Lagoon

Lagos na no man’s land. Nobody own Lagos, na we all get am. Eko o ni baje! (Lagos is no man’s land. Nobody owns Lagos, we all own Lagos. Lagos will never be destroyed!)

Всеизвестно клише е, че в холивудските филми извънземните нападат по най-бомбастичния възможен начин първо Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, понякога Москва и по-рядко европейски или други световни столици. В другата форма на това повествование, инвазията най-често започва подмолно от малко градче в провинцията, а ла The World’s End или Invasion of the Body Snatchers. Романът на нигерийката Ннеди Окорафор се намира в граничното пространство между тези две вариации на темата, тъй като се развива в Лагос – най-големият град в Нигерия, шестият най-голям град в света и същевременно град, на който не се обръща и грам от вниманието, което получават други двадесетмилионни градове.  

В междинно пространство започват и събитията на романа, когато една януарска вечер през 2010 година от лагуната на Бар Бийч, място пълно с хора от всякакви раси и социални прослойки, се чува мощна експлозия, чиято звукова вълна троши всички прозорци и проглушава всичко живо в разстояние от няколко километра. Тъкмо по това време, по привидно случайно стечение на обстоятелствата, трима души, докато се разхождат, пресичат пътищата си и са завлечени във водата от неестествено голяма вълна. Това са и тримата главни герои – ганайският рапър Антъни Дей Крейз, войникът Агу и морската биоложка Адаора. Когато се събуждат изхвърлени на плажа, срещат млада жена, която се представя като посланик на току-що приземилите се извънземни. Извънземното, което Адаора кръщава Айоделе, иска да се срещне с местните лидери и заявява, че сродниците ѝ са дошли да живеят в Лагос и че са катализатор на промени в града, както се вижда от морския живот в лагуната, изменен след контакта с тях.

Оттам нататък сюжетът на романа е пълен с чупки и резки завои, но нито той, нито самата фабула са твърде сложни и многопластови. Главните двигатели на всичките перипетии са хаосът, човешката алчност и желание за експлоатация – едни искат да отвлекат Айоделе заради способността на расата ѝ да променя подредбата на атомите на всякаква материя, и да забогатеят; втори виждат в нея шанс за разрастване на църквата си; трети смятат че някак ще им помогне в борбата за ЛГБТ права и тези на други маргинализирани групи. Романът се интересува много повече от това как биха реагирали обикновените жители на Лагос при среща с извънземни, отколкото от някакви редуктивни алегории за конфликта между Нас и Другите, или деконструкции на антропоцентристките ни идеи за извънземния живот а ла Слепоглед. До края на книгата не се научава много повече за извънземните, отколкото в началото, просто защото това не е сред целите на авторката.

Фабулата е пределно проста и неизненадваща, но Окорафор умело нагнетява сюжета и пише много увлекателно и четивно, поне през по-голямата част от книгата. Неслучайно споменах класическите типове наративи за първи контакт и извънземно нашествие – книгата определено се заиграва с познати жанрови концепции и тропи, но го прави, за да ги обърне с главата надолу, като има някои моменти с откровени препратки към произведения в жанра. Извънземните са катализатори на хаоса и безредиците, които се развихрят в Лагос, но мисията им е мирна, като просто ускоряват процеси, които биха протекли и без присъствието им. Имах усещането и че книгата е до някаква степен отговор на Сектор 9 и леко еднопластовото му представяне на извънземните и африканците, което се потвърди, след като прочетох авторовия послеслов. От него става ясно и защо езикът на книгата е толкова постен – първоначално историята е замислена като филм за Холивуд, а впоследствие е пренаписана като книга.

Сценарният произход на романа си личи особено силно в избора на повествователна техника на авторката. По-голямата част от книгата е написана в свободна непряка реч, тоест похвата, който Мартин използва в Песен за огън и лед; към третото лице на разказа се добавя субективната перспектива на дадения персонаж. Проблемът на Lagoon обаче е, че авторката прескача от персонаж на персонаж като волна пеперуда от цвят на цвят, както пееше музата (Владо, да ти имам музите. – Бел. възмутен ред.). Въпросните смени в перспективата понякога прескачат между трима герои в разстояние на две страници, което дразни. От друга страна обаче, този похват подсилва дезориентацията и хаоса и създава приятно съзвучие между случващото се в книгата и формата ѝ, ако и по леко мързелив начин.

Все пак, поради честата смяна на перспективи, почти никой от персонажите освен Адаора не може да бъде описан като нещо повече от двуизмерен. Дори тя е плоска в някои отношения, а е най-пълнокръвният персонаж. Разбираме много за отношенията със съпруга ѝ, града ѝ и вътрешните ѝ конфликти (един от които получава постната развръзка „човек на науката се научава да е ок с незнаенето“), но така и не научаваме какво точно прави като морска биоложка. Струва ми се че целият смисъл на професията ѝ в книгата беше за да прочетем клишираната сцена с анализа на извънземна тъкан под микроскоп.

