Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Артлайн

Цена: 35 лв.

За Брандън Сандерсън в момента популярното мнение в екипа е, че е разкошен човек. Свестен, добронамерен, талантлив писател, злокобно бърз, и тотален гийк, той е също така създател на най-мащабната фентъзи вселена в историята на жанра. За неговия Cosmere сме писали много, има да пишем и тепърва. Но в центъра на тази вселена – или за да сме по-точни, в драматургичния център на тази вселена – се намира звездната система на света Рошар, свят на яростни бури, на странни насекоми и на забравена магия. Може би сте чували за него.

Заклеващия е третата част в епичната декалогия на Летописите на светлината на бурята – тъжен превод на заглавие, неподлежащо на елегантен такъв. Всеки, който се интересува от Фентъзи, поне е чувал за тази поредица, и всеки, който се интересува от Брандън Сандерсън, вероятно вече е изял с кориците тази огромна тухла, но за целите на журналистическата коректност (durrr) обещаваме това ревю да бъде без спойлери, а където все пак ги има, ще ги маркираме подобаващо.

Историята започва скоро след епичните събития от финала на Сияйни слова. Далинар Колин е обединил по-голямата част от армиите на Алеткар в крепостта на Уритиру – дом на древните Сияйни рицари, свързан с магически портали с десетте древни столици на Сребърните кралства, повечето от тях все още важни стратегически центрове. Докато Далинар се опитва да сформира коалиция на владетелите на света, повечето от които са напълно убедени, че единствената му цел е да завладее земите им, той трябва да се справи и с ново предизвикателство – завръщането на спомените за мъртвата му съпруга и ужасяващите разкрития, които те носят.

Космерология

Откакто Сандерсън ни разказа за Космера, феновете точат зъби на всички малки парченца халва и бонбонки, пръснати из книгите от споделената вселена. Както Роланд отбелязва по-надолу, Заклеващия има доста какво да предложи в това отношение. По-наблюдателните читатели отдавна са идентифицирали намусения майстор на меча Захел, а мечът на майстора също намира новия си собственик в края на Сияйни слова. Всъщност интеракцията на Найтблъд със Сзет е едно от по-работещите неща на страниците на книгата. В партито се включва и Вивена, като ще ви оставя да си я намерите сами, но по-интересни са импликациите на нейния нов Пробуден меч, който не споделя характерните…. слабости на характера на именития си събрат. Дали имаме търпение да прочетем втория том на Спиращия войната, как мислите? Намигванията към Налтис обаче не свършват дотук. Заклеващия си играе доста с темата за предсказването на бъдещето и връзката му с Одиум, а помните ли какво ползваха за тази цел в Двора на Боговете? Е, ще видите една позната червена картина и тъдява.

И като стана дума за Одиум, третият Летопис ни дава много повече информация за шардовете, като двама от тях дори виждаме в плът и кръв (доколкото, нали…) и играят доста сериозна роля в сюжета. Още няколко интересни намека доставят писмата на стария ви познайник Хойд, като особено интригуващо е второто писмо, което говори за нов тип взаимоотношения между шард и носителите на силата му. Няма да влизам в детайли, но ако вече сте прочели книгата, хвърлете едно око на секцията с теории най-долу.

Междувременно Каладин пътува към родния си град, за да предупреди семейството си, че Вечната буря е нещо повече от катаклизъм, който се движи в погрешната посока. Тя събужда Паршите и им връща идентичността, изгубена в древното минало. Но по време на пътуването си, той осъзнава, че истината за Пустоносните е много по-сложна, отколкото е очаквал. В същото време Шалан се опитва да разгадае мистериите на Уритиру и на зловещите сенки, криещи се в дълбините на кулата. Но в същото време тя трябва някак да пребори неспособността си да се скрие от миналото си и нуждата да създава нови и нови самоличности, които да покриват слабостите ѝ.

