Републиката на крадците

Ще бъде омаловажаване да кажем, че пътят на Републиката на крадците е бил трънлив. Фантастичното начало на поредицата за Джентълмените копелета с Лъжите на Локи Ламора видя бял свят през 2006 г., а нейното продължение – Червени морета под червени небета – само година по-късно. Уви, третата част се забави повече от шест години и, както обикновено се случва в подобни ситуации (други известни примери са Джордж Мартин и Патрик Ротфус), стана обект на широки дискусии. Колкото и да искаме следващата книга на любим автор да се озове в ръцете ни възможно най-бързо, няма как да роптаем срещу причините на Скот Линч да се оттегли временно от писането. Тежка форма на депресия и подлудяващи паник атаки преобръщат както личния, така и професионалния му живот. Талантливият автор и до ден-днешен не се е справил напълно с проблемите си, като невъзможността му да пише по време на пристъпите вече доведе до отлагане на четвъртата част от поредицата, The Thorn of Emberlain. Можем само да се надяваме Скот да се пребори с болестта си и, ако все още има желание, да продължи да ни радва с превъзходните си творби.

Републиката на крадците беше очаквана не само защото е продължение на два страхотни романа, а защото обещаваше да ни покаже Сабета от плът и кръв. Да, онази Сабета, трънът в сърцето на Локи, момичето-жена, която сякаш е била целият свят за любимия на всички ни хитър измамник. Сабета винаги е присъствала някъде в сенките, винаги е витаела в мислите и спомените на Джентълмените копелета, но именно в третата си книга Скот Линч я показва пред очите ни, изважда я на преден план и демонстрира защо е била толкова важна за учениците на отец Окови и особено за младия Ламора.

В следващите абзаци ще има спойлери от предишните книги, така че ако не сте ги чели, едновременно ви предупреждавам и ви препоръчвам много, много, много горещо да се запознаете с тях, дори ако не сте особен любител на фентъзи жанра. Цели четири прегледа на първа книга може да намерите тук, а отдавам липсата на ревю за Червени морета под червени небета на блажения екстаз и сладка забрава, обхванали екипа след прочитането ѝ.

Така, заслужава ли си Републиката на крадците? Категорично. Достига и надминава ли нивото на предшествениците си? Не. Макар Линч да пише все така увлекателно и нестандартно фентъзи с безумно интересни главни герои, третият роман така и не успява да се закрепи стабилно на крака и да се затича в правилната посока.

Действието започва точно където приключи предишната книга – Локи е отровен и умира, лежейки, пъшкайки и самосъжалявайки се, докато верният Джийн опитва по всякакъв начин да намери лек. Малко преди легендарният мошеник да предаде Богу дух и да продължи с престъпните си схеми в отвъдните селения, се появява представител на единствените хора, които са в състояние да го спасят – вързомаговете от Картейн, които, както знаете, Локи мрази в червата.

Общо взето, сделката е следната – цената за спасението на Локи е те двамата с Джийн… да спечелят избори! Отсрещната страна пък е наела Сабета, за да си подсигури вота, така че след дълги години Локи и неговата любов се оказват отново на едно място и на противоположните страни в едно политическо съревнование. Едновременно тече и втора сюжетна линия, която ни връща във времената, когато Окови обучава своите престъпни гении и им дава любопитна задача – да помогнат на една западнала театрална трупа да постави известната пиеса Републиката на крадците.

Не можете да отречете, че Линч хвърля своите персонажи в нестандартни ситуации и докато фентъзито редовно се занимава с борби за кралства, зрелищни битки и чародейски сблъсъци, тук през голяма част от времето ще наблюдаваме покупко-продажба на гласове, изнудване на партийни дейци, осигуряване на реквизит за театрално представление, умело криене на труп и подобни. Предполагам, сега е моментът да вмъкна първото си недоволство, а то е свързано със залозите. От Джентълмените копелета обикновено се очаква грандиозна схема, сериозен размах на вероломно въображение. В Републиката на крадците обаче нашите любимци разчитат по-скоро на импровизация и непрекъснат поток от малки, мръсни трикчета, а не на добре премислен план. Така и не бях убеден във важността на въпросните избори или пък на пиесата, особено сравнени с надлъгването със Сивия крал или пък събитията от Тал Верар.

Разбира се, основният фокус на книгата все пак е дисфункционалната любовна драма между Локи и Сабета, развиваща се и в двете времеви линии. Доколко този роман ще ви допадне, според мен зависи най-вече от това дали ще намерите госпожица Белакорос за интригуваща героиня. Макар че тя е умна, красива и вероятно дори по-добра в престъпленията от Локи, за мен образът ѝ остана леко неубедителен, особено в отношенията ѝ с Тръна на Камор. Линч сякаш не е напипал пулсиращата артерия на тяхната връзка и макар да е опитал да създаде стихийна буря, болежките на сърцето между двамата я правят да изглежда повече като в чаша вода, отколкото в безбрежен океан.

Препоръчвам Републиката на крадците като интелигентен и забавен роман, който обаче е повече Гордост и предразсъдъци и по-малко Джентълмените копелета от необходимото.