Пустинния скорпион

Когато през 2012 г. писах ревюто на Човекът, който обичаше Стивън Кинг, не съм и предполагал, че толкова скоро ще имам възможност да държа в ръцете си втори сборник от същия автор. Още по-голямата изненада е фактът, че този път не става дума за хорър, където Бранимир плува в свои води, а за фентъзи и фантастика. Признавам си, че изпитвах известни притеснения как ще му се отрази смяната на хоръра с нещо по-нетипично, но за радост те се оказаха неоснователни. Пустинния скорпион затвърждава мнението ми, че с упорство и много писане в България започват да се появяват добри жанрови автори.

Десетте разказа (всъщност девет разказа и една новела) са достатъчно разнообразни, че да се намери за всекиго по нещо – имаме два броя фентъзи, вдъхновено от българския фолклор (личните ми фаворити Бразая и Златин и Змеят), класическо фентъзи с елфи и джуджета (Кулата в Леденото езеро), уестърн, вдъхновен от Тъмната кула (едноименната новела Пустинния скорпион), военна фантастика (Ще крача редом с теб), че даже и малко алтернативна история. Верен на себе си, Бранимир Събев не се е сдържал и е вкарал малко хорър тук и там, в което няма нищо лошо, още повече, че определено му се удава.

В общи линии, след прочитането на сборника установих изненадващо сходство с  Човекът, който обичаше Стивън Кинг – нещата, които ми допаднаха там, отново присъстват: хумор, самоирония, логически издържано действие. Същото обаче важи и за нещата, които не успяха да ме трогнат – на моменти прекалено цветистият език и лекото залитане в клишета, от което никой не е застрахован. По стечение на обстоятелствата отново не харесах две от историите, но пък останах много приятно изненадан от останалите, така че с чиста съвест мога да кажа – добра покупка. Очаквам следващата книга с нетърпение.

И в заключение няколко думи за самото издание. Един от плюсовете роден автор да излиза в утвърдено издателство е, че книгата получава редактор, коректор, професионално оформление и качествен печат. В това отношение Ибис са свършили прекрасна работа – сборникът изглежда чудесно, а текстът не страда от типичните проблеми на самиздата. Така трябва да изглеждат книгите на родните автори. Палци горе.