Prince of Thorns

А започна много по-обещаващо. Prince of Thorns не е лоша, а модата на „циничните“ фентъзита още е достатъчно нова, за да издигне романа на Марк Лорънс над обичайната шлака. Можеше обаче да е нещо по-специално. Чуйте това:

„The thunder rolled, the wrigglers wriggled and howled, and I sat reading words that were older than old before the Road-men built their roads.“ стр. 7

Не че добрият слух за проза е най-важното, за да напишеш як роман – но пък на практика почти не съществува сред фентъзи-авторите. Прибави неслучайните – убеден съм, – почти еднаквости в гласа и характера между главния герой, четиринайсетгодишния психопат Йорг, и шестнайсетгодишния Алекс от Портокал с часовников механизъм: Йорг дори се обръща с „O Brothers“, ала не към читателя, а към спътниците си в бандитската шайка, на която е главатар.

 Prince of Thorns започва, както си му е реда, с извращенията на нашите юнаци в селце, част от владенията на граф Ренар. Граф на какво, част от какво? Йорг:

„A hundred fragments of empire grinding away at each other in a never-ending cycle of little wars, feuds, skirmishes, kingdoms waxing, waning, waxing again, lifetimes spent in conflict and nothing changing. Mine to change, to end, to win.“

Отново това писане – въобще, първите 30-40 страници имат един най-вдъхновените разказвачески гласове в този сорт фентъзи в последните години. А Йорг има пълното правo да промени, да сложи край, да победи. Пълното му звание е Йорг от Анкрат, принц-наследник на цяло кралство. Когато е на десет, каретата, в която пътуват той, братчето му и майка му, е нападната от хора на гореспоменатия Ренар. Оцелява само нашият хлапак. (Не е спестена графичната смърт на останалите, разбира се.) Конфликтът между Анкрат и Ренар приключва с една-две търговски спогодби и на десетгодишния тогава Йорг му избиват чивиите. Още същия ден учителят му го води в тъмниците, а Йорг помага на членовете на настоящата си шайка главорези да избягат оттам.

Скоро след началото на Prince of Thorns обаче идва на ход вбесяващата дисПолиана, на която се предават много автори в стилистиката на Лорънс, пленени от собственото си красноречие.

ДисПолиана е термин на големия писател от 60-те и 70-те Джон Гарднър и означава тенденцията да обърнеш с главата надолу едингсовия/бруксов/джорданов банален описателен стил (той пък се казва Полиана), който кара всичко да прилича на атракция в увеселителен парк – палавите усмивки се превръщат в озъбвания, от които капе отрова, сърцевидните, миловидни лица се превръщат в маски на омраза, а „съдбата я прокле, о, клетата тя!“ се превръща в „като бели гробни червеи, пръстите на курвата Съдба посипаха пепел в устата й, а сърцето й бе угаснал въглен“. Подобни налудничави емоционални натегнатости, разбира се, са не по-малко неадекватни. Текстът на Лорънс изобилства от такива неща, а понякога комбинацията е дори още по-тежка – ангсти мелодрама и смесени метафори с неизменния рефрен „смърт, миазми и развала“, бухнати в стени от „интроспекция“ а ла Ериксън. Случаят не е толкова краен, разбира се, но реализацията ми навява много конкретни (неприятни) спомени.

Колкото до сюжета, веднага ще го свържете с неща като Конан, Червената Соня и разни епизоди на Зина, Принцесата воин: схватки в подземия с некроманти, призоваващи скелети, радиационни мутанти със специални умения, дръзки набези. Това обръщане към Б-мууви естетиката е много модерно напоследък и всъщност в това няма нищо лошо. Енергията на изпълнението е това, което има значение. Само че романът сякаш просто не знае в коя тематична ниша да се вкара. Кървав, брутален грайндхаус с екзотично куестене ли да бъде, или Житие и страдание грешнаго Йорга. Нито пък успява да съчетае добре повече от една концепция.

Подобно стоят и нещата при светостроенето. Концепцията е (отново модерна) мешавица – цивилизацията в Prince of Thorns е всъщност отломък от нашето собствено съвремие или по-скоро близко-до-средно бъдеще. Замъкът Анкрат представлява основите на небостъргач, мяркат се гореспоменатите радиационни мутанти, четат се рамо до рамо Валтер Бениамин, Аристотел и Алекзандър Поуп. Тук идва една от големите ми критики към Prince of Thorns като към спекулативна творба.

Йорг чете гореспоменатата сбирщина от какви ли не като епохи и култури мислители. За да е в състояние въобще да върже някакъв смисъл от тях, трябва да се вживее донякъде в културата и епохата на тези хора – а това значи да я опознае, да опознае миналото. Йорг неведнъж споменава как попива мъдрост от „класиците“, но въпреки това миналото си остава за него напълно затворена книга. Това е очевадно противоречие и то по една от най-важните точки – отношението и познанието на хората в този свят към миналото, от чиито останки буквално е създаден. Подобни детайли задължават задълбочаване и ако аз бях автор, определено не бих ги вкарал така натрапчиво в хак-енд-слаш екшъна си с циничен главен герой. Пропуснатият потенциал на този роман, на всяко ниво, просто вади очите.

Плюсове:

+ Лорънс има талант с думите и ги използва умело в услуга на художествения глас.

+ Заложил е голям потенциал в света си.

+ Пълп-елементите все още ги регистрирам като нещо свежо.

Минуси:

– Абсолютно всичко от горните е недоразвито или блатясва в банална, насилена циничност.

Prince of Thorns, въпреки всичко, е енергична и понякога забавна, понякога неочаквано точна в опитите да предаде вътрешността на изтерзания си главен герой. Но… можеше да е нещо по-специално – и разочарова.