Агу и Антъни получават по една ретроспекция и с това се изчерпва дълбочината на характерите им. Но все пак след началото на книгата свикнах с честите смени на гледна точка и ми светна, че Окорафор се стреми да изгради панорамна картина на града, като хеликоптерните кадри в началото на филм, заснет в голям град. Въпросният поглед към града, жителите му и реакциите им се постига чрез  фрагментарни перспективи, а те са доста – има проститутки,  детегледачки, генерали, измамници, умствено изостанали, лицемерни пастори, травестити, политици, дори животни. Животните имат по една глава пролог в началото на всяка от трите части в книгата и са страхотен пример за стилови упражнения по остранняване и ефективността на похвата, с който Окорафор показва, че процесите Лагос засягат всички земни форми на живот, както и че е арогантно да мислим, че само Homo sapiens биха били фокус на извънземна комуникация.

Поради B-movie естетиката на книгата, езикът ѝ е доста пестелив откъм сетивни описания, освен в моментите, в които се налага малко повече детайлност за подсилване на лагоската атмосфера на романа. Филмовото усещане се засилва и от честата употреба на звукоподражателни думи като „BOOM!“, „SPLASH!“ или дори „MOOM!“, както се казва първата глава. Авторката подсилва чувството, че четем за истински, жив, дишащ град и като използва местния английски диалект, в който често се използват думи и фрази от йоруба и игбо. За пример – този пасаж, в който се планира отвличането на Айоделе:

„Well, if dem get flying ship, wetin again dem get wey we no sabi?’ He narrowed his eyes. ‘Maybe we fit tell am to print original naira notes for us, o. Yes na, if she fit change herself, na him be say she fit do other things, too! Miracle! Heiyaaa! Na so na! Na so universe law be, o, no be mek de law.“

Няма нужда да се притеснявате, че ще ви е твърде трудно да разберете какво се говори в тези моменти, на края на книгата има малък речник с най-често използваните думи, а и в контекст смисълът на междуметията се отгатва лесно.

Една интересна структурна особеност е как след особено трагичен инцидент в средата на книгата, опънатата до краен предел перспектива в трето лице се къса пред неспособността да се предадат напълно последствията на толкова хаос и насилие, случили се за по-малко от ден. Следват няколко глави, написани в първо лице, които дават по-индивидуален поглед към случващото се и към появата на някои необясними феномени, които правят класификацията на книгата към научната фантастика доста трудна. С тези епизоди тя отива по-скоро към смесица между фантастика и фентъзи, или направо weird литература. Макар че са разкошно написани и мотивирани от синхрона между съдържание и стил, който споменах по-рано, с тези няколко глави повествователното темпо нагазва в гъста смес от петмез и кал, което съвсем разваля иначе набрания устрем към финала. Последното действие обаче е пълно с интересни субверсии на клишета от подобен тип истории, сред които е приятно изненадващият идеализъм и оптимизъм, който струи от последните няколко страници.

Нещо, което особено ми хареса и което може би само читатели от други развиващи се страни като България биха забелязали, е множеството паралели между начините на мислене и нещата, които се случват в Лагос и у нас – всички са корумпирани, пътищата са зле, нищо не работи както и когато трябва, бели палати с огради съществуват на километър от мизерни бунгала и блокове, пълно е с новобогаташи мафиоти… Получаваме впечатлението, че градът е страхотна шарения от хора и ситуации, подобно на самата Нигерия, и че сякаш само на мястото, откъдето произлизат нигерийските имейл измами, където християни и мюсюлмани се избиват по улиците и където се намира втората най-продуктивна филмова индустрия след Боливуд, биха могли да се приземят извънземни и това да е просто поредната странност.

Докато във втората третина от книгата не се случва трагедия, която бива заснета и разпространена из Мрежата, подобно на KONY 2012, почти никой по света не обръща внимание на нигерийския град, а дори и след това хората наблюдават безредиците заради сеира, както често се случва в отношенията между „цивилизования“ свят и Африка. Към края на книгата има и оплаквания в западни медии, че Лагос не заслужавал извънземното посещение. Това са само два от множеството примери за нишката на социален коментар в романа, но тя никога не морализаторства – разказваческият глас просто представя събитията и хората в романа такива каквито са, независимо дали са престъпници, алтруисти или жертви.

Въобще, ако трябва да опиша Lagoon с една дума, то тя е енергия. След като затворих последната страница, имах чувството, че наистина съм опознал и по странен начин дори обикнал нов град, и то град подложен на сеизмични промени. Когато Агу и Адаора се питат защо извънземните са избрали Лагос, Антъни много добре изразява същината на романа и прозиращата зад нея любов на авторката към родния ѝ град със следните думи:

„‘Lasgidi’ you dey call am, right? Eko? Isn’t that what you people call Lagos? Place of belle-sweet, gidi gidi, kata kata,   isu and wahala. Lagos is energy. It never stops. That’s why I like coming here, too.“

При все по-слабите страни на романа, като характеризацията, карикатурните злодеи, неравното темпо и леко внезапното включване на фентъзи елементи в историята, Lagoon е много добър разказ за Лагос и жителите му, както и за техните – а и авторовите – надежди за бъдещето на града и страната. Ако прочетеното е събудило у вас дори минимален интерес, пробвайте да се потопите в света на романа, престоят там може да ви достави много удоволствие.