Разкази за призраци и ужаси от знаменити писатели

Колкото по-мрачно става времето навън, толкова по-удачно изглежда човек да се запаси с чаша топла напитка и книга страшни разкази, за да убие час-два (и неколцина герои) в усамотението на собствените си мисли. Намирам сборниците с разкази на ужасите много подходящи за целта – още една причина да ги прибавям с готовност към личната си библиотека винаги, когато мога. Но имайте едно наум, че вероятно корицата е най-страшното нещо в антологията.

Първото, което прави впечатление още след бегъл поглед на авторите, включени в сборника, е времето, в което са живяли и писали. В Разкази за призраци и ужаси от знаменитите писатели няма да намерите нито един съвременен автор на ужаси. Всички до един са творили предимно през 19-и век, а повечето от тях – в съвсем други жанрове. Като вземем предвид този факт, определено можем да очакваме сборник с привкус много повече  на класика от въпросното столетие, отколкото хорър. И още с първите страници това усещане ще се затвърждава.

Първите два разказа са дело на прекрасния Едгар Алан По. Черният котарак и Маската на багрената смърт. Дават очаквано силно въведение с увлекателна история и мрачно усещане, просмукано във всяко изречение. За съжаление грабващото начало бележи спад в напрежението със следващото произведение – Призракът на синята брада от Уилям Текери, известен с Панаир на суетата и по-скоро хумористичните си произведения. Следва друг известен писател – самият Чарлс Дикенс с разказа Да не се приема лековерно – история с призрак и съдебен заседател. Не толкова грабваща, колкото би ни се искало.

Фиц Джеймс О`Браян с Изчезналата стая успява донякъде да върне доброто темпо на разказите в сборника, за да бъде то безвъзвратно изгубено с историята Прозорецът в библиотеката, на Мисис Олифант, която макар известна с историческите си романи, не успява да грабне читателя и разтяга, безкрайно описателно, една история, носеща съмнително удовлетворение след края си.

За сметка на това следващият разказ – дело на Марк Твен, изобщо не е страшен, но е очарователен и приятен за прочит. История с призрак, макар да не се вписва в тематиката, заявена на корицата на антологията, е един от фаворитите ми в сборника.

Докато усмивката още е на лицето ни, стигаме до Крадецът на трупове на Р. Л. Стивънсън. Най-сетне очакванията ни за мрачна и зловеща атмосфера са оправдани отново. Имаме неувяхващата тема за злите, неморални лекари, които не се спират пред нищо в името на това да изучават човешкото тяло с нездрав интерес. Краят е някак незадоволителен, но все пак сме изпитали чувството, че четем нещо, което минава за страшно.

Следва една от най-прекрасно разказаните призрачни истории, която ни пренася в студените северни страни. Пастирката от егреците е разказ не на кой да е, а на един от най-великите хумористи, Джером К. Джером, който според мен описал великолепно една действително зловеща история с неспокойни души и отмъстителни духове.

Много кратък разказ на О’Хенри се сгушва някак между другото. Произшествие на Луната е странен, не особено ясен и по-скоро прилича на нещо, което сме зърнали през открехнат прозорец,  изчезнало преди да успеем да го видим добре.

Веднага след него Е. Ф. Бенсън с разказа Обесването на Алфред Уодън, говори за подлостта на човешката душа, ужасните съвпадения и разкъсваните от морални дилеми свещеници. Добра история, за жалост отново с незадоволителен край, по моите представи.

Хектор Хю Мънроу, представен с псевдонима си – Саки, признат като майстор на късият разказ с остроумни, но мрачни елементи, е следващият автор. Цели три разказа – Отвореният прозорец, Таралежът и Лора – потвърждават напълно горното описание. Издържани, много сходни обстановки и общо усещане, че всеки един от тях сам по себе си е очарователно допълнение към сборника. Черният хумор е много премерен, стилно подправя историята и като цяло е много на място, без да е прекален или отблъскващ.

След разведряващите мрачни историйки на Саки е време да си припомним, че все пак търсим разкази за ужаси и призраци. Мъжът от Глазгоу на У. Съмърсет Моъм безкомпромисно дава точно това. Класически хорър разказ за луд човек, отдавна намерил смъртта си в далечна къща. Отличен образец на класическия ужас. Той поставя добра основа за Дъбравата на Астарта на Джон Бакън, където усещаме полъх от космически ужас и страха от нечовешката сила, тласкаща обикновените хора към лудост и смърт. Също добро произведение, отличаващо се с изключително живописни природни описания.

Уилям Фрайър Харви и разказът му Петопръстият звяр залага зловещи идеи за оживели ръце, развити години по-късно и от Клайв Баркър и неговият Бунтът на тялото, публикуван в Кървави книги том 4. Увлекателно повествование с добро темпо.

Дванайсет лакти под  водата е също чудесен пример за класическа призрачна история. Творението на Алекзандър Улкот се отличава изчистен стил и стегнато действие без излишно протакане: типът история, която се вписва прекрасно в сборник за страшни легенди.

Към самия край на сборника получаваме цели три разказа от Х.Ф. Лъвкрафт.  Какво носи луната, Храмът и Злият свещеник са нетипични за автора със своята краткост, но носят във себе си всичко останало, което е отличително за него. Страхът от висшата, злонамерена сила, непознатото, което зове, и описанията, просмукани с отчаянието на героя. Силни, кратки и много добри. Особено третият категорично демонстрира, че Лъвкрафт може да сътвори великолепна хорър история само в няколко страници.

Краят изненадващо е запазен за Владимир Набоков. Моето посещение в музея може да се похвали с разказвателен стил, който е истинска радост за четене, и интригуващ сюжет, залагащ на пространствено-времевите изкривявания, които всички дълбоко подозираме че се случват в музеите.

Разкази за призраци и ужаси от знамените писатели е чудесна колекция, предоставяща цяла палитра от стилове и истории. Фактът, че са пречупени през погледа на толкова различни писатели, дава интересна перпектива към представите за страшното на всеки един автор, включен в антологията. Но не очаквайте шокиращи или вулгарни сцени, тонове кръв и озверели злодеи. Тук ужасът присъства като подправка, а не в ролята на основно ястие.

Това са истории, които се разказват тихо, в зимните вечери. Написани с внимание, сякаш самият акт на разказването и атмосферата са били по-важни от действието. Това се усеща особено силно в някои разкази, които свършват рязко в нищото, без видима развръзка, навеждайки на мисълта, че грижливо изгражданите описания са целта, а не средството за представяне на историята. Стил и класа, които биха намерили място в доста библиотеки на любителите на всякакъв жанр.