Автор: Пиер Певел

Издателство: Литус

Цена: 24-25 лв.

Съвсем наскоро за първи път се сблъсках с името Пиер Певел. С колегите получихме възможността да вземем интервю от него по време на посещението му в България и нямаше как да се появим блажено невежи относно творчеството на френския писател. Наложи се да прекарам две нощи от по-безсънния вид, в които да се запозная с най-новата му поредица, Върховното кралство, а за мое голямо щастие романите се оказаха кадърно фентъзи с няколко приятни отклонения от стандартната формула.

Повече за самия Пиер ще научите от предстоящото интервю, така че ще пропусна изброяването на произведения, успехи и награди, а вместо това ще се съсредоточа върху Рицарят и Наследникът, първите две части на Върховното кралство.

Действието в романите се развива в период, наподобяващ късното Средновековие, където основната политическа сила – Върховното кралство – е в състояние на упадък. Кралят е неизлечимо болен и се е оттеглил в мрачната си Цитадела, далеч от очите на поданиците, кралицата практически управлява в столицата Ориал и увеличава властта си посредством постоянни интриги, а благородниците се oслушват за посоката на вятърa и всеки очаква да разшири влиянието си в нестабилната обстановка. Външните противници на Върховното кралство и особено Иргаард, владението на Черната хидра, също следят за знаци за слабост, които да им позволят да отхапят кърваво парче от врага.

Върховният крал, може би не съвсем с всичкия си, освобождава от тригодишен затвор Лорн Аскариан – предишен любимец на двора, осъден за предателство, – дава му отдавна забравената титла Пръв рицар на кралството и му поверява мисия. Тази постъпка влече със себе си много последствия и именно за тях ни разказва Пиер Певел в мрачната си история.

Докато предишните творби на писателя, особено известната му трилогия Остриетата на Кардинала, спадат по-скоро в категорията на приключенското фентъзи, тук сюжетът и героите определено са обрисувани в по-тъмните тонове от фентъзи палитрата. Певел не преиграва с насилието, но такова присъства и то нерядко, а истинското усещането за потиснатост и тревога е предадено – както и трябва, – чрез вътрешните терзания и мании на персонажите. Светът на Върховното кралство е белязан от Тъмнината, буквално и метафорично, а почти пълната липса на хумор превръща романите в безрадостно изживяване. Ако направим сравнение с, да речем, Джо Абъркромби, то последният създава персонажи-психопати и не се свени от реките кръв, но книгите му имат едно веселяшко подводно течение и по-скоро пъстър, отколкото тягостен свят.

Тук още в началото посещаваме крепостта-затвор Далрот, в чиито недра окаяниците скоро умират или се побъркват. Дългият престой на Лорн там му е оставил дълбок отпечатък, а въздействието на Тъмнината върху съзнанието му често е с нелицеприятен резултат. Не съм сигурен дали бих нарекъл Лорн типичен антигерой, защото това би подсказало някаква постоянност в поведението и чувствата му. Рицарят е по-скоро ураган от ярост, горчивина, объркване, несигурност, омраза и жажда за отмъщение. Пътешествието му към възмездие може и да започва по обичаен начин, ала с течение на времето читателят разбира, че има нещо ужасно сбъркано в Лорн и то не е изцяло свързано с Тъмнината в него.

Бившият затворник е най-очевидният пример за разнебитена и изгубена душа, ала повечето останали действащи лица също теглят нелеки вериги. Алан, принц на кралството и любимец на целокупния народец, се бори със зависимостта си към кеша (наркотично вещество, ефектът му напомня хероиновия), а и със собствените съмнения относно позицията си на по-малък брат на престолонаследника.

Самият престолонаследник е жертва на затворения си и обран характер, което го отдалечава от тълпите и дава възможност на кралицата-мащеха да настройва кралството против него.

Алисия, любимата на Лорн, е принудена да захвърли младост и невинност заради пагубната си връзка с него от една страна и задълженията си като дъщеря на силен благороднически род от друга.

Върховното кралство изважда на сцената плеяда от трагични персонажи и макар тук-там да проблясват лъчи надежда, те винаги биват скрити от дъждовете на Белия дракон – примесени с пепел и вещаещи беда.

Споменавайки дракона, Ейрал, май е време да отбележа, че светът на Пиер Певел е относително реалистичен и ситуациите не се решават от могъщи магии или божествени създания. Такива има, но ролята им е по-скоро периферна. Самият свят не е подробно обяснен и макар да научаваме разни неща за историята му, след две сериозни по обем книги въпросите все още са повече от отговорите.

Сюжетът е интересен и често изненадващ, като писателят крие основния си конфликт. Неизвестните досега са твърде много и историята може да се разгърне логично в най-различни посоки. Освен вече споменатите детайли, не бих могъл да ви разкрия повече без да оспойля нещо важно, но уверявам, че поне на този етап нямаме Зъл Лорд и типично разделение между „добри“ и „лоши“.

Тук ще спомена един недостатък на Върховното кралство и той е свързан с неравното темпо. Певел понякога е припрян и „прескача“ до удобен момент, а понякога е обяснителен отвъд нуждите на повествованието. Позволявам си и лек мрън за качеството на някои сцени и особено диалози, които се разиграха твърде наивно за моя вкус, но както казах в началото – Певел през по-сериозната част от времето е повече от кадърен и лесно те потапя във въображението си.

Върховното кралство ще допадне на любителите на по-зряло фентъзи, които не се страхуват от мрачните кътчета на жанра и желаят да разнообразят диетата си от автори отвъд океана. Рицарят и Наследникът несъмнено имат свой дух и глас, който дори да не ви допадне, си заслужава да изслушате. Така се разделям с вас, а вие очаквайте интервюто ни с писателя!

Оценка: 7/10