По стъпките на Патрик Ротфъс или за Стената и за Трите луни

Сандерсън и Ротфъс са стари дружки и Брандън често е коментирал особеностите на „тяхното поколение“ във фентъзито – систематичния, почти научен подход към магията, родеенето с фенските общности, великденските яйца из текста и много други. Разбира се, единият пише по пет книги на година, а другият – по една на пет години, но не това е най-важното. Бях обаче изключително изненадан да видя в Заклеващия разказвачески похвати, които свързвам много силно с Хрониките на Кралеубиеца, а именно приказките. Почитателите на Квоте знаят как умело Ротфъс използва историите, често вложени една в друга и с много различни версии, за да алегоризира и стилизира елементи от древната история на света. Голяма част от характеризацията на главния герой минава през неговия фокус върху разказването на истории. Не знам дали ще го сметнете за прекалено подобно, но Сандерсън разказва две приказки от много подобен вид в третия Летопис, които най-вероятно също може да се окажат податки към миналото на Рошар – за Момичето, което погледнало нагоре, и за Трите луни. Докато първата история, разказана блестящо от Шалан и отново от Хойд, почти със сигурност визира първоначалния конфликт на хората с паршендите и излизането им от Шиновар в света на бурите и на тяхната Светлина , то втората е доста по-алегорична и поне за момента неразгадана по форумите. В нея един забулен в метафори сътворенски мит на народа на Натанатан ни сблъсква с персонификациите на трите луни на Рошар. Заедно с легендата за кораба Wandersail от първата книга, Сандерсън бавно изгражда нещо като митология на света, която пронизва историята до времената отпреди Иерокрацията и нейния погром върху древните ръкописи, и дава възможност на феновете да гадаят за далечното минало на планетата.

Заклеващия няма нужда от сетъп. Книгата ни хвърля в меле от събития и мистерии, и първата половина от книгата е просто великолепна. Всяка глава или носи ново разкритие, или обещаващо развитие на сюжет и персонажи. За съжаление, романът страда от типичния за Сандерсън синдром на „средната част“, в който той привидно осъзнава, че се е захванал с твърде много книги, и не е съвсем сигурен какво да сложи и какво да скрие в тази. В резултат, структурата наподобява епизоди от сериал. И по-конкретно три такива. След началото в Уритиру, група основни персонажи се насочва към Колинар – столицата на Алеткар, отцепена от противника и под обсада от Пустоносните. Последната третина е посветена на резултата от тази мисия, както и на финалната атака на врага.

Проблемът в случая е, че втората и третата част са твърде развлачени. Сандерсън видимо знае точно къде иска да отидат героите му в поредицата и докъде да са стигнали във финала на книгата. Но също така видимо не е съвсем сигурен как точно да ги докара дотам, което води до ненужно – ако и приятно четивно (за разлика от други автори, които няма да споменавам, защото починаха преди няколко години и Брандън трябваше да им дописва поредицата) влачене на сюжета. Събитията в Колинар са изненадващо оплетени и мистерията си струва отделеното време, но тази част определено можеше да бъде наполовина по-кратка. Същото се отнася до последствията от тях, за които не мога да говоря без спойлери, но които трябваше да се случват в многократно по-малко пространство текст.

Сандерсън и дългите поредици

Както и Роланд обобщава из текста, Заклеващия страда от синдрома на средната част. Само дето той не е средната част, а е трета книга от планирани десет. И доколкото книгата повсеместно получи по-противоречив прием от предшествениците си, следва да се запитаме дали този формат изобщо работи за Брандън? Успехът му дотук лежи много сериозно върху малки поредици и единични романи, ако щете и новели. Дори в тях интензитетът на наратива е сравнително неравномерен. Но в поредица с десетки хиляди страници и стотици герои, дузини от които сравнителни главни? Тепърва предстои да разберем дали това е неговото нещо и Заклеващия не дава добри индикации да е така. Ако хвърлите поглед към интервюто ми с автора, можете да си припомните как той разказа, че Колелото на времето му е помогнало именно да добие увереност да жонглира с голям набор герои и много преплитащи се сюжетни нишки. Но в крайна сметка дори там неговата работа се изчерпва с три тома. Възможно ли е най-обичното му чедо, бисерът на Космера, да стане неочаквана жертва на неспособността на Брандън да напълни десет тома със смисъл? И дали страничните куестове и вътрешните терзания на Сияйните рицари, които затлачват сюжетното тяло на настоящия том са начинът това да стане?

