Отдел „И“

„Декември бе настъпил със заплахата да затрупа града със сняг, но днес по перваза на единствения прозорец на кабинета ми беше натрупал само рехав снежец и купища скука. Борил четеше вестник на обичайното си място на другото бюро в стаята, а аз стоях като наказан зад моето и опитвах да закрепя пет стотинки на върха на пирамидата, построена от устава на управлението, перфоратора, мастилницата, шишенце против кашлица, две гумички и един коварно клатушкащ се молив с гладки стени.“

В дебютния роман на Петър Тушков алтернативна история се преплита с шпионски роман в сюжет, който се движи по оплетената като черва логика на тежкия комунистически бюрократизъм. Основната част от действието се развива през една седмица в началото на декември от 1957-а година. Само че не нашата 1957-а, когато още много от нас не са били родени, а друга, от историята на друга България, друга Европа, друга Земя.

Алтернативността на света авторът скицира някак между другото, като в сън, докато действието хем свисти, хем се разгъва преднамерено протяжно из софийските улички, пивници, хотели и министерски отдели. Главният герой на романа – лейтенант Руслан Кригер – е шеф на отдел „З“ към министерството на туризма. Отдел „З“ е дребен отдел, в сравнение с едноименния с книгата „И“, поне така разбираме от мислите на лейтенанта; работата му е основно да следи важните чуждестранни туристи, които влизат в страната и я напускат. От време на време в компетенциите му влизат дребни диверсии чрез употреба на живи мъртъвци, трупове, заразени със специални секретни щамове. Подобни на същите онези, които едва не изтрили европейското население през Втората световна война и срещу които американците все още водят неравна борба на континента си.

Тези подробности може би ще ви наведат на мисълта, че Отдел „И“ е изпълнен с екшън и фантастика роман. Това по-скоро не е така, макар че има и друга гледна точка по въпроса. Както споменах, алтернативно-историческите елементи се появяват по-скоро изневиделица, представени са най-вече като вметки в мислите и действието. Това, както и много специфичният разказвачески глас на Кригер, спомага читателят да бъде лесно унесен в едно изключително заплетено повествование, което се развива по собствени, често много неинтуитивни, направо объркващи закони.

Цитатът от началото на рецензията добре хваща един от аспектите на книгата. В продължение на почти цялата история лейтенант Кригер възприема поредицата от все по-странни случки около себе си като нещо почти ежедневно, човек ще рече направо скучно за него. В същото време го описва с изключително образни и понякога направо разсмиващи с детайлността си изречения. Даже когато го смачкват от бой, от мислите му лъха една такава ехидна, професионална полу-незаинтересованост. Справянето с реалността е като че ли рутинно преминаване през поредица от действия, често хазартни, даже за предпочитане такива – за да се избута някак ежедневието, което се чувства ту свръхреалистично, ту хиперреалистично, някак не съвсем на място, като картина, която е окачена съвсем малко накриво, така че да не спира да те тормози, но да не разбираш защо.

„Посланик, имам нужда от много неща. Имам нужда от почивка. Имам нужда от много сън. Имам нужда от световен мир и дружба между народите. Вместо това имам шапка, шлифер и служебно положение.“

Този глас и начин на разказване – от скуката в отдела, през мислите за предстоящия обяд, ведомствените интриги, оперативната работа и разплитането на завиващи свят интернационални конспирации, в един някак небрежен и същевременно унесено-задъхан ритъм – произвежда много интересен ефект при четенето. Реалността, както се казва на вътрешната корица, „не се подчинява на предварителни схеми, а просто живее и диша“ – а с нея и читателското преживяване се предава на странно изкривената реалност в главата на офицер Кригер. През нея се нижат оперативни работници, ведомствени връзки, властни секретарки и ненадейни врагове, приглушени страсти, които почти не са описани като такива, и разкрития, които аха-аха да ти убягнат, докато си унесен в чуждия ритъм на възприемане. И под това, почти незабележимо се промъква едно по-осезаемо усещане за тотална сбърканост и картоненост на реалността, може би намек за това какво всъщност е титулният отдел „И“.

Романът на Тушков в действителност обърква и приспива проницателността; на много места прави това умело и по-скоро нарочно, като така успява на няколко пъти страхотно да засили усещането за алтернативна реалност, и то не просто на оная реалност в романа, ами за потенциала ние самите да живеем в някаква изфабрикувана такава, без изобщо да се сепваме и за миг. Тези моменти са чудесни и сякаш са добре и от дълбоко премислени, оставят натрапчивата интуиция, че зад историята има цял свят, който чака да се разгърне, даже може би много светове.

Доста често обаче в моето четене го имаше и обратния ефект – съноподобното, гъсто с подробности описание на действието успяваше да ме обърка, да ме накара да се чудя кой, какво, къде, как и защо.

Изпитвам странна неохота да се опитам да определя тези ефекти като добри или лоши, най-вече заради глождещото усещане за изплъзваща се дълбочина иззад текста. Изключително живата проза допринася много за това възприятие, и в същото време те подмамва да паднеш в капана му. В книгата е пълно със страхотни изречения, които улавят директно конкретния образ, и при все това събраният им смисъл е хлъзгав, почти конспиративно неуловим. Самият главен герой е по-скоро енигматичен, трудно е да се захванеш за него и да го разбереш. Последната глава на романа, разказана от друга гледна точка, в само няколко параграфа дава по-човешки поглед към Кригер, отколкото всичките предходни над двеста страници; или поне го прави много по-съсредоточено и праволинейно. Там, в тази финална част, самият начин на писане като че ли неусетно се приплъзва в друг улей и ритъм, и дори само благодарение на нея много неща пасват на местата си, ако не на чисто рационално ниво, то поне интуитивно.

Признавам си, Отдел „И“ успя да ме пообърка на няколко пъти, но в крайна сметка поне част от объркването допринесе да засили интереса ми към текста, да ме накара да искам да се върна към него. Жив и много модерен текст, какъвто у нас рядко вижда бял свят. Може би роден донякъде от твърде амбициозен и умен замисъл. Със сигурност замислящ за историята и условността ѝ. Липсва му като че ли малко повече експозиция и драматизация, за да изпъкнат по-ясно силните му страни, да стане малко по-лесно смилаем. И в този си вариант обаче (защото като нищо да съществуват още безброй такива в съседни вселени) е впечатляващ дебют.