Индор и Братството на Почти Пълната Луна

В древни времена магията по земята процъфтявала, а магьосниците в крайна сметка се разбрали да я използват конструктивно… но всичко се разпаднало, когато се случило Немислимото и внезапно магията изцяло изчезнала от света. Хилядолетия след случването на Немислимото (2 хилядолетия и 17 години, ако трябва да сме точни), ентусиазираният кандидат-магьосник Индор и шайката идиоти, заедно с които си устройват разпивки и похапвания (известни колективно като Братството на Почти Пълната Луна) се опитват да я върнат обратно. По-лошото е, че по някакъв неведомен начин в крайна сметка успяват. Заедно с просмукващата се обратно в света магия заплашително се надига и древно зло, заключено заедно с нея преди хилядолетия.

Общо взето това е завръзката на романа Индор и Братството на Почти Пълната Луна на Б. Н. Добрев. Следват разкрития за злото, комични ситуации, епичен финален двубой (който, извинете за несръчната игра на думи, в крайна сметка се оказва петобой) и донякъде отворен край, намекващ за следваща част.

Ще започна с плюсовете на книгата. На първо място тя не се взима насериозно и всячески се старае да бъде забавна, което е свеж полъх сред купищата Епично Фентъзи с Елементи на Върховен Патос. Историята е една много пратчетовска приказка за неочаквани герои и малки хора посред големи събития. Второ – о, уау, илюстрациите са толкова добри! По принцип за мен илюстрациите са около седемдесет и шестото нещо, което ме вълнува в една книга, но в случая творбите на Добромир Томов са толкова качествени и подходящи за историята, че просто минават в друга категория. Освен рисунката на корицата има и няколко черно-бели изображения (главно портрети на главните герои) в самата книга и те са дори по-изразителни. Трето, Пеуниг, богът на особено грубото насилие и Свещения Метален Прът на Насилието, който последователите му носят навсякъде със себе си. Ако ме разбирате, нали…

Но за съжаление не всичко е цветя и рози. Има твърде много пропилян потенциал в това произведение. Колкото и сполучлив да е изборът на илюстратор, имам чувството, че Богомил Добрев или е направил много лош избор на редактор, или такъв въобще е липсвал. Книгата е пълна с всевъзможни малки грешки и неточности – като се започне от технически правописни грешки (признавам, малко), продължи се с неточно употребени думи (включително такива с явно сбъркано значение) и се свърши с фактологически несъответствия в текста. Все неща, които един добър редактор би хванал и вероятно отстранил.  Хуморът е много и навсякъде, но е с наистина вариращо качество, усещането е, че като че ли авторът се е опитвал твърде усилено да бъде смешен до степен да предобри нещата. Историята се развива твърде бавно, донякъде точно заради безкрайните майтапи, които в един момент започват да отегчават. Лично според мен, ако книгата беше с 1/3 по-кратка, вероятно щеше да бъде двойно по-добра. Героите изпадат в дълбоко излишна обяснителност, но в същото време някакви събития се случват просто ей така. И точно когато вече се чудех дали да не зарежа книгата временно, внезапно се появи около едностраничната глава Трагичната участ на Борис, мечката-гений, която беше по-идейна от последните пет дълги глави взети заедно и човек не може просто да спре след нея.

Б. Н. Добрев очевидно е силно повлиян от Тери Пратчет и аз мога само да го поздравя за добрия вкус. Проблемът е, че творчеството на Пратчет е твърде висока летва и почти неизбежно всичко инспирирано от него ще губи по точки. При това с много. Това важи особено силно за история, която няма концептуално нови елементи, а работи най-вече с използвани от Пратчет конструкции.

При все критиките не смятам, че книгата е неуспешна. Просто с толкова малко усилия можеше да е значително по-добра, а с повече пренаписване би имала шанс да бъде забележителна. Но и така Индор и Братството на Почти Пълната Луна може да бъде приятно неангажиращо четиво, особено ако човек не е чел твърде много книги на Пратчет и не би страдал от неизбежните сравнения.