На ниво герои Заклеващия има същите предимства и недостатъци като предишните части и цялостното творчество на Брандън Сандерсън, само дето с тези персонажи вече се знаем от около 3000 страници, така че има риска на доста читатели да не им хареса как Каладин цикли емоционално цяла книга, без да стигне доникъде, а Шалан е… Не, сериозно, нека си поговорим за Шалан. Тази така добре развита в Сияйни слова героиня тук е провалена в такива грандиозни мащаби, че ми иде да намеря иначе толкова свестния Сандерсън и да му бия два шамара за наказание. В края на предната книга Шалан трябваше да каже истини на своя Спрен, и това я превърна в Сияен рицар. Но с тези истини идва и неспособността да се крие от миналото си. А с това, явно, идва раздвоена самоличност. Или на теория разтроена, ала уви едната от версиите я има само в глава и половина, та няма какво да я броим. За съжаление, силните страни на автора не са в сферата на психологическата дълбочина*, и в резултат магическата шизофрения на Шалан е някакъв неистов провал в стил десетминутно повръщане под налягане и боли. Нереалистично описано, циклещо мрънкявене, което не е нетипично за – уви – всички герои в поредицата, но в конкретния случай е подплатено с толкова слабо писане, че просто не разбирам как който и да е редактор би го допуснал.

За щастие основният герой на тази книга – така както Каладин и Шалан ръководеха Пътят на кралете и Сияйни слова – е Далинар. А Далинар е ЗМЕЙ. Началните глави от ретроспекцията му бият леко на кухо, но от средата нататък разкритията се сипят едно след друго и водят до епичен ултра мега катарзис абсолютно на нивото на тези от предните книги, ако не и по-добър. Уникалните му дори сред Сияйните рицари способности, както и достъпът му до виденията на Honor водят до някои от най-интересните и удовлетворителни сюжетни обрати в книгата. И като споменах сюжетни обрати, Заклеващия блика от древна история и нови тайни. От една страна конкретно за историята на поредицата и нейния свят, като например естеството на Пустоносните и връзката на хората с мистичните сили, контролиращи Рошар. Но също така и в глобален Космер план. Книгата е свързана с общата вселена и ни сблъсква с пътешественици от други светове, някои от които вече сме виждали. Светлината на прожектора пада най-вече върху Спиращият войната, но Налтис далеч не е единственият свят, чиито обитатели са се забъркали в събитията на Рошар.

Oathbringer: The Bad Parts

Сандерсън принципно заслужава допълнителен кредит на доверие благодарение на прекрасното си отношение към феновете, невероятната работоспособност и бруталното си въображение. Ето защо сме готови да приемем и по-слаба част от грандиозното свръх-творение, което са Летописите. При все това, някои неща в Заклеващия се усещат горчиво, най-вече защото са писателски недостатъци, които авторът би трябвало вече да е преодолял. Характеризацията никога не е била най-силната черта на писането му, но точно тази поредица дотук изглеждаше на прав път в това отношение. За съжаление, слабостите при героите далеч не се изчерпват само с главните няколко, които Роланд е описал по-горе в текста. Може би най-драстичният пример в това отношение е Меридас Амарам, строен две книги като достоен противник на Каладин, с противоречива и неочевидна мотивация, с потенциал за интересни исторически разкрития и за някаква по-разчупена интеракция с Таленел. Вместо нещо от това обаче да види бял свят в Заклеващия, всичко важно с Амарам се случва зад кадър и сюжетната му нишка приключва в делегиране до втора ръка финален бос, без да прекараме и една минута да проследим промяната на мотивацията му.

Друга стряскащо пропусната възможност за интересно развитие е Ясна. Завръщането ѝ сред главните герои е меко казано под очакванията, а нейната уникална позиция на свръхмощен извънканоничен елемент в алетското общество, е напълно проиграна. Няколкото тайни, подхвърлени от нейна гледна точка, остават да висят, а финалното развитие идва напълно неоправдано. Нещата са малко по-читави с Адолин, който бидейки едновременно невероятен боец и тактик, но също така без способностите на Сияйните рицари, представлява свежа гледна точка. За съжаление и там Сандерсън пропуска да отрази подобаващо психологическото въздействие, което убийството на Садеас би следвало да оказва върху него, а на всичкото отгоре го навира в най-безумния любовен триъгълник, който е откровен и грозен фен-сървиз и работи точно никак.

