Автор: Ким Стенли Робинсън

Издателство: Orbit

Последният роман на Ким Стенли Робинсън е един от най-прямите и емоционалните в творчеството му. Всички негови текстове адресират сложни човешки проблеми, като често пречупват мисленето за тях през непознати и далечни във времето и пространството ситуации; колкото и надалеч да стига от Земята въображението на Робинсън, обаче, историите му винаги – буквално или метафорично – се завръщат на планетата ни, за да осветят настоящето с прозренията на възможното бъдеще. New York 2140 е история, която се развива изцяло на Земята и, макар и да се развива над сто години след сегашния момент, е много здраво оплетена в него (Робинсън вече за втори път директно указва на читателите си, че пише за бъдещето, поставено в точно хронологическо отношение спрямо настоящето, след 2312 от преди пет години). Точките на контакт с живота, който живеем в момента, са типични за Робинсън: екологични промени, икономическа и политическа несправедливост, епичната битка между капитализъм и демокрация, самата история като несекваща борба.

Робинсън е автор, който ни е дал някои от най-запомнящите се, полезни и спиращи дъха научнофантастични метафори за собствения ни живот; толкова сложни и до такава степен задвижени от преплитащи се поезия, наука и драма, че се превръщат в усукано отражение на реалността, което ни говори като Роршахов тест, но и като мета-план, сочещ към дремещи утопии. Тераформирането и освобождаването на Марс; алхимичната любов на две от най-противоположните създания в Слънчевата система; пътешествието на поколенчески кораб – Робинсън е превърнал тези художествени фигури с романови мащаби в свой разпознаваем почерк и в изключително мощен повествователен и мисловен инструмент. В New York 2140 централният организиращ такъв образ е, разбира се, този на титулния град от бъдещето.

Ню Йорк след век и нещо е много различно място. Вследствие на две резки покачвания на нивото на световния океан, градът е наполовина потопен във вода, както и на практика всички крайбрежни ивици на света. Плажовете са разрушени, мнозина са загинали, стотици милиони са емигрирали по принуда, икономиката е трябвало да се променя бързо, ориентирайки се към нулева и дори отрицателна употреба на въглерод. Над повърхността се носят стотици небесни села и градове, огромни площи са превърнати в паркове на дива природа без човешко присъствие. Въпреки това едрият капитал и банките продължават да бъдат основната сила, която определя хода на човечеството – парите просто се преместват от едно място на друго, също както американските властови и финансови центрове са изместени от крайбрежието към Чикаго и Денвър. Когато светът бива удавен, капиталът, бидейки ликвиден, просто прелива към следващата изгодна инвестиция или сделка.

И все пак, Ню Йорк продължава да бъде Ню Йорк, да удържа характерните си белези, характера си. Долен Манхатън, на практика всичко под Сентрал Парк, е превърнат в система от канали между непотопените части на небостъргачите и високите блокове, свързани чрез мрежа от небесни мостове и плавателна транспортна система. Като последица от хаоса, тази част от града бива изоставена и впоследствие населена предимно от хора, които нямат какво да губят, или пък са привлечени от нея заради нещо повече от лична изгода. Докато богаташите и финансовите институции мигрират към ъптаун, от който вече се издигат почти необозрими супернебостъргачи от специални нови материали, то даунтаун се превръща в особен квартал на кооперативи и колективно управлявани сгради, в СуперВенеция на 22-ри век. Между тези две ярко контрастирани – физически и абстрактно – части на Манхатън се намира Междуприливната зона (the Intertidal), в която всеки ден се случват чудеса и в която смъртта дебне константно.

Историята на романа се върти около група герои, свързани от съжителстването им в Metropolitan Tower. Небостъргачът е една от сградите, полупогълнати от океана и управлявани от колективното тяло на обитателите им. Нямаше как да не се присещам, четейки Робинсън, за майсторската урбанистична фантастика-дистопия на Томас Диш 334, която също разказва за живота в една такава, макар и по-малка и непотопена във вода, сграда. Докато при Диш обаче домът на героите е в някакъв смисъл тяхно чистилище, а Ню Йорк – канава, която постепенно бива изтривана от смисъл и памет, Робинсъновите герои правят точно обратното, Ню Йорк прави точно обратното. Културата и икономиката на Долен Манхатън са един самоотгледал се алтернативен модел на живот, опълчен до някаква степен на финансовите пазари. Жителите на сградите споделят задължения, готвят и отглеждат храна комунално, провеждат общи събрания, гласуват за местен борд, членуват в кооперативи и синдикати. А самият Ню Йорк не спира да оказва невидимо влияние върху историята – художествена и световна; той е съзвездие от спомени и мигове на смисъл, напоен от животите на всички негови минали, сегашни и бъдещи жители, както известни, така и забравени. С напредването на страниците централният конфликт между човешката свобода за достоен живот и капитала се очертава все по-ясно на фона на влошаващата се околна среда, а всеки един от героите допринася по някакъв, ключов начин в тази битка (отново чест мотив при Робинсън).

