Невидимите градове

Какво наистина е този град под гъстата обвивка от знаци, какво съдържа или крие?

Невидимите градове на Калвино е особен експеримент, литературна форма без очевидна история и генеалогия. Цялата книга – която не бихме могли да наречем нито роман, повест, или пък сборник от истории, – представлява нещо като разговор между Кублай хан, императора на света, и легендарния пътешественик Марко Поло. В него венецианският търговец описва на господаря си градовете от могъщата му империя. 55 на брой градове с женски имена, които – макар и книгата да е вдъхновена от средновековния пътепис „Пътешествията на Марко Поло“, – са до един фантастични творения. Разточеният във времето разговор между двамата събеседници също бързо се видоизменя в метафизичен трактат, насред който Марко Поло и Кублай хан поставят под съмнение реалността на света извън градината, в която се намират, както и собствената си вещественост. За сюжет трудно може да се говори, а единствените обединяващи нишки са бегло сходните теми, които Калвино прехвърля многократно, описвайки множеството имперски градове, групирани в няколко категории: на паметта, желанието, знаците, размените, очите, името, мъртвите, небето, леките градове, непрекъснатите градове, скритите градове.

От големите модерни текстове, вероятно творчеството на Борхес се доближава най-много до Невидимите градове. Сравнението е очевидно колкото заради повърхностната структурна прилика (жанрът на „изброяването“), толкова и заради трудността творчеството и на двамата да бъде поставено в някаква разпознаваема координатна система. При липсата на подобна рамка, която да напътства очакванията на читателя и да му подсказва как се очаква да чете, преживяването на текста се превръща в изключително непредвидим процес, вероятно напълно различен за всеки, успял да се потопи трайно в него. Ще си призная от рано, че в случая не съм от тази група читатели, макар и до днес да считам Борхес за един от писателите, които най-силно са ми повлияли. Прозата на Калвино е красива и омайваща, но тук – твърде, твърде лишена от сюжетна или какъвто и да е друг вид арматура, която да впрегне въображението ми и да сглоби парчетата текст в едно цяло.

„Ще получа градове, прекалено правдоподобни, за да бъдат истински,“ казва Кублай хан, и действително, невидимите градовете на Калвино в голямата си част са отчетливо неправдоподобни. Няма как да е иначе, придобият ли макар и частична правдоподобност, вече ще бъдат част от история, каква тук няма и не е целено да има. За сметка на това има какви ли не невероятни образи: подвижни градове; градове, разчертани според звездните карти; растящи в концентрични кръгове градове; такива, обладани от домашни духове; градове на мъртвите; минали, бъдещи и неслучили се. „Всеки град добива формата си от пустинята, на която се противопоставя,“ гласи друга епиграматична мисъл, от каквито е изтъкана книгата. Разказите на Марко Поло се опитват да обхванат не само безкрайността от възможни знаци и техните пермутации, но и пустошта, нищото, срещу което се опълчват. На страниците ще откриете кодирани (и красиви) разсъждения за човешкия език, съзнание и свят, моделирани в голямата си част върху ключови философски течения от миналия век – много е вероятно да си препишете солидна доза от тях. Като например този разговор за метаезика и за божественото:

– Дали в деня, в който ще науча всички символи, ще мога най-после да овладея империята си? – попита той Марко Поло.
А венецианецът му отговори:
– Господарю, не се надявай, този ден самият ти ще бъдеш символ сред символите.

Кублай хан и Марко Поло се опитват да установят правилата за игра на шах, в която фигурите, полетата и техните гамбити и защити са безброй и всяка носи комплексността на отделен град. Почти както философите структуралисти от Фердинанд дьо Сосюр насам се опитват да открият набора от правила, според които функционира човекът. Но в крайна сметка Невидимите градове не е философски труд и стойността му трябва да се търси в потенциала да отключва образи и да ги предразполага към въображаеми комбинации, които да живеят собствен живот отвъд текста. Дори да не ви допадне особено, творбата на Калвино спокойно може да бъде използвана като машина за генериране на светове, дали за някоя писателска работилница, дали за ролево приключение, или пък несъзнателно за сценария на някой кошмар – удивително е колко много суров светостроителен материал е натрупал авторът, при това без да се изкушава да го развие, оставяйки го именно в суровата му форма. В този смисъл книгата е възможно да се чете и като алегория за писането и за всички възможни пътища, по които може да води то. Ще завърша рецензията без оценка, тъй като рамка за оценяването на Невидимите градове не съществува, а наместо това – с края на текста, който добре обхваща в широк план търсенията на Марко Поло и Кублай хан:

Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той е вече тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителството ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.