В резултат на всичко това огромният обем думи хем е разтеглен сюжетно, хем се усеща повърхностен откъм развитието на персонажите и много от тях се придвижват от точка А до точка А в главата си, докато за някои очаквахме да стигнат поне до Ж. Тъжно ми е да кажа, че и най-голямата сила на автора, а именно светостроенето, е под неговите стандарти. Краткият ни поглед върху други кралства из Рошар не предлага нещо много задълбочено, а Шейдсмар остава неприятно разочарование – сякаш просто още една планета с по-необичаен пейзаж, вместо тайнственото и неразбираемо място, в което живеят спреновете. Наистина нямахме нужда от кораби, пирати и икономика там. Може би единственото добро постижение в книгата по отношение на светостроенето, е по-вътрешният поглед към културата и историята на Пустоносните, но за мен лично дори това не надстрои особено наученото досега.

С това бих затворил тази тъжна изповед и черна болка от това колко велика можеше да бъде книгата, ако само още малко, и бих върнал фокуса върху това защо все пак трябва да я прочетете.

Разбира се, трябва да си поговорим все пак за финала. Финалът, който е толкова колосален, че вместо глава-две му е отделена цяла част от книгата. Сериозно, ако епиката на Сияйни слова ви се е струвала огромна, то тук тя е почти в повече. Почти. Битката за Тайлена е разделена на множество различни фронтове и включва на практика всички важни герои от двете страни на конфликта. Тук са най-великите „аниме“ моменти, които можете да си представите във фентъзи роман, както и някои от най-важните развития на персонажи. Последните стотина страници от книгата се четат с такава скорост, че е възможно да ви се завие свят, преди да приключите.

В крайна сметка Заклеващия е достойна част на изключително силна поредица в много интересна вселена. Книгата страда от проблеми на ритъма и някои слаби попадения откъм развитие на герои, но истината е, че я четох с огромен кеф, без да ми се налага да се насилвам, и когато я приключих, първата ми мисъл беше „колко време трябва да чакам за следващата?“ Мисля, че когато става дума за осемдесет хиляди страници том, това е немалка похвала.

Какво предстои?

Поредицата по всяка вероятност няма да се сдобие с четвъртия си том в остатъка от това десетилетие, но за сметка на това очакваме още доста други попълнения от Брандън, включително в рамките на Космера. 2018-та ще бъде посветена на новата му поредица Skyward, която за съжаление се развива в друга вселена, но звучи умерено интересно. Веднага след това ни очаква The Lost Metal, последната книга от втората епоха на Мъглороден. Някъде преди четвъртия Стормлайт, би трябвало да видим и много любопитно звучащата новела Wandersail, която ще ни разкаже за новите приключения на всеобщата любимка Рисн. Ако толкова Космер не ви стига, насочвам вниманието ви и към новоизлезлия втори том на White Sand, който нашите приятели от Артлайн Студиос вероятно скоро ще издадат и на български. Макар че ако трябва да сме честни, комиксът оставя доста да бъде желано, и аз лично откровено бих ви препоръчал да се запишете за нюзлетъра на Брандън, с който можете да получите оригиналната текстова версия – стара, нередактирана и пълна с проблеми, но пак доста по-добре предаваща историята от графичната новела. Остава да чакаме някой ден и The Silence Divine, ситуирана на планетата Ашин в Рошарската система, която след настоящата книга придобива все по-голямо значение за мистериите от миналото на Сияйните рицари.

Обратно към Летописите, знаем че четвъртият том ще бъде посветен на спомените на Ешонай, а петият (работно заглавие Stones Unhallowed) ще ни постави по-сериозно в главата на Сзет, убиеца в бяло. Разбира се, освен ако Сандерсън не смени плановете си в идващата година. Потвърдено е, че историята ще продължи с дупка от една година, а как точно Ешонай ще участва и каква ще е динамиката ѝ с Венли, в светлината на случващото се в Заклеващия предстои да разберем. Брандън често е казвал, че иска задължително да има поне един мъртъв герой като гледна точка, за да може да поддържа заплахата за останалите . Втората половина от Летописите също ще е отместена сюжетно във времето, като засега нейните главни персонажи се планира да бъдат Лифт, Ренарин, Ясна, Аш и Талн .

Из фенските теории

И тъй, да преминем към най-интересната и разбира се тежко спойлерска част от материала! Какви теории народи Заклеващия и с каква степен на меродавност са те, пряко от мястото на събитието, вашият щатен теоретик.

