Петият слон

Както някои може би знаят, името на Пратчет е достатъчно да ме хвърли в екстаз всеки път, когато го чуя. Дано това да не предубеди много мнението ми :)…но истината си е истина, и доброто си е не просто добро, а невероятно:)! Новата книга определено има какво да предложи на всеки. От поредицата за Стражата е и се явява последната от тази поредица, написана дотук. Сега, за мен лично тази поредица винаги си е била най-добрата в Света на Диска, но това си е въпрос на личен вкус, разбира се:) Това, което всички търсят в Пратчет, не липсва – а именно невероятният хумор, но под него прозират и по-сериозни идеи, което е характерно за книгите за Стражата. Препратките към нашия собствен свят са навсякъде, особено що се отнася до Юбервалд и Германия. Стига само да спомена мините за мас…. Колкото до сюжета, моят пръв любимец и майстор на иронията Негово Височество, Дукът на Анкх-Морпорк, Командир Сър Самюъл Ваймс е изпратен на дипломатическа мисия в далечния Юбервалд, където, разбира се, се натъква на престъпление, и полицейското си казва думата. Нещата се оказват малко оплетени, и разбира се совите никога не са били това, което са. Ангуа и Керът също се оказват в мелето (роднински и сантиментални връзки), а Стражата се сдобива с нов член, още по-странен от останалите (не, не ТОЗИ Игор, имам предвид Игор). Междувременно, в Анкх-Морпорк, града на градовете, Колън поема командването, което го довежда до тежка параноя, а Ноби и останалите, начело с Рег Шу – до тежка стачка. И разбира се, има сцена с Леонардо, което е достатъчно, за да направи книгата шедьовър :). Макар и не от най-добрите книги на Пратчет, Петият Слон безспорно заслужава поне отличен :)…