Jack Glass: The Story of a Murderer

Jack Glass беше третата ми книга на Адам Робъртс. За трети път не се разочаровам. Това, което ми доставя най-голямо удоволствие в неговите романи – отделно от неизменното високо ниво на писане – е уникалната гледна точка, представена във всеки от тях. Всички боравят с големи идеи, фантастика на идеите в най-добрия ѝ вид. Робъртс обикновено изгражда комплексни концептуални постройки върху най-налудничавите идеи, и след това те потапя в свят, в който този новум е повече от просто правдоподобен, той е централен за функционирането на реалността. След това усложнява нещата с наративен туист, който те подмамва да се предадеш изцяло на научнофантастичния сетинг. Докато осъзнаеш какво представлява туистът, вече ти се иска да бъдеш подмамен.

Камъкът, първият ми досег с Робъртс, разказва за вселена, в която нано-машините и телепортацията са разтворили света в инклузивна човешка утопия – космос, в който за всеки има от всичко по много, убийството е невъзможно, но напук на това главният герой е последният сериен убиец от цялото човечество. Yellow Blue Tibia разказва за извънземно нашествие (или пък не?), Чернобил, КГБ и квантова механика. Развива се в СССР по времето на Перестройката и е разказана от гледната точка на автор на научна фантастика, бивш алкохолик. Във всяка от книгите на Робъртс странното изобилства, но във форма с множество крайници, които взаимно се балансират, така че сърцевината на странността придобива учудващо интуитивен оттенък. Винаги става дума за високи концепции, донякъде по подобие на Хърбърт Уелс, но освен това те винаги са богато подправени с предизвикателен и усложнен сюжет.

Както подсказва подзаглавието, Jack Glass e историята на едноименния убиец. В едно без съмнение далечно бъдеще – колко точно, не се разбира – Слънчевата система е населена от трилиони хора. Повечето от тях, the sumpolloi, живеят в т.нар. shanty bubbles (в превод, нещо като „бедняшки мехури“) – малки хабитати, направени от евтина, индустриално произведена материя. Милиарди от прозрачните мехури са пръснати из най-далечните кътчета на системата. Тези гето-клъстери с нулева гравитация са пълни с лишени от права бедняци, които живеят на хранителна диета от ghunk – храна, произведена от спори. Те умират бавно от слънчевата радиация и боготворят милион различни култове. Политическата и икономическата власт в системата са поделени между големите търговски организации, шест административни династии, управлявани от генетично модифицирани водачи на кланове, и Улановите – безкомпромисна правораздаваща институция, която е спечелила последната война, обхванала системата. На този ярко въобразен фон, са ни разказни три истории от неназован докторуотсън. Три истории за Джак Глас убиеца, всяка от които се предполага да ни шокира, въпреки очакванията ни.

Една от основните силни страни на книгите на Робъртс е, че текат толкова леко. Може и да не се четат задължително бързо, като например Yellow Blue Tibia, но въпреки това се разгръщат плавно, като майсторски хореографирано представление. Jack Glass не прави изключение. Трите истории в романа използват класически схеми от криминално-детективския жанр. Самият автор обяснява, че в Jack Glass се е опитал да снади мотиви от съответните Златни ери на научната фантастика и детективския роман. Усилието е сработило доста добре, като резултатът от него осигурява здраво скеле за трите истории, и освен всичко подлъгва, препъва и подменя читателските очаквания.

Първата история е разказ за бягство от затвора. Затворът в случая е от най-жестокия и непреодолим вид. Шестима затворници биват оставени от космически кораб в ниша в малък астероид насред нищото. Дадени са им известно количество евтини инструменти и хранителни спори, в допълнение към присъди от по единадесет години. Когато корабът се върне след изтичането на времето, ще бъдат свободни. При условие че са все още живи, а астероидът е изтърбушен и готов да бъде продаден при голяма печалба. Първата история ми хареса неимоверно, може би най-много от трите. Тя смесва по най-добрия възможен начин познати наративни схеми, задавайки им отчетливо научнофантастичен спин. Има я нишката за невъзможното бягство от затвора, но ги има и борбите за власт между изхвърлените в нищото затворници, подобно на Повелителя на мухите. Друго повествователно измерение се крие в изключително практическия въпрос за тераформирането, с който Робъртс се е справил чудесно. Всеки детайл е напаснат точно където му е мястото: от управлението на нивото на кислород и сексуалните роли до проблема с облекчаването в условия на нулева гравитация. Много автентична история с голям емоционален заряд. Почти създава усещане за архетипна ситуация, в която всеки участник и действие стоят символично вместо нещо универсално валидно, което може би е най-плашещият аспект на историята.

Втората част е от типа „кой е убиецът“. На Земята, в къща, запечатана за външния свят, е убит един от слугите в имението. Диана, свръхумно аристократично момиче с увлечение по мистериите и разрешаването на загадки, се заема със задачата да разплете гатанката. Това е класическа „мистерия със заключена стая“, която разкрива много за света на романа, въвежда множество променливи в политическото уравнение и покачва осезаемо напрежението.