Таравангиан & Диаграмата – да, Таравангиан се изложи доста. Не само, че плановете му за Далинар се провалиха, но и Диаграмата се оказа ключ единствено към врага. Само че дали е така наистина? От всичко, което сме видели за Cultivation дотук, личи че тя пипа доста умело, а както Далинар, така и Таравангиан са носители на нейните благословия и проклятие. Диаграмата почти със сигурност е капан. Което разбира се не оневинява изкуфелия старец.
Навани & the Sibling – кой е третият супер-спрен, за който Бащата на бурята не иска да каже? Най-разпространената теория е, че това е духът на самата крепост Уритиру, описвана от няколко герои в книгата като един гигантски организъм и съществуваща може би още отпреди времената на Сийяните рицари. Много от ключовите записи от скъпоценните камъни в кулата говорят за оттеглянето на Сиблинга от хората в контекста на напускането на Уритиру. И ако някога Ковачите на връзки са успявали да обвържат този спрен, дали Навани не е идеалният бъдещ кандидат за това?
The Unmade – книгата дава доста подробна информация за деветимата супер-слуги на Одиум, но не отговаря на най-важния въпрос – защо се казват така? Изглежда, че Sja-Anat, може би най-умната сред тях, е склонна да разкрие тази тайна на Шалан. „Ние бяхме създадени и после разтурени“. Една популярна теория предполага, че The Unmade са части от душите на Хералдите, откъснати по време на тяхното мъчение и напоени с есенцията на Одиум.
Нохадон – авторът на „Пътят на кралете“ определено става все по-интересна личност. Кога точно е живял той и каква е връзката му със Сияйните рицари още не е ясно, но много фенове предполагат, че Нохадон не е наистина мъртъв, а съществува на Рошар във вид на когнитивна сянка. Повод за това дават както няколко много хлъзгави отговора на Брандън, така и странният сън на Далинар, в който Нохадон излиза от роля.
Unity и бъдещето на Космера – безспорно най-епичният и същевременно най-будещ въпроси момент в книгата беше възнесението на Далинар. Какво точно стори той обаче? Феновете са раздвоени, като част от тях смятат, че Далинар просто е свързал трите свята и е възстановил част от силата на Honor. Друга част обаче се опират на реакцията на Одиум и твърдят, че поне за момент той е провидял самия Адоналсиум в действията на военачалника. Ако тръгнем да мислим тази посока, можем да си припомним и постоянните възгласи към обединение в главата на Далинар. Дали пък той няма да обедини разбитата на шестнадесет душа на Бога, а не просто хората срещу Пустоносните? На фона на това, че самият Одиум изглежда доста под очакванията, дали не е възможно първите пет Летописа да приключат неговата част от историята и останалите пет да са посветени на това обединение?
Dearest Cephandrius – Писмата на Хойд продължават да разкриват по-голямата картинка за случващото се във Вселената. Кои са новите трима? Защо Хойд се страхува толкова от Одиум? Защо се е отказал от шард навремето? И най-вече, защо по дяволите полубогове трябва да си пишат писма?! Но така де, обратно към самоличностите на рецепиентите. Най-лесен е разбира се Harmony, чието очевидно е третото писмо. Другите двама обаче не са толкова еднозначни. Моето лично тълкуване е, че първият текст е от шарда Autonomy, който владее Талдаин, светът на Бял пясък. Това би обяснило презрението на автора към избитите шардове, които са нарушили пакта им да не стоят на едно и също място. Второто писмо изглежда написано от нов тип същество, което е конгломерат от няколко аватара и съдейки по споменаването на водите, ми се струва, че нещата се въртят около странния свят на First of the Sun, за който знаем, че е имало цял остров-шард, но сега няма. Само дето „сега“ е доста напред във времето на хронологията (около ера 4 на Мъглороден), така че кой знае. Други фенове, смятат, че Autonomy/Бавадин е авторът на второто писмо и говори за себе си в множествено число, докато първото се приписва на Endowment, шарда от Налтис.

Разбира се, има още много и много теории. Но ако това е запалило интереса ви, не забравяйте да се отбиете във форума и да оставите своите мисли за най-интересното от Заклеващия. Дотогава!

Оценка: 8/10 (Роланд), 7/10 (Моридин)