време до следващата доза.

Като изключим сантименталната част и разгледаме историите по същество, то Странстващият рицар е най-интересната и напрегната от всички. Тя е издържана в добрите традиции на автора си и когато четеш, съпреживяваш силно с героя и просто не знаеш как ще се измъкне от ситуацията. Накрая си хем облекчен, хем изпитваш оново особено усещане за несправедливост, което те кара да се питаш „добре де, не можеше ли без жертви?”.  Въвеждането на двамата главни герои е майсторско, постепенно и както може да се очаква моментално извиква симпатиите на читателя към рицаря Дънкан Високия (Дънк) и неговия новопридобит оръженосец Егг.

Продължението му, Заклетият меч, показва единствената слабост на разказите – сравнително по-плиткото действие, което се налага поради малкия обем. Мартин е свикнал да изгражда повествованието бавно и методично и просто форматът на разказа не му дава достатъчно място да разгърне целия си потенциал. Въпреки това, героите са реалистични и интригуващи и дори този път има някакъв шанс да се размине без жертви, което би ни изненадало още повече…

Тайнственият рицар е едно от малкото произведения излезли под перото на писателя, което е донякъде предсказуемо. Рядко ни се дава шанс да отгатнем тайните във Весторес, преди самият Мартин да повдигне завесата. Тук всеки по-наблюдателен ще успее да хване нишката на събитията преди окончателната развръзка. Това в никакъв случай не ме разочарова. Напротив – останах доволна от себе си и дори със смътното усещане, че заслужавам потупване по рамото.

Умишлено не навлизам в подробности за разказите, защото рискувам да сътворя един колосален спойлер, а по никакъв начин не искам да разваля удоволствието от книгата. Просто тя е чудесна сама по-себе си и не се нуждае от особено тълкувание и оценка.  Това не е нито Песен за огън и лед, нито друго забележително произведение на нашето съвремие. Рицарят на седемте кралства е от онзи тип спътници на великите фентъзи епоси, които орбитират около тях, доукрасяват ги и забавляват феновете им до следващата главна гнига. Като такава следва да се подходи към нея с известна носталгия, непретенциозност и любопитство. Имам усещането, че тези 300 страници ще послужат за приятна утеха и често ще се препрочитат. Все пак трябва да се запасим с подходяща литераура –  зимата идва…