Третата история е директно продължение на втората, само че този път действието се развива в космическите мехури и мистерията е от различна разновидност: невъзможно убийство. Самото престъпление е замислено по толкова сложен начин, че не бих се учудил, ако цялата книга е избуяла около идеята за него. По този начин постоянното взаимодействие между научната фантастика и детективския жанр предизвиква изключително приятен усукващ ефект. Все пак, научната фантастика борави именно с невъзможното, а детективската проза се занимава с намирането на възможни решения. Сблъсъкът между двете няма как да не произведе искра, изпод перото на добър писател.

Това вероятно е нещото в Jack Glass, което харесвам най-много. Очевидно авторът се е забавлявал с оформянето на мистериите и проиграването им. Това се вижда и в конструкцията на художествения свят, който, макар и да е по-скоро сцена за загадките, всъщност е впечатляващо създание. Някакси нуждата от сложна механика, която да работи под повърхността на мистериите, е предала енергия на процеса по самото светостроене, и резултатът е впечатляващ. Политически разслоената и гъмжаща от хора Слънчева система от бъдещето пращи от въображение; технологичните нововъведения и начинът им на употреба придават на събитийното платно ярки цветове. Чак е малко жалко, тъй като светът и политическите му въртопи така и не попадат в центъра на романа. Почти през цялото време имах натрапчивото усещане, че функцията им е подобна на тази, която изпълняват костюмите и декорите в театъра. Самият Робъртс споменава в послеслова, че е искал да постави фокуса върху детективския елемент, и това си личи.

Както споменах, в книгата има изобилие от точки на напрежение, които допринасят за удоволствието от четенето. Авторът е изключително начетен в критическата теория и това видимо оформя текста, макар и да не е централен негов аспект. В имплицитния подтекст обаче лесно се забелязват паралели с жанровите и научните таксономии, като например твърда срещу мека научна фантастика, реализъм срещу фантастична литература, естествени срещу хуманитарни науки и т.н. Има и приятни препратки към концепции като волята за власт, Марксизма и плурализма на социалните дискурси. Дори бих предложил идеята, че Джак Глас като герой фокусира в текста образа на критическата теория като ключ към волята за власт.

„A window would be a useful thing. Even a small one. With a window you can… see the outside world,“ казва Джак Глас, имайки предвид съвсем конкретен физически прозорец, но аз лично не можех да спра да си мисля, че има наум повече от просто това.

Друга сериозно застъпена идея е, че:

„Dreams iterate and test mental schemas, discarding the maladaptive to return the adaptive to the slush to be reworked. Dreams are emotional preparations for solving problems – that is why we have evolved them, because problem-solving abilities are highly adaptive and thus strongly evolutionarily selected. Dreams intoxicate the individual out of reliance on common sense and preconception, and tempt her into the orbit of private logic. Dreams have utility.“

Диана използва активно сънищата в процеса си на разрешаване на мистерии, за да смесва контекстите и да ги комбинира алхимически. Аналогията може да бъде приложена и към функцията на научната фантастика, литературата и хуманитарните науки.

Както сигурно е станало вече ясно, Jack Glass е изключително плодороден текст, от гледна точка на повествователната структура, светостроенето и идеите. Писането е отлично през цялото време, човек може лесно да усети на всеки ред увереността на Робъртс в собствените му умения, за която си има предостатъчно причини. Истински майстор е в писането на оживени и остроумни диалози, а в създаването на образи е дори по-добър. Ето два от любимите ми:

„Death,“ said Iago. The snow outside had stopped falling. A snake of white slept on the outside windowsill, and the bare yard beyond had been softened and blanched.“

„Dia watched, fascinated. Nothing discouraged the beast: it went back and back at the window. Dia leaned over and used her bId to zoom the creature in. It was striped like a cartoon tiger; an anvil-shaped head and those little tight half-globes of black-bubblewrap for eyes. Its wings were smoky blurs. Even setting the bId to its maximum slow-down setting didn’t resolve them into discernible organs in motion. She moved the bId focus to its wasp head: curled antenna like ram’s horns. Anvil-shaped cranium. A monster.“

Има ли нещо в Jack Glass, което не сработва? Преобладаващият фокус върху мистериите беше до някаква степен сериозен минус. Не че не са интересни сами по себе си. Напротив, и въпреки това към края на книгата всъщност се интересувах повече от самия свят, който е едва от вторична важност. Характерите на героите също сякаш страдат от жанровата праволинейност, тъй като не са много повече от машини на сюжета. Последното вероятно е особеност на детективския жанр и не го изтъквам като непременна слабост, тъй като романът определено е наясно с ограниченията, които сам си е наложил, даже се забавлява в техните рамки. Дори Джак Глас обаче, макар да дава заглавието на книгата, не е ярък образ, който се запомня лесно (въпреки огромния потенциал). Очаквах някой, както се казва, по-голям от живота, но този тип история също не влиза в целите на Jack Glass.

Това ме води до последното ми оплакване, което е във връзка с драматичната структура. Структурирането на наратива около отделните мистерии е хитро и изящно решение, но резонансите, контрастите и натрупванията на напрежение между отделните истории не успяват да влязат в синергия, поне за мен. Особено връзката между последните две части и развръзката на книгата ми се сториха по-скоро разочароващи. Всичко това обаче са причини книгата да е просто много добра, а не велика. Ако не търсите роман откровение, но пък определено държите на умелото изпълнение и размаха на въображението, много е вероятно Jack Glass да е правилната книга за вас.