Малката лодка Книга на Праха, том първи

17 години след Кехлибареният далекоглед, заключението на трилогията Тъмните му материи, Филип Пулман направи голямото си завръщане в света, пленил въображенията на деца, юноши и възрастни. Акцентирам върху „голямото“, предвид двете по-малки творби в този свят –  Lyra’s Oxford, разказ за случка в живота на 15-годишната Лира Белакуа и Once Upon a Time in the North, разказваща за запознанството между тексасеца Лий Скорзби и бронирания мечок Йорек Бирнисон.  Макар и Пулман да нарича новата трилогия „equal“ вместо „prequel“, тъй като се развива паралелно с Тъмните му материи и продължава след нея хронологически, трудно може да се избегне фактът, че Малката лодка е именно prequel, подготвящ почвата за събитията от Златният компас. Слава богу, още с излизането на настоящия том Пулман потвърди, че втората книга The Secret Commonwealth е написана, ще бъде публикувана през 2019-а и ще ни занимава с 20-годишната студентка Лира, 10 години след събитията на Кехлибареният далекоглед. Но ако тези подробности и това, че се фокусирам върху продължението, ви карат да си мислите, че Малката лодка е незначителна или не си струва, радвам се да разсея съмненията си – завръщането на Пулман си струва, ако и с някои дребни уговорки.

Книгата ни запознава с 11-годишния Малкълм Полстед, който живее в околността на Оксфорд с родителите си в странноприемницата им „Пъстървата“ (базирана на реалния пъб The Trout).  Изключително любопитен, Малкълм с удоволствие подслушва и понякога се включва в разговорите на посетителите, докато помага на родителите си с разнасянето на храна, напитки и приемане на гости. Така една вечер той обслужва трима джентълмени – един от които впоследствие се отказва бившият канцлер на Англия лорд Нюгънт. Разговорът му с тях подклажда любопитството му, както и появилото се в съседния манастир бебе на име Лира. Оттам насетне Малкълм е забъркан в заговорите и шпионските игри между върховната сила на Църквата, в лицето на Дисциплинарния съд на Консисторията т.е. тайната им полиция, и мистериозна английска организация, противодействаща им „в интерес на либерализма и свободата“.

Макар и да звучи не по-малко приключенски от Златният компас, Малката лодка е всъщност много по-„реалистичен“ роман, което изтъква една от силните му страни, но най-голямата му потенциална слабост, в зависимост от читателя. Това е роман със свое, сравнително бавно темпо (макар и да не значи че „не се случва нищо“). Наскоро изгледах излезлите епизоди на Better Call Saul, сериала, развиващ се преди събитията от Breaking Bad, и докато четях книгата на Пулман, се присещах именно за него. При все очевидната огромна разлика, те функционират по еднакъв начин спрямо съответните си „главни“ сюжети. Също като сериала, Малката лодка се интересува повече от това да ни въведе по-плътно в ежедневието и света и да раздвижи шахматните фигури в подготовка за по-късния сюжет, отколкото да предлага приключения, поне до един момент. И най-странното е колко добре работи тази формула, макар в един-два момента да ми се искаше събитията да протичат една идея по-бързо.

Фокусът върху конкретиката на реализма (дори в алтернативна история) личи още от уводния параграф:

На брега на река Темза, на пет километра от центъра на Оксфорд, където колежи като „Джордан“, „Гейбриъл“ и „Балиол“ организираха състезанията си по гребане и откъдето градът се виждаше само като струпване на островърхи покриви и кули, издигащи се над мъглата, стелеща се над Порт Медоу, се намираше манастирът на Годстоу с кротките монахини, занимаващи се с божии дела. А на отсрещния бряг бе разположена странноприемница на име „Пъстървата“.

Оттам се запознаваме с навиците и ежедневието на Малкълм – кратките му пътешествия по Темза с малката му лодка „Красивата дивачка“ (La Belle Sauvage) и задачите, които изпълнява за монахините от Годстоу в свободното си време. Същевременно научаваме и повече за света от малко по-ясно изразената перспектива на работническата класа в сравнение с привилегированото възпитание и безгрижие на Лира в колежа „Джордан“ от Златният компас. Най-малкото Малкълм ходи на училище, макар и да няма надежди за висше образование – още по-разочароващо, след като прочетем как разпитва академик от Оксфорд за връзката между принципа на неопределеността на Хайзенберг и тайно съобщение, което по случайност е прихванал. Така виждаме и как Църквата по оруелски се опитва да индоктринира децата дори в предполагаемо светска учебна среда чрез новосъздаденото „Братство на свети Александър“, съвършено окомплектовано със скалъпен мит за едноименния светец, който в древна Северна Африка още като малък изпортил собственото си семейството, укриващи бежанци от Църквата, след което били екзекутирани.