Точно героите са може би това, което отличава New York 2140. За разлика от повечето други текстове на автора, тук те са много, гледните им точки и разказваческите гласове, свързани с тях, са различни, редуват се често. Галерията от жители на Metropolitan Tower е изключително пъстра: управителят Владе, който се грижи за сигурността и изправността на сградата и в някакъв смисъл се е сраснал с нея; адвокатът Шарлот, която се занимава с човешки права и заема роля в управителния съвет; финансовият трейдър Франклин с неговата теория за историята като миш-маш от жанрове; Амелия – на пръв поглед вятърничава облачна звезда, която транспортира застрашени животински видове с цепелина си и често изпада в опасни ситуации, които пък, незнайно как често я оставят без дрехи, докато предаването бива наблюдавано от милиони зрители; „водните плъхове“ Стефан и Роберто; импозантната детектив Ген Октавиастохтир (сещате ли се, чия „дъщеря“ е?); програмистите-философи Джеф и Мът, излезли като от пиеса на Бекет. Както и „гражданинът“ – безименният всезнаещ разказвач на Робинсън, който често се включва с лекции по история, икономика, философия, изкуство и какво ли не, живата памет на града. В този глас Робинсън като че ли най-директно в цялото си творчество е вложил самия себе си – ядосаната, задълбочена, критикуваща, моделираща птича гледна точка, която хроникира една като че ли безкрайна война между хората и нечовешката система, която ги контролира.

От една страна това оживява романа неимоверно. Сюжетът е изключително динамичен и разнообразен, а този бъдещ Ню Йорк превръща повествованието в много пространствено изживяване – всеки герой се придвижва по различен начин, решавайки своето парченце от пъзела. Докато четях, постоянно си представях телевизионна адаптация или дори мащабна пиеса на Бродуей с пищна хореография – потенциалът за визуална драма и сюблимно преживяване на пространството е огромен. Гласовете, които разказват, също са крайно различни – от съвсем наивни, през хладно рационални, до мета-наративни, философски, самоиронични. Това е отразено и в езика на романа, който представлява безспирно творчество на нови думи (Чували ли сте например за пинчънпоезия? Ами за калвиноградове или пък дилейнибардаци?) и нови ритми на реч, на нови начини за разказване на света и на разбиране на световната система (явно намигване към Нийл Стивънсън; книгата е изпълнена до пръсване с подобни референции към кого ли и какво ли не, а Робинсън продължава метода си от 2312 да запълва празнините между главите с десетки откъси от всякакви източници).

Другата страна на монетата е, че историите на различните герои се напасват някак си твърде лесно, сякаш всезнаещият разказвач не просто разказва, но и дирижира събитията (действително, до самия край не престанах да се чудя дали пък не си имам работа с някой самоосъзнал се изкуствен интелект, който наистина присъства в света на романа). Това позволява на Робинсън да вплете много повече в много по-малко количество страници (за разлика от, да речем, Трилогията за Марс), да нарисува революцията не толкова като възвишен, колосален обект, отвъд ясното човешко разбиране, а като естествено развитие на човешките усилия и стремеж към свобода, даже като игра в някакъв смисъл. В никакъв случай текстът не е лековат, даже напротив – това е един от най-ядосаните на Робинсън; но освен това той съдържа нетипично количество хумор и абсурдни ситуации, както и такива на нежност и лирика. Разказвачът сам частично отговаря на тази критика, че всичко се нарежда с прекомерна лекота, като посочва, че човешкото съзнание е склонно да организира сложни събития в много по-прости схеми, а какъв по-добър пример за това от един роман? В някакъв смисъл този потенциален дефект на книгата е и нейна силна страна, защото превръща Ню Йорк и колективните му общества в нов синергичен модел за промяна, изтъкан от динамични системи, които задвижват колелата на историята, сякаш иначе безвъзвратно спряла в лимбото на капиталовите цикли на развитие и колапс.

Не на последно място, New York 2140 е своеобразен политически и икономически манифест. Робинсън с право беше наречен от The New Yorker „най-великият политически романист“ на САЩ. Робинсън от 2017-а, освен също толкова ерудит и брилянтен в аналитичните и синтезационните си умения, е по-ядосан от всякога. Този му роман постоянно се връща към финансовата криза, започнала през 2008 г., както и към Голямата депресия от миналия век. Анализът на глобалното фокусничество, което авторът вижда в модерния капитализъм, е режещ и безмилостен. Книгата не просто прави по-ясни методите, чрез които световните финансови пазари оперират (и вероятно ще продължат да оперират), но дава и съвсем конкретни предложения как системата да бъде променена, даже приканва към всеобща стачка и нова финансова криза, чрез която да бъдат приватизирани големите банки и да бъде „евтаназирана“ рентиерската каста; приканва към едно завръщане към кейнсианството и към нови модели на грижа за земята и на отговорен, споделен и много по-свободен живот. Това почти директно обръщане към читателя е кажи-речи безпрецедентно, поне в този мащаб. Много хора биха го намерили за прекомерно, но ако има текст (и автор), който може да си позволи да го направи, то това е New York 2140 (и Ким Стенли Робинсън). Нуждаем се от повече такива като него, ако искаме да мислим сериозно и реалистично за бъдещето. Парадоксално или не, стремежът към истинска утопия е единствената ни надежда, а Ким Стенли Робинсън е най-умелият и опитен инженер на утопии, с когото разполагаме днес.

Оценка: 8.5/10