Ninefox Gambit

Ninefox Gambit на Юн Ха Ли започва с доста амбициозно фантастично въведение – двайсетинастранична бойна сцена, в която ни залива със зрелищни и необичайни фрази, концепции и унищожителни военни прийоми от бъдещето, преминали далеч, далеч отвъд конвенционалните бомби, оръдия и огнестрелни, че и дори „стандартните“ за жанра енергийни оръжия; дотолкова, че на главната героиня, капитан Кел Керис, за миг носталгично ѝ се дощява да се е била родила в миналото. (Минало, за което тя знае неясно как, минало, отдалечено от нейното настояще също незнайно колко назад във времето. Но за тези, хм, странности на повествованието – след малко.)

Романът продължава, още по-амбициозно, с втора поредна medias res сцена, в която двама Високопоставени герои™, Наясно с всичко в историята™, водят скорострелна комуникация, трупайки още светостроителни елементи връз читателя, поставяйки повече въпроси, отколкото отговори. Сред последните е общата метафизична рамка на романа, подчинена на архетипа „Вяра + Съобразяване с математически ритуализиран календар = Контрол над физичните явления в света“, което пък се изразява най-вече в новоразработените т.нар. „екзотични“ оръжия, сеещи качествено нов тип разрушение и позволяващи на Хекзархията, космическа империя от нов тип, да се разпростре безпрецедентно из Космоса.

Наред с това обаче възниква и основният ѝ проблем: еретични алтернативи на религиозния календар, създадени по други математически принципи, които му причиняват т.нар. „ерозия“ и преодоляват безпроблемно защитните механизми на Хекзархията. За неин късмет, подобни проблеми обикновено са краткотрайни, най-вече защото верската ѝ математика е по-силна от тази на еретиците, да не говорим за човешкия ѝ ресурс. До момента, когато една от ересите не превзема отвътре Крепостта на разпръснатите игли, едно от най-силните средоточия на Хекзархията и основен „предавател“ на хекзархския календар.

С разрешаването на проблема – обсадата и превземането на Крепостта, независимо от средствата, – е натоварена именно Кел Керис, с прясно имплантиран в съзнанието ѝ немъртъв, навярно луд, до момента непобедим генерал с меко казано дългосрочни планове.

Всичко до момента, както казах по-горе, звучи амбициозно.

Всичко оттам нататък, както ми се стори обаче, звучи отчетливо некомпетентно.

Заявката на началото предполага умело боравене с темпото и задълбочаване/разнообразяване на поставените първоначални позиции, сред които споменатата нова метафизика и това крайно непонятно, трудно за убедително обрисуване животно, Галактическата империя™. Нищо подобно, за жалост.

Целият остатък от романа е военна кампания в стил късен, безидеен Ериксън, с все двустраничните гледни точки на обречени войничета. (Авторът поне се опитва да ги разположи из малко по-повратни моменти от развоя на сражението.) Сраженията са стилизирани и визуално зрелищни, подобни донякъде на магията в романите на Скот Бакър – например оръжие, което превръща всички „прагове“, от тези на вратите, та до човешки усти, уши и очи, в източници на смъртоносен радиационен вятър, както и гъвкави, но строго определени геометрични формации на отрядите, които действат като спусъци за този или онзи екзотичен ефект. В съзнанието на главната героиня нищо от това не придобива никаква дълбочина оттатък някаква сесия от бордова стратегическа игра, усещане, подсилено от лошия избор на автора да постави Кел Керис именно в роля на „играч“, генерал, боравещ наедро и абстрактно с разположението на войски и тактически прийоми.

На сюжета му липсва всякаква подредба и усет за пропорция – от главозамайващото, не непременно в добрия смисъл, начало, та през раздутите тактически сражения, чак до тлъстия ретроспективен инфодъмп в самия край на романа (ако и поднесен относително идейно), през който научаваме нещо повече за другия и по-интригуващ главен герой, генерал Шуос Джедао.

Взаимоотношенията между героите – най-вече двамата главни, защото за други трудно може да става дума, – са същата сивкава мъгла като характерите им поотделно. Развиват се основно чрез диалози в главата на Керис, а те пък – докато тя си седи на леглото в кабината си. Вътрешната динамика в общуването ѝ с Джедао е същото дърво като външната, тъпчейки все на едно и също място: „Да му вярвам ли, да не му ли вярвам? Луд ли е, или има Таен план™?“ И т.н, и т.н., до повръщане.

Встрани от счупения хоризонтален поток на повествованието, вертикалният – иначе казано, детайлите за самия свят и обществата в него, историята му, както и влиянието му върху съзнанието на героите, – практически отсъства. Хекзархията се нарича така заради строго разслоените и функционално обособени шест фракции, грижещи се за съществуването на империята и поддръжката на календара ѝ. Получих усещането, че Юн Ха Ли е вложил не повече от 5 минути усилие в измислянето им и относително 0 (нула) минути в разработката им.

Колкото до първото, имаме възможно най-базовите категории: законодатели, учени, воини, стратези, социални инженери и културтрегери. Колкото до второто, имаме… едно голямо нищо. Всяка от фракциите си има буквално по един красивичък герб (деветоопашатата лисица от заглавието е флагът на Шуос, стратезите, от които е и генерал Джедао, поне преди да изпадне в немилост, след като „полудява“), няколко поговорки, описващи стереотипно това, с което фракциите са известни (на самоубийствената целеустременост на Кел, воините, към които принадлежи Керис, се натъртва през страница, тъй че на човек му втръсва след първия час четене), и нищо, ама наистина нищо повече.

Едно голямо нищо дебне изотзадзе и хората, очакващи да разберат как аджеба работи (мета)физиката на света. Има такова нещо като вяра (в какво, в кого, как?), тя е формализирана чрез някакви нови клонове от математиката (по-добре не питайте), тъй че да влияе на физическата вселена чрез определени конкретни проявления на тази нова математика (например, геометрични формации на разни бойни отряди – отново, защо, как едното разположение на хората влияе на каквото и да било?…).

Юн Ха Ли, в случай, че не сте доловили от всичко гореспоменато, е болен геймър и фен на аниме-естетиката, две страсти, които избуяват в нелицеприятни посоки в дебютния му роман – а всъщност по-скоро някакъв странен охудожествен гейм-дизайнерски документ за нещо-като-РПГ, нещо-като-военна-стратегия. Жалкото е, че авторът е добър в кратката форма, както и създател на някои от най-интересните примери за интерактивна литература, които съм чел, при това по същите причини, по които се дъни така гръмовно в романа си: палещи въображението образност и иносказателност в детайлите, които подава за световете си.

В мащаби, по-големи от новела, това категорично не работи. Изтръпвам при мисълта, че Ninefox Gambit е заявен като начало на поредица.