Тази първа, леко „шпионска“ половина на книгата успява да въздейства някак като училищните моменти от Хари Потър или Магьосникът от Землемория и ме вкара в една по-детска мисловна рамка, всъщност същата, в която все още се намирах, когато лятото след осми клас бях пометен от Тъмните му материи. Което е изключително ценно помоему, но е и ярък контраст с втората половина, в която Малкълм и слугинята Алис пътуват с Лира на „Красивата дивачката“ из внезапно наводнения южноанглийски пейзаж. Ако в първата половина само се загатват определени опасности и реалии на света, тук се проявяват с пълна сила. Именно тук Пулман ни напомня че това Е фентъзи свят, с поредица от странни, красиви и често зловещи случки и феномени. Има го усещането че наводнението е отприщило някакво напрежение, натрупано в духовната материя на света:

Атмосферните условия обаче създаваха големи затруднения, наводнението беше опустошително и навсякъде цареше всеобщ хаос. Освен това лорд Нюгънт започваше да се чуди дали този потоп е обикновено природно бедствие. И на него, и на циганите, с които пътуваше, им се струваше че причината не е просто във времето, защото наводнението започна да предизвиква причудливи илюзии и необичайни явления. По едно време изгубиха от поглед всякаква суша, все едно се намираха в океана. Друг път Нюгънт беше готов да се закълне, че вижда създание, подобно на крокодил, дълго колкото кораба, да ги следва, без да се подава на повърхността. А една нощ под водата се рееха загадъчни светлини и се носеше неземна мелодия*.

Структурата на втората половина от романа напомня донякъде на Одисеята или дори повече на келтския ѝеквивалент, пътешествията на героя Майлдун, с плаването от бряг (или клон на дърво) на бряг и съответните перипетии на персонажите на тези островчета.

Що се отнася до персонажите, всички се усещат плътни, включително второстепенни като алетиометристката д-р Хана Релф, сестра Фенела или лорд Азриел, макар най-отчетливо обрисуваните да са Малкълм и Алис. Малкълм е развит добре като за краткостта на романа, като най-основните промени са това как променя отношението си към Алис, която от своя страна започва като сопната тийнейджърка в компанията на 11-годишен сополанко, но се сдобива с немалка дълбочина в хода на сюжета. Четох определени негодувания, че била стереотипно момиче, описано от мъж (и сменя пелените на Лира, на което Малкълм така и не се научава), но мисля че тези възражения изглеждат неадекватно, предвид вниманието, отделено на преживяването ѝ с де факто злодея на книгата, опитал се да я прелъсти и начина, по който тя сама говори за себе си като нежелана и непривлекателна – съвсем нормални тревоги за 15-годишно момиче в селски регион на свят, управляван от църковен морал. Освен това се доказва като не по-малко смела, решителна или досетлива от Малкълм в няколко ситуации, макар естествено да не може да стъпи на малкия пръст на „голямата“ Лира.

А като споменах злодея, той е сред най-добрите примери колко добре Пулман предава психологическа достоверност на концепции от света си. Въпросният Жерар Бонвил е бивш учен, новоизлязъл от затвора след присъда за неуточнено секс престъпление, който редовно бие демона си хиена. Този тормоз над част от собствената му душа е зареден с толкова себененавист и представен като такава гавра с неприкосновеността на връзката между човек и демона му, че всяка сцена с него е вълнуваща по един или друг начин. Помага и че мотивацията му да иска Лира в нито един момент не е напълно сигурна – в крайна сметка Малкълм не може да си представи какви ли цели има наум един очевидно психотичен възрастен. Но освен това Бонвил има и една аура на обикновеност и любезност, която го прави още по-противен.

Финалът на книгата е внезапен и оставя впечатление за недостатъчно разгърната развръзка, от една страна, защото знаем какво следва и ще продължим запознанството си с героите в следващата книга. (Което обаче не ми оправи впечатлението от резкия завършек). Въпреки това, препоръчвам Малката лодка на всички верни почитатели на Тъмните му материи, освен може би на най-нетърпеливите, които бих посъветвал да изчакат да излезе цялата трилогия, за да може по-бавният ритъм на този том да бъде потенциално балансиран от приключенията в следващите два.